Човекът, който разказа София Лорен, Фелини и Дисни: Марко Спаньоли за звездите и магията на киното

В понеделник, 19 октомври, в Рим започва MIA 2026. Разговаряме с режисьора на „Sophia!“ Марко Спаньоли, заместник-директор на MIA и ръководител на документалната му програма.

Разговорът ни се състоя преди време, но го публикуваме в неговата цялост сега, в навечерието на премиерата на най-новия му документален филм „Angeli del Fango – La Meglio Gioventù europea“ („Ангелите на калта – най-добрата младеж на Европа“), която ще се състои на 4 ноември във Флоренция, в рамките на фестивала Festival dei Popoli.

Филмът разказва за младите доброволци от цяла Европа, които през 1966 г., след опустошителното наводнение във Флоренция, се притичат на помощ, за да спасят безценни книги, ръкописи и произведения на изкуството. История, която сякаш продължава една от основните теми на нашия разговор – за културата като сила, способна да обединява хората, и за изкуството като израз на човешката свобода.

***

Има хора, които познават киното през екрана, и други, които познават хората, създали неговите легенди. Марко Спаньоли принадлежи и към двата свята. Журналист, кинокритик, сценарист и режисьор, той от години разказва историите на големите звезди, издирва забравени архиви и възстановява онази необикновена епоха, когато Рим е бил вторият Холивуд.

Сред най-вълнуващите му филми е „Sophia!“ (2022) – документален портрет на София Лорен, в който голямата актриса разказва собствения си живот чрез редки архивни записи, интервюта и фотографии. От бедното детство край Неапол до двата „Оскара“, любовта с Карло Понти, срещата с Кари Грант и незабравимото партньорство с Марчело Мастрояни – Спаньоли възстановява живота на последната голяма дива на италианското кино, като постепенно разкрива жената зад легендата.

Във филмографията му присъстват още Анна Маняни, Федерико Фелини, Уолт Дисни, Ориана Фалачи, Алда Мерини, Франко Батиато и Пино Даниеле. Неговите документални филми „Hollywood sul Tevere“, „Hollywood Invasion“, „Cinecittà Babylon“ и „Walt Disney e l’Italia – Una storia d’amore“ разказват историята на киното през съдбите на хората, които са го създали. Спаньоли е носител на престижни италиански филмови отличия, сред които „Сребърна лента“, и е бил номиниран за наградите „Давид на Донатело“.

Днес той е заместник-директор на MIA – Mercato Internazionale Audiovisivo – и ръководител на направлението Doc & Factual. Сред основните му задачи е подборът на документални проекти и срещата им с международни продуценти, телевизии, стрийминг платформи и инвеститори. На MIA историите, които тепърва ще гледаме на големия и малкия екран, търсят своите партньори и финансиране.

Дванадесетото издание на международния аудиовизуален пазар ще се проведе от 19 до 23 октомври в Рим, в пространствата около „Палацо Барберини“ и „Виа Венето“. За пет дни италианската столица отново ще се превърне в място за среща на световната филмова и телевизионна индустрия.

Разговаряме с Марко Спаньоли за София Лорен и звездите на италианското кино, за паметта, която съхраняват документалните филми, за новия интерес към истинските истории и за възможността един проект, роден в малка европейска държава, да стигне до световната публика.

Искра Ангелова:

Колкото повече навлизам в биографията ви, толкова повече се впечатлявам от всичко, което сте направил. Когато започнахте да учите философия, вече бяхте ли голям почитател на киното?

Марко Спаньоли:

Винаги съм бил голям почитател на киното. Киното определи живота ми. За мен гледането на филми беше и все още е най-голямото удоволствие в живота. Винаги съм гледал филми.

Роден съм през 70-те години. Тогава в Италия се случи едно интересно явление – появиха се местни телевизионни станции, които излъчваха филми почти непрекъснато. Аз се измъквах от родителския контрол и гледах кино във всеки възможен момент.

Тоест имало е телевизионни канали, които са излъчвали хубави филми през цялото време?

Да, много. В Италия това беше истински феномен. В един момент през 70-те RAI изгуби монопола си върху телевизионното излъчване. Това беше още преди Берлускони да създаде Mediaset и Fininvest. Местните телевизии не можеха да излъчват определени програми на живо и затова показваха огромно количество филми. А аз ги гледах.

Невероятно е. Винаги съм се чудила защо в Италия дори таксиметровите шофьори познават Фелини и говорят за киното с такава лекота. Защо италианците имат толкова дълбока връзка с филмовата култура?

Историческата причина е, че Италия беше вторият по големина кинопазар в света.

Представете си, че когато през 1953 г. излиза „Римска ваканция“, в Италия се продават стотици милиони билети при население от около 40–45 милиона души. Това означава, че всеки италианец е ходил на кино многократно през годината – включително монахините, болните хора, всички.

А какво се случи след това? Какво става днес?

Днес е различно, защото киното е навсякъде. Имаме огромно количество съдържание, стрийминг платформи, телевизия. Но младите хора все още ходят на кино и дори се връщат към него.

В Италия посещаемостта още не се е възстановила напълно до нивата отпреди COVID, но много хора продължават да гледат филми. Изчезнал е обаче традиционният начин на гледане.

Наскоро, докато отивах в Експерименталния център по кинематография и видях едно момиче с iPad. Гледаше „Сладък живот“.

Можем ли да кажем, че нейната лична връзка с този филм е по-лоша от преживяването в киносалона? Различна е, разбира се. Но важното е, че киното вече е навсякъде и хората могат да гледат различни филми от целия свят.

Вниманието на младите поколения обаче става все по-краткотрайно. Студентите, децата – и аз имам дете – трудно се концентрират продължително, дори колкото трае един филм. Как документалното кино и форуми като MIA могат да предадат истинската стойност на културата, изкуството и киното на младата публика?

Всъщност не съм сигурен, че това е съвсем вярно. Зависи. Много млади хора ходят на кино именно защото знаят, че там няма да ги прекъсват известията от телефоните.

В известен смисъл киноманите отново печелят терен. Времената са различни. Разбира се, днес има огромно количество кратко съдържание, което хората консумират непрекъснато.

Но след като всичко това бъде изконсумирано, остават майсторите, красотата, културата. Хората се връщат към старите филми и започват да ги разбират. А старите филми са най-доброто училище за бъдещите режисьори, кинематографисти и любители на киното.

Същото е и с книгите. Не съм толкова песимистично настроен. Мисля, че има начини хората да продължават да откриват и преоткриват различни филми. Това е и предизвикателство за младите режисьори – да достигнат до по-широка публика.

Но изследванията показват, че около 40% от италианците вече не четат книги за удоволствие – просто за да се отпуснат и да навлязат в един въображаем свят. Това се случва навсякъде. Как ще компенсираме тази загуба? Живеем в културата на бързото потребление, на TikTok и Instagram.

Но TikTok е един от най-големите продавачи на книги!

И един от най-опасните...

Не. Много книги, които стават популярни чрез TikTok, се превръщат в бестселъри. Въпросът е как да използваме тези инструменти, за да помагаме.

Не обичам да обвинявам хората. Не можеш да кажеш на някого, който не чете: „Ти си виновен, че не четеш“.

Четенето е удоволствие, откритие. Може би просто трябва да намерим подходящата книга за подходящия човек. Не всяка книга е за всеки.

Освен това днес се издават много повече книги, отколкото в миналото. Човек може да се почувства объркан пред огромния избор.

Трябва да намерим историите и смислите, които са важни за съответното поколение.

Disney например има традиция да превръща литературни произведения във филми и сериали. Смятате ли, че това е начин голямата литература да достигне до младите хора?

През 50-те и началото на 60-те години, когато RAI започва телевизионното си излъчване, има идея най-големите литературни произведения да бъдат превърнати в телевизионни драматизации.

Били са доста примитивни – черно-бели, заснети почти изцяло в студио. Но така литературата достига до цялата страна.

Не забравяйте, че тогава много италианци дори не говорят един и същ език, защото използват различни диалекти.

Така че да, това е един от начините. Важно е да предложиш на публиката ясна възможност да открие какво може да прочете и какво може да гледа.

Италия е една от най-културните страни в света. Но в много други държави, когато говориш за литература, кино и високо изкуство в медиите, срещаш неразбиране. През целия си живот като журналист съм се опитвала да правя именно това, което правите и вие – да представям голямото изкуство на широка публика. А медиите често смятат, че културата не е достатъчно комерсиална. Риалити форматите и лошите новини я изместват. Сигурна съм, че и вие сте се срещал с подобни препятствия, когато сте правил филмите си за Бертолучи, Фелини или Уолт Дисни. Какъв съвет бихте дал на младите режисьори?

Идеята, че можеш да бъдеш харесван от всички, е илюзия.

Четенето, гледането на филми, посещаването на музеи, срещата с изкуството – всичко това е удоволствие. И прави живота по-хубав.

Ако някой не иска да го прави, това е негов избор.

Но медиите възпитават своята публика, нали? Както RAI е правила през 60-те години.

Да, RAI е образовала публиката. Но днес според мен по-важна от образованието е комуникацията.

Трябва да общуваш с хората. Да им обясниш защо си струва да оценят нещо, което е извън зоната им на комфорт.

Например в Рим има една църква, където можеш да гледаш тавана чрез огледало. Тя се превърна в сензация в TikTok.

Преди там почти нямаше хора. Днес всеки ден се вият опашки, защото всички искат да си направят селфи.

Може би селфито е погрешната причина да отидеш, но все пак тези хора влизат в барокова църква. И може би ще бъдат изненадани от онова, което виждат.

В Библията Исус казва, че когато хвърляш семена, не всяко семе ще поникне.

Точно това трябва да правим – да сеем.

Хората не искат непрекъснато някой да ги поучава, да им обяснява кое е добро и кое лошо.

Значи трябва да им оставим свободата да избират?

Имам доверие в човечеството.

Дори с всички тези войни? Не сме ли изправени пред Трета световна война?

Може би. Не знам.

Но виждам и други неща. Не искам да бъда прекалено оптимистичен, но миналата събота в Италия един милион души демонстрираха за Газа.

Това бяха обикновени хора – студенти, учители, адвокати, банкери. Всички излязоха, за да кажат: „Спрете геноцида“.

Не беше партийна демонстрация. Нито антисемитска.

Докато хората продължават да излизат на улицата за подобни каузи, има надежда.

Проблемът с медиите е, че непрекъснато ни казват, че всичко върви зле. А това не е вярно.

Знам. Сега работя в новинарска медия и виждам само лошите новини. Това е толкова погрешен начин да представяш света на публиката. Затова ние опитваме непрекъснато да пишем и за добрите истории. 

Ще ти дам пример.

През 70-те години в Италия всяка година около 3000 души загиваха при насилствени престъпления. Миналата година броят им беше около 300. Числата разказват съвсем различна история.

Проблемът е страхът. Както е казал Рузвелт, единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх.

Защото страхът е инструментът, с който искат да ни контролират.

Точно това казваше и баща ми. Днес Тръмп също говори непрекъснато за страх. Всички се страхуват от нещо. А защо не говорим за надежда? За очакване на нещо хубаво? Това е посланието на изкуството.

Точно така. Изкуството не е свързано със страха. Страхът е свързан с контрола. Изкуството е свързано със свободата.

И със смелостта.

Можеш да бъдеш танцьор, режисьор, художник, певец, музикант – каквото и изкуство да практикуваш, ти си свободен.

Историята на изкуството е история на свободата.

Политиците, разбира се, искат да ни разделят и контролират.

И затова се страхуват от изкуството.

Разбира се.

В България спряха културни предавания и програми. Отстраниха ни, защото се страхуват от свободата на артистите. Защото на хората на изкуството не можеш да наредиш какво да казват и какво да мислят.

Точно така. Не можеш да ги контролираш.

Когато работите върху портретите на големи артисти като Кейт Уинслет или София Лорен, има ли разлика в подхода ви към световна звезда и към италиански артист?

Всеки човек е различен. Всеки носи своя собствена история.

Може да знаеш повече или по-малко за него, но не можеш да подходиш по един и същ начин към всички.

Най-важното е да изградиш собствената си гледна точка.

Когато започвам работа, първо трябва да разбера човека и историята му. Защото едва когато ги разбера, мога да реша как искам да ги разкажа.

Например във филма за Бертолучи не исках да представя просто известния режисьор.

Исках да покажа едно младо момче. Бунтар. Човек, който е останал млад през целия си живот.

Затова започвам с първите му кадри, когато е на 21 години, и стигам до последните, когато е на 84, малко преди смъртта му.

Всеки път, когато се връщаме към него, той е малко по-възрастен.

Публиката започва пътешествието с момчето и накрая вижда стария човек. Но този стар човек все още е момче.

Филмът вече излязъл ли е? Това е последният ви филм, нали?

Да. Мога да ви го изпратя, ако искате.

Много бих искала да го гледам. Работите с огромни архиви и големи студиа. Какви практически, технически и юридически съвети бихте дал на младите италиански и чуждестранни режисьори?

Трябва да познаваш правилата на играта.

Понякога можеш да ги огънеш, понякога не можеш. Но винаги трябва да разговаряш с хората.

Понякога е лесно, друг път е сложно. Трябва да разбираш как работи системата.

Стойността на изкуството е в очите на този, който го гледа.

Обожавам истории за хора, които купуват някаква стара чаша от гаражна разпродажба, а после се оказва, че това е китайски порцелан на хиляда години, струващ милион долара.

Чувствам се по същия начин, когато влизам в архив.

Много често хората, които работят там, не знаят какво притежават.

Едно от най-трудните неща, които съм правил, беше да отида в Съединените щати, за да снимам документален филм за начина, по който американците са разказвали истории за Европа през 50-те и 60-те години.

Когато пристигнах в Ню Йорк, никой не разбираше защо някакъв италианец е дошъл да прави подобно нещо.

Отнасяха се с мен като с рибар от Капри.

Но аз обичам да ме подценяват.

Моят герой за всички времена е лейтенант Коломбо, изигран от Питър Фолк. Човекът, на когото никой не обръща внимание.

Когато получих достъп до архива, започнах да използвам няколко съвсем прости хитрости.

Разбрах, че има разлика между самите филмови кадри и начина, по който са описани в каталога.

Например търсех материали за американски актьори в Рим.

Попаднах на запис, описан като „Неизвестен американски актьор раздава автографи в Рим, 1964 г.“

Погледнах го. Това беше Клинт Истууд!

На следващата сутрин се срещнах със служителката, която първоначално беше доста скептично настроена към мен.

Казах ѝ: „Благодаря ви. Какъв прекрасен запис на Клинт Истууд, който раздава автографи!“

А тя ми отговори: „Съжалявам, но ние нямаме записи на Клинт Истууд“.

„Мисля, че имате. Защото това наистина е Клинт Истууд.“

Оттам започна всичко.

Тогава голяма част от материалите все още не бяха дигитализирани.

Заведоха ме в архивните помещения на „Рокфелер център“ в Ню Йорк.

Един от служителите, който първоначално никак не искаше да работи с мен, ми зададе въпроса, който служителите задават навсякъде по света:

„В колко часа мога да обядвам?“

На този въпрос има само един правилен отговор.

Като загадката на Сфинкса е.

Трябва да кажеш: „Когато обикновено обядвате. Аз ще се съобразя с вас“.

И тогава всички врати на архива се отварят.

Намерих невероятни неща.

Веднъж поисках да видя триминутен запис на статисти от снимачната площадка на „Бен-Хур“.

Донесоха ми огромна филмова ролка.

Попитах: „Това три минути ли са?“

„Да, три минути.“

Казах: „Невъзможно. Не и на 35-милиметрова лента. Тук трябва да има поне трийсет минути“.

Оказа се, че ролката дори не е била правилно описана.

Беше изгубен задкулисен филм от снимките на „Бен-Хур“, който никой не беше виждал от шейсет години.

Намерих много подобни съкровища.

Преди да си тръгна, служителката, с която вече бяхме станали приятели, ме покани на обяд в много изискан нюйоркски ресторант.

Тя ми каза: „Представяте ли си колко пари ще ни струва да дигитализираме и опишем всички тези архиви?“

Отговорих ѝ: „Въпросът е друг. Представяте ли си колко пари сте изгубили, защото не знаете какво притежавате?“

Разбирам, че е скъпо. Но трябва да намериш начин. Да работиш с университети, със студенти, с изследователи.

Няма оправдание.

Има толкова много изгубени архиви и забравени истории.

В момента имам поне десет бъдещи проекта, които са родени от подобни открития.

Понякога откривам нещо съвсем неизвестно. Друг път попадам на история, която е била пред очите на всички, но никой не е задавал правилните въпроси.

Например следващият ми проект е за Енрико Ферми.

Ферми е може би най-важният италиански учен след Галилео Галилей.

Когато гледах „Опенхаймер“, ми направи впечатление колко повърхностно е представен.

Помислих си: „Никога не съм гледал документален филм за Енрико Ферми. Бих искал да науча повече за него“.

И открих, че няма такъв филм.

Тогава си казах: „Защо да не го направим?“

Свързах се със семейството му и нещата се случиха много бързо.

Всичко започва със задаването на въпроси.

Когато подготвям филм, интервю или какъвто и да било проект, се потапям изцяло в историята.

Преди шест-седем години направих документална драма за руски исторически личности. Бях толкова добре подготвен, че можех да разговарям с водещи историци по темата.

Трябва да разбирам всичко, което ми се казва.

Не съм способен да кимам и да се преструвам, че разбирам нещо, което всъщност не разбирам.

Подготовката е най-важна.

И още нещо: когато правиш биографичен филм и разговаряш с хората за живота им, те често отдават огромно значение на събития, които нямат особена стойност, и пропускат онези, които действително са били решаващи.

Но подходът ви да погледнете Фелини през очите на други хора е гениален. Защото самият човек не може да види себе си така, както го виждат другите.

Да. И понякога хората дори не осъзнават какво са направили или какво не са направили.

Например когато работех върху документалния филм „Fellini, I'm a Clown“, попаднах на историята за първия филм, който Фелини прави за американската телевизия.

Това е история, която е можела да се случи само в онази епоха.

Когато прочетох за нея, се запитах: „Как е възможно Фелини да е направил филм за американска телевизия? Как се е случило? Защо точно Фелини?“

Започнах да проверявам и издирих продуцента.

Той беше над осемдесетгодишен и вече започваше да губи паметта си. Това беше може би последният шанс някой да запише разказа му.

Оказа се, че когато е бил на 25 години, е имал любовна връзка с дъщерята на ръководител на NBC.

Продуцентът искал да направи документален филм с Федерико Фелини. Казал: „Искам да снимам филм с Фелини“.

А от телевизията му отговорили: „Чудесна идея. Действай“.

Така той пристига в Рим. Среща се с Фелини, макар че закъснява за уговорката. Фелини му предлага да се видят по-късно. И в крайна сметка правят филма.

Попитах го: „Някога осъзнавал ли си какво си направил? Ти си предложил на най-великия режисьор в света да направи филм с теб, при това с пълна творческа свобода. За американската телевизия!“

Видях по лицето му как едва тогава осъзнаваше какво всъщност се е случило.

След интервюто ми каза: „Всъщност никога не съм мислил за това“.

Точно така е. Понякога хората правят нещо, без да осъзнават значението му.

Защото историята има различна гледна точка. С времето възприятията се променят.

Това, което правиш в дадения момент, може да се окаже много по-важно, отколкото си предполагал.

Разбира се, героичните постъпки обикновено са очевидни – например когато спасяваш нечий живот.

Но при много други действия не можеш да знаеш какъв ще бъде истинският им мащаб.

Понякога самото време отваря прозорец, през който нещо може да се случи. После този прозорец се затваря и само месец по-късно същото вече би било невъзможно.

Това е едно от най-интересните неща в живота – невероятните съвпадения.

Като журналист и като човек, който се занимава с история, аз обичам художествената измислица, обичам драмата. Но най-много обичам истинските истории.

Защото действителността е по-странна от измислицата. Винаги.

Има една история, която много бих искал да разкажа по-подробно в бъдеще. Вече съм правил нещо по темата, но не в мащаба, който заслужава, защото нямах достатъчно пари.

Това е историята на необикновената връзка между Тенеси Уилямс и Анна Маняни.

О, да!

Това е истинска любовна история.

Въпреки че той е бил хомосексуален?

Да, бил е. Но след майка му Анна Маняни е била най-важната жена в живота му.

Историята им е невероятна.

Представи си: Тенеси Уилямс гледа „Рим, открит град“ в киносалон в Ню Йорк.

По-късно негов приятел има връзка с асистент-режисьор в Италия, който работи по предстоящ филм. Предлагат му да отидат в Сицилия.

Говорим за 1948–1949 година. Тогава пътуването не е било толкова лесно, колкото днес.

Оказва се, че човекът, с когото приятелят му има връзка, е Франко Дзефирели. По това време Дзефирели работи с Лукино Висконти по „Земята трепери“.

Тенеси Уилямс пита Висконти: „Господин Висконти, бихте ли ме запознали с Анна Маняни?“

Но Висконти е ядосан на Маняни, защото тя не е участвала в негов филм. Тя му е казала, че е бременна, и се е наложило да я замени по време на снимките.

Затова той отговаря: „Не. В никакъв случай“.

Уилямс се връща в Америка.

По-късно отново пристига в Италия. Междувременно вече е спечелил първата си награда „Пулицър“.

Отива на обяд с Роберто Роселини и Ингрид Бергман.

Казва на Роселини: „Искам да се запозная с Анна Маняни“.

А Роселини отговаря: „Виж, аз не съм най-подходящият човек, който може да те запознае с нея“.

Тогава Ингрид Бергман се намесва: „Хайде, Роберто, не се дръж като задник. Просто ги запознай“.

И така Роселини и Тенеси Уилямс отиват под прозорците на Анна Маняни.

Викат: „Анна! Анна! Имам един приятел, с когото искам да те запозная!“

Тя пита: „Кой е този?“

„Един приятел. Американец.“

Така започва приятелство, което продължава до края на живота ѝ.

А най-интересното е, че след като направих документалния филм, една известна актриса го гледа и ми се обади.

Каза: „Марко, ти не знаеш, но има още една история“.

Нейният продуцент бил доброволец на филмов фестивал в Рим през 1983 г. Всяко лято там прожектирали филми на открито. Тогава имало ретроспектива на Анна Маняни.

Един ден се чул шум. Хората започнали да се оплакват.

Някой казал на организатора: „На първия ред има един пиян американец. Трябва да поговориш с него“.

Оказало се, че това е Тенеси Уилямс.

Организаторът се приближил: „Господин Уилямс, моля ви, с какво мога да ви помогна?“

А той отговорил: „Оставете ме на мира. Искам да остана тук и да гледам моята Аннарела“.

Малко по-късно се върнал в Съединените щати, където починал.

Ето това са историите, които ме вълнуват.

Има милиони такива истории. Особено в този град.

Затова мисля, че е много важно да намираме нов подход към разказването. Да погледнем по нов начин дори нещата, които си мислим, че познаваме, а всъщност не познаваме.

Вие възприемате себе си като историк, като наблюдател. Но същевременно обичате хората, за които разказвате. Това е много трудно. Понякога егото на автора иска да бъде на сцената, вместо да остане огледалото, което отразява другите, не е ли така?

На мен това не ми е важно.

Не искате да бъдете актьорът, а огледалото?

Не ме интересува да бъда в центъра.

Най-вълнуващото за мен е да разкажа историята, а не да бъда част от нея.

Освен това се надявам, че имам добро чувство за хумор.

Представете си, че във филма ви присъстват Фелини, Анна Маняни, Бертолучи... и изведнъж се появявате вие, за да обявите: „Ето ме! Аз съм тук, с тях!“

Би било ужасно безвкусно.

Защо като млад сте избрал да учите философия, а не кинорежисура?

Всъщност не виждам противоречие.

Първоначално исках да стана писател. Мечтаната ми професия беше да пиша романи, да ги публикувам и да разговарям за тях.

После открих, че нямам нищо особено интересно за казване. Или поне за написване.

Написах някои неща и ми се сториха толкова скучни, че не можех да си го обясня.

Знаете ли, Джузепе Томази ди Лампедуза, авторът на „Гепардът“, е написал само един роман.

И го е написал, защото жена му го е подтикнала.

Той казвал: „Как мога да пиша, когато в библиотеката ми стоят Стендал, Флобер, Мандзони, Данте? Защо трябва да добавям собствена книга до техните?“

Аз изпитвах нещо подобно.

Продължих да пиша журналистически текстове, които нямат претенцията да бъдат литература.

Могат да бъдат информативни, интересни, добре написани. Но не са литература.

Затова избрах философията. Тя е инструмент, с който можеш да изучаваш и обясняваш света.

Впоследствие се специализирах в област, наречена „социабилност“ – изучаването на връзките и организацията на човешките групи, от клуба по бридж до Римската империя.

Как хората се обединяват и изграждат общности.

Това се оказа един от най-важните избори в живота ми.

Когато започнах да работя с американските студиа, много лесно разбирах начина им на мислене, структурата им, йерархията и процесите на вземане на решения.

Така ми беше по-лесно да правя филми.

В живота ви виждам една постоянна линия – навлизате дълбоко в света на изкуството, на значимите творци, на голямото кино, а после се опитвате да го направиш достъпно за широката публика. Понякога обаче срещате неразбиране. Имам подобен опит. Когато бях млада стипендиантка „Фулбрайт“ от Източна Европа и работех в CBS, веднъж ми възложиха да подготвя гостуването на един актьор в сутрешното предаване. Казаха: „Дайте го на българката, тя се интересува от изкуство и кино, а освен това е актриса“. Попитах кой е актьорът. Отговориха: „Дъстин Хофман“. Бях много развълнувана и се подготвях с дни. Тогава нямаше днешния интернет. Рових се в архивите. Срещнах го в гримьорната около 6:30 сутринта, преди началото на предаването в седем. Възкликнах: Самият Дъстин Хофман! А той каза: „А вие сте актриса, скъпа“. Защото той знаеше, че сякаш никой друг не се вълнува от това. Вие знаете какво имам предвид. Как сте се чувствал през всички тези срещи, филми, подкасти, журналистически текстове? Как успявате да обяснявате на хората, че изкуството е може би най-близкото до Бога нещо на земята? Как продължавате?

Има два отговора.

Първо, вие виждате нещата, които съм направил. Но зад тях има много дълъг списък от проекти, които са били отхвърлени, неразбрани или изобщо не са започнали.

Това е част от живота.

Отхвърлянето е много силен двигател, който те кара да продължаваш.

Освен това имам четири деца, ипотека и котки. Това също е сериозен двигател!

Проблемът днес е, че когато представяш проект, трябва да убедиш хората, че той може да бъде икономически жизнеспособен, успешен и да печели пари.

Така стоят нещата.

Но можеш да изграждаш добри отношения дори с хора, които отказват да работят с теб.

Ако някой ми каже: „Не искам да правя този проект“, аз не го възприемам като враг или като човек, който не ме е разбрал.

Той просто е направил друг избор.

Моята задача е да докажа, че е направил грешния избор.

Но как запазвате собствения си вкус, без да правите компромиси? Това е много трудно. В моята страна голяма част от интелектуалния елит на нашето поколение, метафорично казано, продаде душата си на дявола. Днес тези хора правят риалити формати, присъединяват се към неподходящи политически партии, правят всичко за пари. А някога бяха интелектуалният елит на обществото. Какво правим без него?

Сигурен съм, че това се случва навсякъде.

Интелектуалният елит вече не е на пиедестал. Няма предишното влияние.

Виж Тръмп, виж политиците, които печелят популярност и съсипват света.

Но подобни хора винаги е имало. Винаги е имало хора, които продават душата си на дявола и правят компромиси.

Но вие не го направихте. Каква беше цената?

Правил съм компромиси.

Вижте, аз съм прагматичен човек.

Наистина ли? Аз ви възприемам като идеалист.

Аз съм прагматичен идеалист.

Няма по-голям идеалист от прагматичния човек.

Обикновено имам проект и слушам какво казват другите.

Не смятам, че нищо не може да се променя.

Изслушвам всички. Ако някой предложи добра промяна, я приемам.

Ако не е добра, питам: „Защо искаш да променим това? Ако го променим, какво ще се случи с останалото?“

Опитвам се да водя разговор.

Най-важното обаче е да знаеш какво искаш да разкажеш.

Понякога при сложни проекти дори оставяме две-три очевидни грешки, за да могат хората, които трябва да одобрят проекта, да се съсредоточат върху тях.

Те казват: „Това трябва да се махне“.

Ние отговаряме: „Добре, махаме го“.

И те изобщо не забелязват останалото.

Това е игра.

Освен това знам, че има неща, които не мога да правя.

Ако си спортист, знаеш, че не можеш да играеш на всички позиции във футболния отбор. Имаш своя роля.

Изградил съм кариерата си върху културата, познанието и разбирането на нещата.

Това не означава, че съм наивен по отношение на числата или бизнеса.

Има обаче нещо, към което нямам никакво търпение – помпозните хора, които непрекъснато обясняват колко велики неща са направили.

Това изобщо не ме интересува.

Когато правите филми за големи личности като Фелини, Бертолучи, София Лорен или папата, какво откривате у тях? Скромни ли са? Благородни ли са? Или всички са различни?

Всички са различни.

Но първо трябва да имаш доверие на хората.

И второ – трябва да можеш ясно да обясниш себе си.

Трябва да кажеш какво искаш да направиш, защо и как.

Особено когато ситуацията стане опасна.

Например когато правех първия си документален филм за София Лорен, продуцентът ми се обади.

Филмът вече беше поканен във Венеция, но се оказа, че имаме проблем с правата.

Каза ми: „Марко, говорихме с адвоката на София Лорен. Трябва ни нейното съгласие. Трябва ни веднага и безплатно. Освен това ти си подписал договор, с който гарантираш, че ще го осигуриш“.

Представи си ситуацията.

Вече сме поканени във Венеция, а аз виждам айсберга пред „Титаник“ и се опитвам да завъртя руля.

Обадих се на човек, който познаваше София Лорен, и го попитах какво да правя.

Той ми каза: „Напиши писмо до сина ѝ. Обясни какво искаш да направиш, каква е историята и защо я разказваш“.

Написах писмото.

На следващия ден получихме подписа на София Лорен.

Тя дори не отговори на мен. Отговори направо на продуцентите.

Казала: „Харесвам този проект. Продължавайте“.

Всички ме питаха: „Как успя? Това беше невъзможно!“

Може би беше чудо. Може би защото тя е велика жена.

Но мисля, че подписа, защото разбра какво искам от нея.

Исках да разкажа историята ѝ с огромно уважение. И най-вече исках да я оставя самата тя да говори.

Филмът е разказан от нейния собствен глас.

Сглобихме повече от петдесет интервюта, така че тя сама да разкаже живота си.

Това е архивна работа.

Не можеше да каже: „Никога не съм казвала това“, защото всичко идваше от нейните собствени думи.

За мен този подход е много важен.

Трябва да бъдеш ясен. Да обясниш какво искаш.

Понякога се получава. Понякога не.

Зад всеки успех има множество провали.

Но провалът не е проблем.

Хората мислят, че провалът е противоположността на успеха.

А всъщност провалът е част от успеха.

Ако не се бях провалял толкова пъти, никога нямаше да постигна успех.

Кой беше най-големият ви провал?

Не знам.

Твърде много са. Твърде много!

Имало ли е моменти, в които сте бил напълно отчаян?

Не.

И разбрах защо, когато разговарях с адвоката на Фелини.

Той ми каза, че Фелини не се интересувал толкова от готовия филм или от „Оскара“.

Интересувал се от самия процес.

Когато нещата вървят добре, си щастлив, но не прекалено.

Когато вървят зле, си тъжен, но не прекалено.

Защото най-важното за теб е процесът.

Когато предаването ви бъде спряно, когато Венеция отхвърли проекта ми или се случи нещо подобно, трябва да си припомним каква е крайната цел. Защо правиш всичко това?

Понякога успяваш. Понякога не.

Имах огромния късмет да направя безброй интервюта.

Веднъж разговарях с Робърт Олтман и той ми каза:

„Да правиш кино е като да вариш картофи. Важното е да имаш много картофи и винаги да изваждаш първия, който изплува“.

Това беше прекрасен съвет.

Не трябва да се съсредоточаваш само върху един проект.

Ако един спре, имаш друг.

Ако и другият спре, имаш трети.

Може дори да направиш нещо съвсем различно.

Защото иначе се привързваш прекалено силно към един-единствен проект.

А това в крайна сметка е опасно.

Точно като нашия проект „Eat a Book“. Вече три години ходим по фестивали, получаваме номинации и награди, но по някаква причина не успяваме да намерим копродуценти. Всички казват, че проектът е прекрасен, но се страхуват, защото е нов. За мен концепцията е съвсем ясна: тръгваме от любима детска книга или приказка, пътуваме до страната, в която е създадена, срещаме дете, което живее там, а накрая приготвяме рецепта от историята и опознаваме културата на страната чрез литературата. Използваме общи архетипи, познати на всички. Това е едновременно образователно и забавно съдържание. Всички фестивали и пазари го харесват, но никой не иска да рискува с нас. Просто го споделям.

Трябва да мислите извън установените рамки.

Да разберете как проектът може да стане възможен.

Може би трябва да добавите нещо, което не е част от сегашната му структура.

Например известна актриса или известен актьор, който да представи проекта по различен начин.

Аз често правя така.

Мислили сме за това. Миналата година в Рим буквално преследвах Джони Деп, защото исках да поговоря с него за „Питър Пан“ и „Алиса в Страната на чудесата“. Искахме да го привлечем към проекта и да имаме големи актьори във всеки епизод. Но открих цяла мрежа от фалшиви агенти на Джони Деп, които искат пари, за да те свържат с него.

Мога да си представя.

Беше невероятно! Мога да направя филм за фалшивите агенти на Джони Деп. Месеци наред си разменях имейли с хора, които накрая искаха по 200 евро. А аз просто исках десетминутно интервю с Джони Деп, докато той е в Рим и аз съм в Рим за MIA, където представям проекта ни по ваша покана. И те ми отговарят: „Дайте ни 200 евро“.

Да, разбирам.

Но да се върнем към MIA. Когато изграждате документалната програма на този международен пазар, каква е най-голямата ви цел? Когато подбираш проекти, срещаш се с автори, каниш хора от целия свят – какво искате да покажете на един свят, който според мен се разпада? Вие изглежда сте по-оптимистично настроен от мен.

Не, не съм по-оптимистичен.

Целта винаги е една и съща: да дадем платформа на нови идеи и нови хора.

Всяка година има нови истории, нови проекти, нови компании, нови участници, нови режисьори и нови подходи.

Целта е същата, но резултатът винаги е различен.

Особено важно е да бъдем актуални и едновременно с това различни.

Да предлагаме неща, които нарушават очакванията.

Понякога дори не разбираш веднага какво точно представлява даден проект.

Но това е част от начина, по който гледам на света.

Защото в живота не можеш да постигнеш нищо, ако не поемаш рискове.

В любовта, в живота, в секса, в парите – във всичко.

Ако не рискуваш, ако винаги играеш на сигурно, какъв е смисълът?

За мен най-важното е непрекъснато да се предизвиквам.

Мога да избера по-лесни проекти, по-безопасни решения.

Но не ме интересува.

Докато съм тук, ще продължавам да работя по този начин.

А когато вече не мога, ще правя нещо друго.

Но документалното кино днес е съвсем различно. То вече не се занимава само с изкуство. Светът се промени и повечето режисьори правят филми за войните, екологичната криза, болестите, изкуствения интелект, новите технологии. Вие самият сте направил един от първите VR филми. Очевидно обичате риска.

Да. Всъщност тогава един много добър приятел ме помоли да помогна.

Освен това технологията беше изключително сложна.

Когато режисираш VR филм, всъщност са ти необходими двама режисьори.

Невъзможно е едновременно да следиш техническата страна и актьорската игра.

Особено играта.

Защото при виртуалната реалност нямаш традиционния близък план.

Зрителят сам избира накъде да гледа.

За да наблюдаваш актьорите, трябва да бъдеш вътре в сцената, сред тях.

Затова имах собствен костюм и присъствах в действието.

Казах си: „Моята роля в този филм е да бъда любовникът на прелюбодейката, който изхвърля Исус от стаята ѝ“.

Трябваше да се слея с актьорите, за да мога да виждам какво се случва.

Виртуалната реалност прилича на театър.

Всичко е по-близо, по-непосредствено, по-различно.

Мисля, че технологията предлага огромни възможности, особено за определени жанрове.

Например за хоръра.

Там зрителят може да бъде вътре в самата история, без да е защитен от традиционната дистанция на екрана.

Имах и една идея за апостолите.

Представих си ги като баскетболен отбор – всички много високи.

Защото камерата във VR е разположена по-ниско и когато си сред тях, Исус и апостолите изглеждат огромни.

Камерата се намира между тях и усещането е като да присъстваш на истински сблъсък между различни хора.

Когато участвам в среща, задавам въпроси. Опитвам се да разбера хората, мащаба на проекта, предизвикателството.

Рядко започвам с това да обяснявам собствената си гледна точка. По-скоро говоря за онова, което мисля, чувствам и бих искал да разкажа.

После, когато се появи възможност, от един въпрос възниква друг. Започваш да разговаряш с хората и трябва да им помогнеш да разберат твоята визия – как искаш да участват в историята.

Например следващият ми проект е за един изключително популярен италиански комик – Лино Банфи.

Всички го познават от еротичните комедии през 80-те години. За мнозина той е просто човекът, който е участвал в онези доста елементарни филми.

Но зад това има история, която никога не е разказвал, защото се е срамувал.

Как е станал актьор?

Като дете преживява бомбардировките по време на войната. Семейството му е толкова бедно, че децата нямат играчки и си правят малки кукли от хляб.

Дядо му му казвал: „Когато отиваме в убежището, вземи малко хляб, за да можеш да забавляваш по-малките деца“.

После Лино учи в религиозен пансион.

Един ден му хрумва глупавата идея да наднича, докато монахините се преобличат, и го хващат.

Тогава епископът му казва нещо невероятно:

„Лино, твоето призвание е другаде. Бог няма нужда от още един лош свещеник. Той има нужда от човек с твоя дар“.

Представете си – цяла Италия познава Лино Банфи, но почти никой не знае тази история.

Когато му предложих да я разкажем, той се поколеба.

Попита ме: „Защо трябва да разказвам толкова лични неща на някой друг?“

Отговорих му: „А защо не ги разкажеш на самия себе си?“

И така измислихме филма.

В началото Лино Банфи се връща в Бари, в театър „Петруцели“, където е започнал кариерата си.

Всичко изглежда грандиозно – само една вечер, музикален състав, празнично шествие, огромно завръщане.

Той влиза в театъра.

Но няма никого.

Няма публика, няма служители, дори касиерът го няма.

Излиза на сцената и възкликва: „Какво, по дяволите, става тук? Къде са всички?“

Оказва се, че в залата има само един човек.

Истинското име на Лино Банфи е Паскуале Дзагария.

И на един от столовете седи Паскуале Дзагария.

Той казва на Лино: „Хайде, разкажи ми историята си“.

Така Лино Банфи разказва живота си на собственото си алтер его.

Това му дава възможност да говори за себе си с достойнство.

Всъщност е много просто художествено решение.

Просто трябва да мислиш.

Такива решения се раждат от самата история.

Това, което не харесвам, е унифицираният корпоративен подход към творчеството.

Когато всичко се прави по един и същ модел, проектите започват да си приличат.

Губят смисъл.

Никой не се интересува истински от тях.

За мен най-важното е да мислиш. Винаги да мислиш.

Но как ще мислиш, ако не четеш?

Ако не си гледал филми?

Ако не си посещавал театър?

Ще ви разкажа една история.

Имам приятел, който по-късно стана много известен журналист, но първоначално учеше право.

Явил се на изпит при един от най-големите италиански юристи, който впоследствие станал и президент на Италианската република.

Първата част на изпита била при асистента на професора.

Приятелят ми бил ужасно неподготвен и се представил катастрофално.

Но когато си млад, понякога имаш безумни идеи.

Той настоял: „Искам да ме изпита лично професорът, защото вие не ме оценявате справедливо“.

Професорът се съгласил.

Изпитът минал още по-зле.

В Италия оценките са от 18 до 30, като 30 с отличие е най-високата възможна оценка.

Професорът написал: „30 с отличие“.

Приятелят ми бил смаян.

А професорът му казал нещо в смисъл: „Проблемът ти е, че когато за първи път влезеш в съдебната зала, ще те разкъсат“.

Това променило начина, по който приятелят ми гледал на професията.

Същото казвам на студентите си.

Не искате да четете?

Не искате да гледате филми?

Ще се провалите още първия път, когато стъпите на снимачната площадка.

Затова културата е оръжие. Тя е суперсила.

Абсолютно.

Но какво правим с хората, които не искат да слушат Моцарт или да гледат голяма живопис? Трябва ли да ги приемем за глупаци, които сами се лишават от възможността да живеят по-богат живот? В българските медии понякога се държат така, сякаш културата изобщо няма значение.

Защото не разбират, че културата е сила.

Когато правех културно телевизионно предаване в продължение на 14 години, то беше сред най-гледаните програми. Това показва, че когато предложиш култура на хората, те я гледат. Стига да е направено добре.

Разбира се. Трябва да е направено добре.

Последният ви филм за Бертолучи някакво носталгично пътешествие ли е към времето, когато италианското кино беше най-великото в света – с Фелини, Антониони, Скола, Бертолучи?

Аз не съм носталгичен.

И не съм завистлив.

Всъщност завиждам само на един човек.

Но не съм сигурен дали мога да ви кажа кой е.

Кажете ми!

Не, не, защото съм му много ядосан!

Представете си, че някой ви попита: „Кой би искал да бъдеш? Супермен? Някой друг?“

Аз бих искал да бъда този човек.

Мъжът, който е бил съпруг на Брижит Бардо, после е бил женен за Джейн Фонда, а след това и за Катрин Деньов.

Според мен това е политически проблем!

Антимонополните власти е трябвало да се намесят.

Не е редно един-единствен човек да има и трите най-красиви жени на света!

Ако ме питате на кого завиждам с цялата си алчност и страст, това е той.

Брижит Бардо през 60-те години – добре.

Но след това и другите две?

Бих се обадил на президента на републиката, за да протестирам срещу подобна несправедливост.

А сигурно е имало и много други жени, за които дори не искам да знам!

Но все пак италианското кино вече не е онова, което беше. Защо?

Защото времената се промениха.

Историите се промениха.

Все пак имате Сорентино...

Разбира се, имаме много талантливи хора.

Но ще ви разкажа нещо.

Когато Карл Велики започнал да чете, вече бил император. Преди това бил неграмотен.

Прочел Библията, после свети Августин, и възкликнал:

„Какъв велик светец! Ако имах дванадесет души като него, щях да направя целия свят християнски!“

А архиепископът му отговорил:

„Виж, Карл, дори Бог не е имал дванадесет свети Августиновци. Защо ти очакваш да имаш?“

Трябва да сме благодарни за онова, което сме имали.

Да познаваме онова, което имаме.

И да очакваме онова, което предстои.

Сигурен съм, че ще бъдем изненадани.

Италианското кино е различно, защото италианското общество е различно.

Ако гледате „Сладък живот“, онзи Рим вече не съществува.

Затова трябва да разказваме нови истории.

Да откриваме нови таланти.

Може би новата София Лорен в този момент върви по някоя улица и ние просто още не знаем коя е.

Италия тогава беше друга. Имаше икономически бум. Имаше конкретни исторически причини за разцвета на киното.

Но културата продължава да бъде жива, особено в тази страна.

Затова наричат Рим Вечния град.

Ние с вас в момента седим на място, където хората живеят и се срещат от три хиляди години.

Има и нещо друго, което е много важно за Италия – състраданието.

Символът на Рим е вълчица, която кърми две деца.

Това е много показателно.

Кой знае? Може би някъде вече се появява нов голям режисьор.

Но едно от нещата, които днес ми пречат най-много, е огромното количество маркетинг.

И самореклама.

Да, самореклама.

Хората непрекъснато ти повтарят: „Ти си гений!“

И накрая започваш да отговаряш: „Да, наистина съм гений. Благодаря“.

Това е безумие.

Четох едно старо интервю с Джими Хендрикс.

Попитали го: „Знаеш ли, че според нашите читатели си най-великият китарист на всички времена?“

А той отговорил: „Не ме интересуват такива неща. Освен това ме разсейват. Моля ви, не ми го казвайте повече“.

Представете си как би отговорил някой днес:

„Да, разбира се, че съм най-великият китарист в света!“

Това е проблемът – непрекъснатият шум.

Хора, които говорят само за себе си.

През цялото време.

Да.

Например някои представители на Netflix се появяват на пазара така, сякаш променят света, сякаш са най-великите и знаят всичко.

А един ден ги уволняват и те изчезват.

Кого го интересува?

Всъщност презентациите на Netflix по пазарите често са най-скучните. Не знам защо. А аз непрекъснато гледам Netflix – имат страхотни сериали.

Защото някой трябва да прави тези презентации.

Но мъдрият човек знае, че трябва да проявява състрадание.

Този човек също си върши работата.

Може би след година ще трябва да защитава позицията си.

Може би е под огромен натиск.

Трябва да бъдем състрадателни.

В един момент обаче трябва да решиш какъв човек искаш да бъдеш.

За мен изборът беше сравнително лесен.

Просто не можех да бъда някой друг.

Не ме интересуват определени неща.

Нямам търпение за тях.

Има толкова много други неща, които ме вълнуват.

Все още имате ли мечти, или вече имате само планове?

Разбира се, че имам.

Но не виждам голяма разлика между мечтите и плановете.

Имам и двете.

Коя е най-голямата ви мечта?

Най-големият ми план е да имам достатъчно пари, за да направя всички неща, които искам.

Защото има толкова много истории, които искам да разкажа.

И за да ги разкажа, трябва да намеря финансиране.

Най-голямата ми мечта е да създавам и показвам невероятни истории, които могат да бъдат интересни за хората.

Много от нещата, които съм искал да направя, вече съм направил.

Други тепърва ще направя.

Имам много проекти, много идеи.

Има една история, по която особено много бих искал да снимам филм.

Една от любимите ми книги е „Завръщането на Казанова“ от Артур Шницлер.

Това е история за измамата, за самоизмамата.

Как можеш да продължаваш да бъдеш Казанова, когато всичко, което те е правило Казанова, вече е изчезнало?

Това е история за смъртта.

Или по-точно за онова, което се случва преди смъртта.

И знам една истинска история, която много прилича на нея.

Разказа ми я медицинската сестра, която се е грижила за Фелини.

Малко преди да почине, Фелини получава сърдечен пристъп в Римини.

Преди да го преместят в Рим, прекарва около седмица в малка клиника, собственост на негов приятел.

Тогава точно бях в Рим. Спомням си, че всички вестници пишеха за него.

В клиниката неговият приятел повикал млада медицинска сестра.

Тя била на около двайсет години.

Невероятно красива.

Тя започнала да се грижи за Фелини.

И тук има нещо много интересно.

Това е история за желанието.

Защото тя изобщо не знаела кой е Фелини.

Представете си – най-великият режисьор в света се оказва пред жена, която няма представа кой е той.

Желанието никога не остарява.

Тялото ти може вече да не е способно на онова, което някога е било, но желанието остава.

Тази жена е можела да бъде негова дъщеря.

Той не е имал дъщеря, нито дете.

А тя не е имала баща.

Така между тях се ражда необикновено приятелство, продължило една седмица.

Между най-великия режисьор в света и една жена, която сякаш идва от мечтите му.

Но между тях не може да се случи нищо повече.

Това е едно от най-удивителните неща в живота.

Понякога срещаш някого в неподходящия момент.

И тук има още един въпрос:

Как можеш да бъдеш Фелини, когато никой не те разпознава като Фелини?

Това е историята, която искам да разкажа.

Но тогава остава човешката връзка.

Точно така.

Връзката между душите.

Да.

Това ми напомня за „Бурята“ на Шекспир.

Когато Просперо счупва магическия си жезъл и се обръща към публиката.

Магията е свършила.

Всички трикове са изчезнали.

Остава само човекът.

Това е историята, която искам да разкажа.

Какво остава от теб, когато вече нямаш своите сили, своите способности, своята власт?

Когато трябва просто да бъдеш истински.

Невероятно беше да разговаряме с вас.

Благодаря. Не съм сигурен, че е така, но се надявам да имате какво да напишете.

Срещала съм много хора, както знаете. Но рядко срещам човек с толкова дълбока култура. Благодаря ви.

Благодаря ви много.

Следете новините ни в :