Марко Спаньоли: София Лорен, Фелини и изгубената магия на голямото кино

РИМ, 2025 г. — Някъде между Федерико Фелини, София Лорен, Анна Маняни и съвременните стрийминг платформи италианският режисьор Марко Спаньоли успява да формулира една проста истина: киното може да смени екрана, технологиите и публиката си, но човешката потребност от истории остава.

Срещаме се по време на MIA – международния пазар за кино и телевизионно съдържание в Рим, който всяка година събира продуценти, режисьори, телевизионни ръководители и автори от цял свят. Спаньоли е сред хората, които познават киното едновременно отвътре и отвън – като режисьор, документалист, журналист, кинокритик и изследовател на историята му. Той е създал филми за някои от най-големите личности на италианското и световното кино, а днес работи и за развитието на документалната програма на MIA.

Разговорът ни започва от неговото детство и неусетно се превръща в пътешествие през почти цялата история на киното.

Детето, което гледало филми непрекъснато

Марко Спаньоли е роден през 70-те години – време, в което италианската телевизия преживява истинска революция. След края на монопола на RAI се появяват десетки местни телевизионни станции. Те нямат възможност да произвеждат скъпи програми и запълват ефира с филми.

За едно момче, влюбено в киното, това е рай.

„Киното определи живота ми. Гледането на филми беше и продължава да бъде най-голямото удоволствие в живота ми“, разказва той.

Когато родителите му не гледат, малкият Марко се промъква пред телевизора и гледа всичко, което успее. Филм след филм. Жанр след жанр. Режисьор след режисьор.

Така израства поколение италианци, за които киното е част от ежедневието, от езика, от семейната памет.

Спаньоли припомня, че през 50-те години Италия е сред най-големите кинопазари в света. Киносалоните са пълни, а ходенето на кино е масов социален ритуал. Днес тази култура изглежда почти невероятна.

И все пак той отказва да оплаква миналото.

Разказва как веднъж в Centro Sperimentale di Cinematografia – прочутото италианско филмово училище – вижда студентка, която гледа „Сладък живот“ на Фелини върху таблет.

Дали това е по-лош начин да срещнеш Фелини, отколкото в тъмния киносалон?

Спаньоли не е убеден.

Киното днес е навсякъде. Можем да гледаме филми от всички краища на света, да откриваме автори, които предишните поколения никога не са имали възможност да видят. Проблемът е, че изобилието невинаги означава внимание.

Може ли TikTok да ни заведе при Моцарт?

Разговорът ни неизбежно стига до младите хора, кратките видеа, социалните мрежи и все по-трудното съсредоточаване върху дългия разказ.

Спаньоли обаче не споделя апокалиптичните прогнози за края на културата.

Според него има млади хора, които избират киносалона именно защото там телефонът няма да ги прекъсва с известия. Има читатели, които откриват книгите през TikTok. Има публика, която стига до голямото изкуство по съвсем неочаквани пътища.

Дава пример с римска барокова църква, в която посетителите могат да разглеждат изрисувания таван с помощта на огледало. След като мястото става популярно в социалните мрежи, пред входа започват да се извиват опашки.

Да, мнозина идват заради селфито. Но влизат в църквата. Поглеждат нагоре. И може би за първи път се срещат с бароковото изкуство.

Това е важната част, смята Спаньоли.

Не можем да накараме всички да обичат Моцарт, Фелини или голямата литература. Можем обаче да им дадем възможност да ги открият.

Той припомня и една от най-големите културни мисии на италианската обществена телевизия. В първите десетилетия на RAI литературните класики се превръщат в телевизионни постановки. Черно-бели, заснети в студио, понякога технически примитивни, те достигат до милиони зрители в страна, в която различните диалекти все още затрудняват общуването.

Телевизията не просто забавлява. Тя създава общ културен език.

Днес, когато телевизионните програми все по-често се състезават с риалити формати, скандали и сензации, този пример изглежда особено актуален.

Писмото, което стигнало до София Лорен

Една от най-хубавите истории на Спаньоли е свързана със София Лорен.

Той вече работи върху документален филм за легендарната актриса. Продукцията е поканена във Венеция, но се появява сериозен проблем: необходимо е съгласието на самата Лорен.

Продуцентите настояват режисьорът да го осигури. И то бързо.

Ситуацията изглежда безнадеждна.

Спаньоли се обръща за съвет към човек, който познава актрисата. Получава изненадващо прост отговор: да напише писмо до сина ѝ и да обясни какъв филм иска да направи, защо и как ще разкаже историята.

Той сяда и пише.

На следващия ден София Лорен дава съгласието си.

Без продължителни преговори. Без сложни посредничества. Без демонстрация на влияние.

„Тя разбра какво искам да направя“, казва Спаньоли.

Филмът е изграден от архивни интервюта, в които самата София Лорен разказва живота си. Режисьорът не се опитва да говори вместо нея. Оставя я сама да бъде разказвач на собствената си история.

В това има и нещо повече от професионален метод. Има специално и лично отношение към човека отсреща.

Спаньоли е убеден, че яснотата, уважението и доверието често постигат повече от самоуверените демонстрации на власт.

Разбира се, невинаги се получава.

Но той има своя теория и за провалите.

„Провалът е част от успеха“

„Всички мислят, че провалът е противоположност на успеха. Провалът е част от успеха.“

Спаньоли произнася това с лекотата на човек, който е преживял достатъчно откази, за да престане да ги приема като лична катастрофа.

Имал е проекти, които не са се осъществили. Филми, които не са били приети на фестивали. Идеи, които са останали без финансиране.

Но най-важният урок, който е научил, идва от един от големите американски режисьори – Робърт Олтман.

По време на интервю Олтман му обяснил, че правенето на кино прилича на варенето на картофи.

Трябва да сложиш много картофи в тенджерата и да вземеш онзи, който пръв е готов.

С други думи – никога не залагай целия си живот на един-единствен проект.

Ако един филм не се случи, работи върху друг. Ако една врата се затвори, не прекарвай следващите десет години пред нея.

Има нещо освобождаващо в този съвет, особено на пазар като MIA, където стотици творци пристигат с надеждата да намерят партньори, финансиране и публика за историите си.

Спаньоли добавя и още един урок, научен покрай Фелини: големият режисьор се интересувал най-вече от самия процес на създаването. Наградите, успехът и провалът били второстепенни.

Така човек може да се радва, когато нещата вървят добре, без да губи почва под краката си. И да преживява трудните моменти, без да се отказва от работата си.

Фелини и хората, които не знаят кой е Фелини

В разказите на Спаньоли големите режисьори и актьори постепенно слизат от пиедесталите си. Остават хора – с техните страхове, любови, слабости, странности и чувство за хумор.

Фелини, за когото режисьорът е събирал архиви и свидетелства, присъства в разговора ни почти като жив събеседник.

Една от най-трогателните истории е за последните дни от живота му, когато в болницата среща млада медицинска сестра, която не знае кой е той.

В свят, в който всички познават името му, срещата с човек, за когото то не означава нищо, придобива особена прелест.

Може би затова Спаньоли толкова обича архивите. Те съхраняват онези малки, неофициални моменти, които не влизат в биографиите и не се побират в легендите.

Говорим и за Анна Маняни, за Тенеси Уилямс, за София Лорен, за Бернардо Бертолучи. За артистите, които превръщат личните си драми, любовите и противоречията си в изкуство.

Всяка история води към друга. И всяка показва колко тънка е границата между голямото кино и обикновения човешки живот.

Къде изчезна италианското кино?

Неизбежно задавам въпроса, който сигурно всеки чужденец, влюбен в италианското кино, би задал: защо Италия вече няма онова необикновено съзвездие от режисьори и актьори, което е имала през 50-те, 60-те и 70-те години?

Фелини, Антониони, Висконти, Де Сика, Скола, Бертолучи. София Лорен, Марчело Мастрояни, Анна Маняни, Моника Вити.

Как е възможно толкова много талант да се появи почти едновременно?

Спаньоли отказва да приеме, че днешното италианско кино трябва непрекъснато да бъде сравнявано с миналото.

„Аз не съм носталгичен“, казва той.

Според него Италия, създала „Сладък живот“, вече не съществува. Рим на Фелини е изчезнал заедно с обществото, което го е породило. Икономическият бум, следвоенните надежди, социалните отношения, самият начин на живот са били други.

Днес има други истории, други тревоги и други зрители.

А може би новата София Лорен вече върви някъде по улиците на Рим. Просто още никой не я е открил.

По-тревожно му изглежда друго: непрекъснатият шум на саморекламата.

Съвременният свят е пълен с хора, които говорят за собствената си гениалност. С презентации, на които всеки следващ продуцент, мениджър или технологичен визионер се представя като човек, който ще промени света.

Спаньоли се отнася към това с очевидна ирония.

Припомня интервю с Джими Хендрикс, в което музикантът не проявява никакъв интерес към определението „най-добрият китарист в света“.

Защото подобни титли отвличат вниманието от същественото – музиката.

Същото важи и за киното.

Най-важното е какво правиш, какво знаеш и какво имаш да разкажеш. Всичко останало е шум.

Културата като суперсила

Има един момент в разговора ни, в който темата за киното постепенно се размива в разговор за политиката, образованието и обществото.

Питам Спаньоли защо в толкова много държави културата продължава да бъде възприемана като нещо второстепенно. Защо телевизиите предпочитат скандалите пред литературата, сензацията пред изкуството, евтиното забавление пред интелектуалното удоволствие.

Разказвам му за годините, през които съм правила културно телевизионно предаване в България, и за непрекъснатата необходимост да доказваш, че публиката има нужда от подобно съдържание.

Отговорът му е категоричен: културата е сила.

Тя дава на човека способността да разбира другите, да разпознава красотата, да мисли отвъд непосредственото и да живее в свят, по-голям от собственото му всекидневие.

Именно затова има значение как говорим за нея.

Спаньоли не вярва особено в назидателния тон. Никой няма да заобича литературата, ако му обясняваме колко е невеж, задето не чете.

Трябва да намерим начин да събудим любопитството му.

Ако едно видео в TikTok може да доведе млад човек до барокова църква, защо да отхвърляме този път? Ако телевизионният сериал може да го запознае с класически роман, защо да не го използваме?

Културата има нужда от нови посредници, нови разказвачи и нови форми.

Тъкмо затова документалното кино е толкова важно.

То може да върне забравените гласове, да направи историята достъпна, да покаже човека зад паметника.

Защо Рим продължава да разказва истории

Докато говорим за киното, неизбежно говорим и за Рим.

За Спаньоли градът е повече от красив декор. Той е жива история, в която различни епохи продължават да съществуват една върху друга.

„Седим на място, което е било обитавано и оживено в продължение на три хиляди години“, напомня той.

И обръща внимание на един образ, който всички познаваме, но рядко осмисляме: вълчицата, която кърми Ромул и Рем.

За него този символ говори и за състраданието, заложено в културната памет на града.

Това състрадание присъства и в начина, по който той гледа на хората.

Дори към самоуверените професионалисти, които го дразнят, Спаньоли се опитва да бъде снизходителен. Може би човекът отсреща е под натиск. Може би се страхува да не загуби работата си. Може би зад претенциозната презентация стои съвсем обикновена човешка несигурност.

Това е неочакван урок по човечност от човек, който е прекарал живота си сред знаменитости.

И вероятно едно от обясненията защо те са му се доверявали.

Голямото кино никога не свършва

В края на разговора питам Марко Спаньоли дали все още има мечти, или вече има само планове.

Той се усмихва.

„Разбира се, че имам. Но не виждам разлика между мечтите и плановете.“

Може би това е най-точното описание на неговия живот.

Момчето, което се е промъквало пред телевизора, за да гледа още един филм, днес само прави филми за хората, които някога е гледало на екрана.

И продължава да търси истории.

В Рим, сред продуценти, телевизионни ръководители, международни сделки и безкрайни презентации, тази страст изглежда почти старомодна.

Но точно тя е причината киното да продължава да съществува.

Защото зад всяка технология, зад всяка платформа и всеки нов бизнес модел все още стои един човек, който иска да разкаже история... и, надяваме се, друг, който иска да я чуе.

Следете новините ни в :