Любовта е илюзия, но… най-сладката илюзия

Иво Алексиев Последна промяна на 28 декември 2021 в 12:20 6096 0

Иво Алексиев и Неда Спасова

Нуждата да бъдем обичани…
Какво е това?
От къде идва?
Родени ли сме с него или после ни научaват?
Защо вехнем от страст да го имаме?
Защо се чувстваме непълноценни, ако го нямаме?
Защо никога не можем напълно да го опишем?
Защо никога напълно не го притежаваме?
Защо бързо му се насищаме?
Защо с лека ръка го пускаме?
Не е ли любовта най-първичният градивен импулс?
Не е ли спойка на живата материя?
Защо тогава може да прави безкрайно щастлив, но и безкрайно нещастен?
Чудо ли е любовта?
Затова ли е неподвластна на правила?

Без любов животът осиротява. Става беден, безвкусен. Едва ли бих срещнал противоречие.

Как тогава да я уловим?
Как да я съхраним?
Как да я забелязваме през всичките ѝ превъплъщения?
Как да ѝ се наслаждаваме въпреки променливостта ѝ?
Как да сме сигурни, че я имаме?
А ако любовта е илюзия?
Ако е самозалъгване?
Фата моргана на ума?
Автосугестия?
Самовнушение срещу самота?
А ако е грандиозна злоупотреба с доверие? С нашето доверие!
А ако е лъжа, държаща ни в пленничество?

Уф, колко мразим лъжите! Колко мразим лъжците! Колко силно искаме да познаваме света такъв, какъвто е! Както и той да ни знае като тези, които сме! Как искаме достойно да живеем в него, без да лъжем и бъдем лъгани! Та ние сме добронамерени – не заслужаваме ли същото?

Но ако лъжата изчезне – била тя измама от вън или самозалъгване – не изчезва ли подправката на живота?

Не става ли животът прозаичен?
Не става ли нетърпимо скучен?
Не става ли банална константа?

Изчезването на променливостта, несигурността, колебанието, любопитството, откривателството не прави ли живота безутешна вкаменелост?

Тривиален фосил?

И възможна ли е любов без променливост, несигурност, колебание, любопитство, откривателство?

Тази въртележка от въпроси около любовта е безкрайна. Самата любов е въртележка от субективни състояния. Въртележка от променливи вярвания. Въртележка от безброй отворени въпроси. Въпроси, отворени за безброй възможни отговори. И във всеки един момент отговорът е различен. И всяко любовно начало, считащо се за постигане, за отговор, скоро осъзнава, че е само пореден въпрос. И така до края на света.

Да, колкото и да не ни се иска, любовта е илюзия. Сладка, изкусителна илюзия, но …илюзия. Постановката „Илюзии“ на Иван Вирипаев в театър Азарян ни развежда из нейните ефимерности. Неотдавна бе премиерата ѝ. Вирипаев ни запознава с мисли и вярвания на две приятелски двойки, които в напреднала възраст – всички над 80 – са на прага на смъртта. Животът свършва. Трупането на опит и мъдрост е приключило. Остава ретроспективата. Остава осмисляне на преживяното. А в центъра му е любовта. Любовта през тези четири дълги живота е сюжетната линия. Никой не може да упрекне героите на Вирипаев, че разказват безотговорно. Че са незрели и неопитни. Че поради това от тях мъдрост не може да се очаква. Това са стари хора, които в предсмъртен час нямат какво да губят. Нямат какво да крият. Само могат да се разкрият. Докрай…

Очакваме симпатичните баби и дядовци да са улегнали и невъзмутими. Суетите да са се разбягали пред наближаващата смърт. Очакваме да милеят за преживяното, да са наясно с постигнатото. Не! Оказва се, че и на 80 - дори в ретроспектива, темата любов предизвиква колебание. Бълтаене. Болезнена неувереност. Дори когато се касае за любовта на живота, с която си прекарал по-голямата му част.

Режисьорът Младен Алексиев и актьорският му квартет превръщат представлението в катарзис на страстта. Палят жарави. След което поливат със студена вода. И, още преди съскащите въглени на емоциите да угаснат, отново разпалват. Емоцията до такава степен е начело на действието, че видях не един и двама зрители облени в сълзи. Във време на хладнокръвен цинизъм, Младен Алексиев знае как да стопли премръзналата зрителска душа. Знае как да приласкае залинели копнежи. И със сигурност прави една от най-вълнуващите постановки на сезона.

Пиесата отправя и провокация към романтични наивности. Превръща се в зрелостен изпит за зрителя. Проверка на вярвания по въпросите на любовта. Не! Назовавайки любовта илюзия представлението не я принизява. Точно обратното! Вирипаев показва животоосмислящата ѝ сила. За това всъщност е пиесата му. Вирипаев просто закачливо подшушва, че нещата не стоят точно така, както ни се струва. Призовава да сме готови за неуловимости…

След представлението имах удоволствието да разговарям с актрисата Неда Спасова, изпълнителка на една от главните роли.

Неда, защо според теб Младен Алексиев реши да постави „Илюзии“ точно в този момент? Пресметливото съвремие интересува ли се искрено от любов?

С Младен се запознах едва когато започнахме репетиции. Така се случи, че лятото той ме покани в проекта си, но не остана време да се видим на живо и да си поговорим. Запознаването с неговите идеи и възгледи около пиесата започнах да научавам в процеса на репетициите. Младен искаше да направи „топъл“ и „галещ“ спектакъл, изхождайки най-вече от безкрайно „нетоплото“ и „негалещо“ време, в което живеем. Казваше, че му се иска в това време на пандемия, на физическа дистанция и на психическа изолация, на страх – да създаде спектакъл, носещ топлото послание за любовта, нейните измерения, проекции и проявления.

А дали пресметливото ни съвремие се интересува искрено от любов? Ами то всяко съвремие е пресметливо. Времената си менят козината, но нрава – не. Сменя се модата, дрехите, прическите, колите, електронните устройва, но това което вълнува смислените хора – остава. Казвам го с усмивка и намигане. Любовта е единственият смисъл на тази планета. И тук не говоря само за интимната любов между двама души.

Измежду младите ни актриси, си една от тези, които на сцена най-вълнуващо пресъздават нежност и емоция. Как млада жена като теб обаче успява да се пренесе в усещанията на хора преминали 80-те – хора, готвещи се да си отидат от този свят? Има ли според теб вечни емоции, които възрастта не променя?

Имам баба на 92 години. Преди 10 години дядо ми почина. Имаха над 50 години брак. Няма ден, в който тя да не мисли за него. А той казваше приживе, че ако баба ми си отиде първа, той ще умре без нея. Това звучи като текст от пиесата ни, но е реалността на моите баба и дядо и имам щастието да съм свидетел на тази любов. По време на репетициите много често се сещах за разговорите с нея. Виждах много прилики с нашите герои в „Илюзии“. В неискането на материалност, в простите забавления, стремежи. В простичкия общ път, който са градили и извървели.

Героите, за които разказваме са родени през 30-тте/ 40-тте години на миналия век. Индиректно самият Вирипаев отваря носталгично темата за онзи начин на взаимоотношения и преданост, по който са живели нашите баби и дядовци. Сега лесно се развеждаме, лесно сменяме партньори, лесно си изневеряваме, лесно разпадаме семействата си... И много по-малко се борим за оцеляването на връзката. Може би просто тогава времената и социалната обстановка не са позволявали докрай такъв вид свобода. Сега никой не те сочи с пръст, че си се развел, оженил си се отново и имаш още едно семейство. Това стана нещо естествено и нормално.

„Илюзии“ беше сложен проект за мен. Аз едва ли имам лесен, защото сама си усложнявам работата, гонейки утопичен максимализъм. Като започнем с името на проекта и изповедите на нашите герои – често имах съмнения дали казват истината. С екипа решихме да им се доверим напълно и да знаем, че това, което казват е истина. Дълго време имах съмнения в тази насока. Те си бяха моя лична борба, защото си казвах, че не може да съществуват толкова искрени хора, дори на смъртния си одър. В крайна сметка им се доверих.

„Аз изживях този живот, за да узная, че има любов. Любовта е могъща сила. Любовта побеждава смъртта.“ – казва един от героите ни. Вярвам му. Ако смъртта побеждаваше любовта, щеше ли моята баба на 92 всеки ден да мисли за покойния си съпруг и да казва колко много го обича?

Като жена чувстваш ли се подразнена от това, че Вирипаев показва любовта като илюзия?

Това звучи като въпрос, зададен от Калигула в края на едноименната пиеса от Камю, който казва, че даже любовта не може да го спаси. Шегувам се, разбира се. По скоро си мисля, че Вирипаев представя любовта като възможност за илюзия. Когато всичко е перфектно между двама души, си казваш: „Това ли е?“. Мисля, че зрелите и много мислещи човешки същества сме устроение да подлагаме всичко на съмнение. Твърде много опит сме натрупали, много разочарования, предателства, провали.

Съмнението е защитен механизъм. И да, понякога помага, но и често унищожава това, което имаме. И когато ни се случи нещо хубаво се питаме: „Това ли е? Това ли беше?“ Не получаваме отговор, а почваме да разпадаме това, което сме имали. Ако бяхме като децата и можехме да бъдем в мислите си деца за цял живот – щяхме да сме по-щастливи хора. Децата не подлагат на съмнение щастието си. Те се наслаждават на мига и са щастливи от това. Ние, възрастните, трудно се задоволяваме. Искаме още и още... Сякаш това, което имаме е недостатъчо, а то често е повече от достатъчно...

Смяташ ли че твоето поколение и още по-младите ще разберат „Илюзии“? Технологичното пренасищане оставя ли според теб въобще място за дълбоки, трайни емоции? Технократският неолиберален капитализъм не издига ли в култ равнодушието, емоционалния пост?

Щом аз разбирам, по мой си начин, този текст – моето поколение ще разбере спектакъла. Да, аз може би съм учена на отваряне на емоционалността, понякога дори на свръхемоционалност, на откровеност – това е моята професия, така са ме учили в НАТФИЗ, но не смятам, че „Илюзии“ има място само в съзнанията на по-зрялата публика. Ще дам пример с моята племенница за по-младото поколение, макар че тя е съвсем малка и „Илюзии“ не е все пак спектакъл за деца. Тя е на 7 и естествено нещата, които я вълнуват са влогърите, които често представят увлекателно съдържание, от което едва ли ще научиш нещо смислено. Но онзи ден я подпитах класическия шегаджийски въпрос от възрастните дали си има гадже и тя ми каза, че си има и че го обича.

Попитах я какво му харесва и тя каза, че е мил, сладък и послушен. И последният въпрос беше какво правят като са гаджета и тя ми каза, че той я бута по коридорите. Спомням си като бях дете как момчетата, които бяха „влюбени“ в мен ме ядосваха постоянно, за да им обръщам внимание – бутаха ме, биехме се, карахме се... Проявленията на детската любов не са много нежни, това е истината. Но ми направи впечатление, че тя употребява епитети, с които описва обекта на любовта си. Това значи, че тя го наблюдава. И макар и на 7 – мисли за любов. Да, тази детската любов дето се бутаме и бием, но любов!

Ще ми се да вярвам, че децата ни носят архетипи, които са отвъд технологичното пренасищане и носят желание за живот в реалния свят.

Разкажи ми нещо и за бъдещите си проекти. Какво да очакваме от Неда Спасова през новата година?

На 29.01. е премиерата на „Пер Гюнт“ от Ибсен в Театър „София“. Изключителен текст и моя мечта – да работя Ибсен. Заповядайте!

Краят на годината е време на равносметка. Как ще изглежда тя при теб?

2021 беше успешна година за мен. Снимах два филма, довърших трети, имах две премиери в театъра, сега ми предстои трета. Здрава съм. И съм благодарна!

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови