Легендарният Пуркарете: Живеехме в тежка бедност и унижение, а гледахме българска телевизия (подкаст)

Един от най-големите режисьори на нашето време "дойде" в България. Представленията на Силвиу Пуркарете гостуваха у нас по покана на Народния театър „Иван Вазов“, Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и "Световен театър в София", които представиха у нас неговите спектакли „Орачът и смъртта“ и „Йона“. Така българската публика имаше рядката възможност да се докосне до две толкова различни страни на неговото изкуство – грандиозната, визуално-поетична сила на първото и изчистената, медитативна простота на второто. „Йона“ – постановката, която Силвиу Пуркарете представи в Народния театър в София – беше изненада. Не зрелище, не ефектна демонстрация, а изчистена, деликатна, почти аскетична работа. Театър, който не крещи, не настоява да впечатли, а разгръща дълбоко вътрешно спокойствие. Една приказна, прозрачна, но силна медитация, в която зрителят влиза като в храм. Нищо излишно, никакво суетене – само актьор, пространство и присъствие. Простота, която изисква най-висша дисциплина. Това е парадоксът на Пуркарете – режисьор, известен със своите грандиозни спектакли, с бароковите си форми и визуални пиршества, който тук е избрал пътя на тишината.

Биография и мащаб

Силвиу Пуркарете е един от най-големите театрални режисьори на нашето време. Роден през 1950 г. в Букурещ, той преминава през годините на комунизма, но остава в Румъния – не бяга, не се обявява за дисидент, макар че цензурата и ограниченията бележат младостта му. Талантът му обаче е толкова очевиден, че скоро след 1989 г. започва да работи в най-големите театри на Европа – Националния театър в Лион, Théâtre de l’Union в Лимож, в Лондон, Япония, Русия. Постановките му превръщат театъра в преживяване на границата между ритуал и живопис. Сред емблематичните му спектакли остават „Данаидите“, поставени в Крайова, които критиците често сравняват с „Махабхарата“ на Питър Брук – мащаб, ритуалност и усещане за първичен театър. „Федра“ (1968), играна в разрушено италианско село след земетресение, превърнала трагедията в среща на античния текст с раните на съвремието. „Фауст“, създаден в Крайова преди почти две десетилетия, е най-дълго живелият му спектакъл – гледан от туристи и театрални пътешественици от цял свят. Творбите му носят усещане за изкуство, което няма география – древни текстове оживяват в антични амфитеатри, разрушени села или най-съвременни сцени.

„Когато бях малък, мечтаех да стана художник – признава Пуркарете. – Може би затова всеки мой спектакъл има толкова силен визуален пласт. Но аз нямам метод. Никога не съм имал. Всеки проект изисква своя начин, своето особено дишане.“

Театърът като въпрос, не като отговор

Нашият разговор започна оттам, откъдето започва и неговата работа – от класиката. Защо винаги поставя стари текстове?
„Защото те вече съдържат всичко – казва Пуркарете, – Шекспир, Сенека, Софокъл… Те са живели в подобни времена като нашите. Ние не откриваме топлата вода, историята винаги се повтаря. Важното е да зададеш правилния въпрос по най-задълбочения възможен начин.“

Той не харесва идеологията, нито „войнстващото сърце“. „Аз съм вече много стар и не се интересувам да променя света. Интересувам се от това да го разбирам. Да го наблюдавам.“

Когато говорим за цензурата по време на комунизма, той не я драматизира. „За някои беше трагедия. За други – комедия. За мен често беше комично. В театъра ние използвахме т.нар. "гущери" – нещо нецензурно, нещо против властта. Но и определено използвахме малки трикове, за да заблудим цензорите. Те бяха необразовани хора. Понякога просто исках да направя нормално представление, без политически подтекст, но публиката си го измисляше. Това беше перверзия на възприятието. Аз имах проблем с „Ричард III“ през 1984 – не исках да правя паралел с комунизма, но реалността толкова приличаше на пиесата, че нямаше нужда. И така никой не го спря, но беше много контролирано.“

За носталгията по онези времена Пуркарете е категоричен: „Това бяха унизителни времена. Първо – сталинисткият период, с изцяло съветския контрол, с политическите убийства. После Чаушеску – в началото изглеждаше като нов път, като надежда, но се превърна в тежък националистически режим. Не беше кървав, но беше унизителен. Живеехме в ужасна бедност и тъмнина. Нямахме дори телевизия, гледахме българска телевизия."

Критика, публика, комерс

Говорим за критиката. Той се усмихва: „Нямам суетата да твърдя, че не съм суетен. Единственото, което можем да направим, е да опитомяваме суетата с малко хумор. Не се интересувам особено от критика. Но се вслушвам в нея. Опитвам се да бъда рационален.“

А какво мисли за публиката?
„Аз нямам статистическа представа за публиката. Не я деля на „висока“ или „комерсиална“. Понякога булевардният театър е прекрасен – Лабиш, Фейдо са писали за публиката и техният театър е бил чудесен. Понякога комерсиалният театър е страхотен, понякога не. Не мисля, че Гротовски е имал много публика. Аз мисля и работя за един въображаем зрител, който е в главата ми. Понякога той съвпада с реалността, понякога не.“

Системи и театри

Пуркарете сравнява организациите: „Във Франция няма постоянни трупи, което е различно от България и Румъния. Навсякъде има плюсове и минуси. Но винаги политическата класа гледа на театъра през брой зрители и пропаганда. Не можеш да ги обвиняваш – това е тяхната работа. Някога крале и принцове са били меценатите. Днес са политиците. Повечето са идиоти. Но понякога се намира някой по-заинтригуван. Сталин например е бил много заинтересован от качеството на изкуството. Така че може би не е добре и когато са прекалено заинтересовани...“

Дългият живот на спектаклите

Най-легендарната му постановка – „Фауст“ – се играе вече 18 години в Крайова и е туристическа атракция. „Това е хубаво представление, но има и други, които са също толкова добри, а нямат този успех. Може би то е зрелищно, може би модата също помага. Но хубаво е, когато спектакъл може да бъде едновременно популярен и изискан.“

Политическа коректност и абсурди

Не можехме да не стигнем и до съвременната цензура – не политическата дори, а новата, тази на малцинствата, която - като реакция - доведе Тръм на власт. Разказва с усмивка епизод от 1992 в Канада, когато в „Тит Андроник“ актьорът, играещ мавъра, бил гримиран в черно и организаторите настояли да махнат боята. „Попитах – а ако е синьо? И така гримирахме актьора със синьо лице.“ Смехът му е мек, но зад него стои тревога: „Много деликатна тема е това, защото хората се обиждат лесно. Културният модел е различен навсякъде.“

Живопис, технологии, театър

„Вашите спектакли са като визуални картини“ – му казвам. Той се усмихва: „Да, аз много обичам живописта. Когато бях дете, исках да стана художник.“

За новите технологии е скептичен. „В „Орачът и смъртта“ използваме холограма. Аз самият работих с актьорите по Zoom заради пандемията. Технологията винаги остарява бързо. Може би е хубаво театърът да остане малко старомоден. Чарът му е в неговата примитивност.“

И накрая...

Може би Силвиу Пуркарете не вярва, че може да променя света. Но спектаклите му променят зрителя – чрез красотата, въпросите, зрелището, паузите... Между светлината и тъмнината, между комичното и трагичното, неговият театър остава чист.

Следете новините ни в GoogleNews