'Бих бил трикрако столче' – проф. Цочо Бояджиев отговаря на Макс Фриш

Роси Михова Последна промяна на 02 декември 2020 в 16:04 21512 0

Швейцарският драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има необикновена творческа съдба – през годините работи като архитект, журналист, автор на критически студии и сценарии за филми. Популярни в България са романите му „Щилер“ и „Хомо Фабер“, както и комедията „Дон Жуан или любовта към геометрията“.

Като част от своите „Дневници“ (1966 – 1971), Фриш публикува поредица въпроси, групирани в няколко части. Всяка от тях полемизира определена тема – човешкия род, брака, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта.

Проф. дфн Цочо Бояджиев е роден в гр.Троян (1951 г.) и е сред водещите български хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Автор на ключови изследвания върху античната и средновековна философия, преводач на Платон и Тома от Аквино, (ако трябва да споменем само две имена), поет, чиято най-нова стихосбирка „Кухата сърцевина на живота“ ще се появи след броени дни. А също така отдаден фотограф и близък приятел на котарака Лео.

Разговарям с проф. Бояджиев на чаша капучино. В начина, по който отговаря на въпросите, личи онова спокойствие и щедрост, присъщи на хората, които не изпитват необходимост да доказват никому нищо. Защото така или иначе, вече са се доказали на всички важни места в живота си. Без да се обиждам, имам усещането, че по-скоро разговаря със себе си, отколкото с мен. Това, което ме изненадва обаче, е съхраненото му удивление от света и човека. Често отговорите му започват така: „С голяма изненада разбрах...“, „Много се удивлявам, когато...“. Това се случва още при първия ми въпрос:

Кой е човекът, когото бихте искали никога да не бяхте срещали?

Аз не умея да мразя. Но изненадващо за мен самия имах преживявания, когато ако можех, щях да убия човек. Този човек бе майорът в казармата, който непрекъснато издевателстваше над нас. Тогава с удивление си дадох сметка, че съм готов да го убия. Но това бе емоционален прецедент, който не се повтори. Може би е въпрос на мекушавост на характера. Не мога да държа дълго време карез на някого.

А кой човек, вече починал, бихте искали да срещнете отново?

Преди години имах такова преживяване. Пътувах в късния следобед, една зимна привечер към Велико Търново. Изведнъж страшно ми се прииска да се събере семейството ми – родителите ми, брат ми, прабаба ми, която живееше с нас. И си помислих какво ли не бих дал, за да можеше това да се случи. Дори само за една вечер.

А иначе човекът, който ми липсва много, е проф. Димитър Аврамов – ерудит и прекрасна личност, с когото имах щастието да се познавам. Мислил съм си колко по-добре щеше да бъде за мен, ако го бях срещнал години по-рано. Колко лутания бих си спестил. Когато през 1969 г. излезе книгата му „Естетика на модерното изкуство“, я прочетох и бях направо зашеметен. Тя не приличаше на нищо, което бях чел дотогава за литературната или естетическа теория. Много години по-късно, когато пишех книга за философията на фотографията, реших да я препрочета. И видях, че въпреки изминалите десетилетия, книгата си бе все така свежа – нямаше нищо по нея, което да пипнеш.

От какво имате нужда, за да сте щастлив (освен от световен мир)?

Аз съм скромен в изискванията си и искам семейството ми да е добре. Това ми е най-важното.

Нека за мое удобство в този разговор да добавя на своя глава още три неща, които са Ви важни – философията, фотографията и поезията. Къде се пресичат тези три равнини? 

Бих казал, че при мен тези три занимания се движат в успоредни коридори. Те са специфични езици за различни мои отношения към света.

Философията е усилието да разбера загадката на този свят, да мога разумно, на основата на разсъждения, а не на някакво предлогично мислене, да разбера основанията, дори на собственото си поведение и страсти. Философията е езикът, на който се опитвам да правя това.

Поезията е езикът на моите меланхолии. Тъгите ми са запазено пространство за поезията.

А пък фотографията е езикът, на който се възхищавам от удивителния свят, който ме заобикаля. Често казвам на курсистите, че фотографът трябва да коленичи пред обекта на своето внимание. Ние много снимаме в трънския край. Почти 15 години всеки четвъртък ходим там с Николай Трейман. И когато някоя трънска баба ми каже да не я снимам, защото не излизала добре на снимка, аз й отговарям: „Защото не те е обичал достатъчно фотографът“. Aз съм направил много повече обяснения в любов на трънски бабички, отколкото на момичета в младежките си години. Фотографията е езикът на възхита. Когато видиш нещо на пръв поглед грозно, запуснато, разрушено, но успееш да извадиш напред красотата му. Тази красота на отминали животи е малко тъжна, но е там, има я.

Освен това фотографията има и чисто терапевтичен ефект върху мен. Аз години наред живеех с книгите и слабо регистрирах това, което се случва наоколо. Колегите ми във Факултета се смееха, че все последен научавах за любовните афери, които са се вихрили. Бях като сляп за света. Фотографията обаче дисциплинира вниманието. Тя те учи да се вглеждаш. Дори без да насочваш обектива, ти вече кадрираш пространството около себе си – отсяваш нужното от ненужното.

За себе си съм забелязал, че често взимам обектив, който да отговаря на настроението ми. Ако съм потиснат и притеснен, взимам дългофокусен, за да снимам без да се приближавам. Ако съм в еуфорично настроение, взимам широкоъгълен и щракам отблизо. Даже колегите ми се изненадват как притеснителният Цочо се завира с апарата си буквално в лицата на хората.

Фотографията е интимно преживяване, най-малкото защото се случва безмълвно. Тя е усилие едновременно да осмислим, но и да измислим живота си. Можем ли да кажем, че снимката е спомен-мечта?

Да, фотографията е безсловесна. Ако се съгласим, че думите са мрежата, през която се опитваме да прекараме реалността, то фотографската снимка е едно от онези малки чудеса, което се е промушило през мрежата на езика.

В моята книга за философията на фотографията започвам с препратка към една статия, която е против снимката за спомен. Основната теза е, че паметта конструира миналото по различен начин. Снимката може да бъде повод за активизиране на паметта, но паметта си има своя собствена подредба.

Снимката не е просто спомен, не е и мечта. Тя събира времена. Тя е миг, но не мигът, като изпразнен от време, а като свръхконцентрираност на времена. Защото освен жизненото време на човека пред обектива, снимката зачева и своя собствена история. Съвременникът ще погледне на нея по един начин, поколението след 30 или 100 години – по съвсем друг. Тази свръхконцентрираност на време е специфична за фотографията. Това е един заключен миг с потенция от него да се разгърнат различни времена.

Най-хубавата снимка, която сте направили?

Фотографите казват, че най-хубави са несниманите кадри. И аз имам един такъв. Бяхме в църквата на руския манастир на Атон. Вътре нямаше никого, освен един възрастен монах, седнал на стол. Лицето му бе светло, а тяло, просто нямаше. Расото сякаш стоеше във въздуха, без да има плът. Изтекоха ми очите, но не посмях да го снимам.

Фотографирането е странно занимание. Понякога самото снимане носи огромно удоволствие, а след това като погледнеш кадрите на екран – в тях няма нищо. Друг път си направил един единствен кадър, колкото да не си капо, а той се окаже чуден. Спомням си веднъж в Сицилия, снимах няколко бели брезички на фона на черната магма на Етна. Нищо работа. Но после като погледнах снимката на лаптопа си, с изненада открих, че между дърветата сякаш се вижда муцуната на еднорог. Помислих, че ми се привижда и попитах жена ми дали вижда нещо. Тя каза – да, виждам конче. А има ли рог? Да, има. И аз си отдъхнах.

Споменахте съпругата си. Бихте ли добавили нещо към брачната клетва?

Да, в моменти на нажежени страсти, съпрузите да броят до 25 преди да кажат нещо. И то да броят бавно.

Как бихте определили понятието „мъжественост“?

Ще се опитам да го илюстрирам, не да го дефинирам. Имах веднъж среща с жена, колега от университета. Случайно оттам мина десетинагодишният ми син, видя ни и разменихме няколко думи. Тогава казах на дамата: „Сега ще разбера дали синът ми е мъж или не е. Ако каже на майка си, че ме е видял с Вас, не е мъж.“ Синът ми обаче не спомена нищо.

Има един вид мъжка лоялност и почтеност, която аз за удобство определям с израза: „Този е от махалата“. Този от махалата никога няма да ухажва момичето, с което си отишъл на купон. Може да умира от желание, но няма да посегне. За него има кодекс на честта. Не всички мъже са такива. Но мъжествените са.

Кое качество в една жена е решаващо, за да бъдете прелъстен?

Прелъстява ме това, което ме и възпира – мекотата, топлотата, нежността.

Аз бях много изненадан преди 2 години, когато издадохме томче с португалска поезия и то бе най-продаваното за годината издание в "Български книжици". За първи път поезията изпревари да речем – китайската кухня. Тогава си помислих, че при цялата ни нахъсаност да се покажем победители, всъщност осъзнаваме колко сме уязвими. Тази поезия е съкровена. Тя докосва рани, които всеки от нас носи.

Прелъстителната сила на жената е подобна – тя е в умението да посегне и докосне съкровеното в мъжа. Да се развълнува от него, не просто да се информира.

Да приседне жената до теб и да преживее уязвимостта ти. Да, случва се да не се заседява много, но нека не нагазваме в полето на разкаянията. Разкаянието е като ръжда – не те убива, но полека те разяжда отвътре. То обаче върви редом с утешението. А утешението е, че тези загуби могат да бъдат калкулирани като неизбежни. Спечелим ли Троя, няма как - трябва да се върнем при Клитемнестра.

Завиждате ли на хора, които са „прегризали гръбнака на очакването“ - нямат надежди, а значи нямат и разочарования?

Не съм сигурен, че човек може да го направи – да се обезнадежди напълно. Може би има хора, които много умело крият надеждите си - дори от самите себе си. Но структурата на нашето битие е такова – ние носим миналото със себе си, не го изоставяме някъде като ненужен предмет, но носим и перспективата. Винаги живеем едновременно с миналото и с очакванията за бъдещето. Затова няма как да ампутираме надеждата. Човекът е проект за бъдещето, който живее в настоящето и носи със себе си миналото.

От коя надежда се отказахте вече?

В младите си години утопично ми се привиждаше, че може да се създаде такава структура на обществото, че то да бъде максимално почтено. Но понеже се занимавам професионално с далечни времена, виждам как интригите, алчността, безцеремонното ползване на властови ресурси са били неизменна част от човешката история.

От друга страна, както казва един от героите на Димитър Бочев: „Животът е толкова жалък, че е неприлично да му се подчиняваш."

Сизифовска работа е тази, но пък Сизиф е щастлив човек.

Надявате ли се да има отвъден живот?

Не се надявам. Аз вярвам, че има отвъден живот. Има чудесни анекдоти свързани с отвъдния живот и сътворението на света. Например, един снежен човек казва на другия: Аз не вярвам някой да ни е създал. Мисля, че сме се получили в резултат на случайни съчетания на снежинки.

Какво Ви разсмива?

Много неща. Бях в реанимацията на „Пирогов“ с тежък инфаркт и четях разказите на Удхаус. Някои неща ме караха да се смея с глас. Например: „Толкова бързо отидох да купя анасон, че на връщане за малко да се сблъскам на вратата със себе си“.

В хумора има нещо жизнеутвърждаващо, различно от агресията на сатирата. Той е лек, ведър. Но една от най-жалките картини, които съм виждал, е на хора, лишени от чувство за хумор, които се опитват да правят хумор.

Вие дълги години делите дома си с котка. Домашният любимец приятел ли е или е заместител на истински приятел?

Ние сме имали няколко котки. Последната, котаракът Лео живя с нас 19 години. Това е съществото, в което се влюбих от пръв поглед. В момиче не съм се влюбвал така - само от един поглед. Дъщеря ми го бе взела от съседка - коте на 2 месеца, уплашено, мърляво, грозно. Жена ми бе против да го гледаме, но аз някак усетих, че това е скъп, близък приятел. Предадох му се вътрешно и вече знаех, че не мога да го пусна да си ходи. Той бе другар, истински близко същество. Когато веднъж се разболя лошо, написах стихотворение за котарака, който отива в отвъдното и ще ме чака там. Тогава мислех, че ще умре. Но ветеринарите го върнаха към живота. И написах друго стихотворение - за възкресението. Защото аз го възприемах като човешко същество. В него имаше неща, които много трудно бих отнесъл към животните – например, любовта му към бароковата музика. Всеки път, когато я пусках, той идваше и лягаше с блажена физиономия да слуша. Вероятно аз просто проектирам себе си в него, но е приятна тази проекция. Може би това е едно алтер его, с което съм приятел.

Приятел ли сте със самия себе си?

Понякога съм си приятел, но понякога както се казва „Толкова съм се намразил, че от три дена не си говоря.“ Сега имам достатъчно време да премислям живота си. И виждам колко грешки съм направил, колко грешно съм тълкувал някакви неща. Изобщо, както казва Ивайло Петров: „Старият глупак на млади години е бил млад глупак“.

Имате ли нужда от родината България?

Странно е това – аз много я обичам, но не знам дали имам нужда от нея. Имало е възможности да остана да живея и работя някъде навън, но не съм се замислял сериозно да го направя. Не само приятелите, но и най-важното – езикът ми е тук. Не бих могъл да пиша на немски или френски така, както пиша на български. А английски започнах да уча чак, когато станах на половин век.

Преди четири - пет години пък се захванах с португалски. Поводът бе, че си дадох сметка как правя само неща, които трябва да правя - без значение дали са ми наложени от някого, или аз самият съм си ги наложил. И тогава реших да направя нещо безполезно. Да науча португалски. Можех да избера и шведски, например. Просто така ми хрумна. Може би защото харесвам фадо и бях любопитен да разбера за какво се пее.

Ако има моменти, в които не сте се страхували от смъртта, то е било, защото животът Ви е изглеждал прекалено труден и безсмислен или защото точно в този момент е изглеждал истински прекрасен?

Много трудни са въпросите за смъртта. Във всеки случай не си спомням да съм имал толкова труден момент в живота, че да съм готов да го напусна - като изключим, разбира се, тийнейджърските ми страдания. Тогава такива състояния ги преодолявах като тръгвах безцелно на път. Това бе началото на епохата на автостопа. Излизах извън града, спирах кола и заминавах нанякъде. Скитах 2 – 3 дена и се успокоявах. Това бе заминаването като малка смърт. Връщането като малко възкръсване.

Колкото до моментите на непоносимо щастие – звучи като анекдот наистина, но когато за първи път се обясних в любов на момиче и тя откликна на признанието ми, страшно ме заболя зъб. Тогава за първи път разбрах, че абсолютното щастие не е постижимо. Политаш, но нещо винаги те връща на земята...

Усмихвам се, защото знам за какво говори събеседникът ми. И знам кое негово стихотворение го обяснява по-добре от всяко интервю:

If I Were a Chair
(An English Exercise)

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови