За да не изпадне ВМРО от парламента, рискуваме РСМ да остане в руско-сръбска орбита

Ако приемем, че позицията на правителството по отношение на започването на преговори между ЕС и Република Северна Македония (РСМ) изхожда от националните интереси, тя се свежда до опит да „изтъргуваме“ общото бъдеще срещу признанието за общо минало в момент, в който сме в силна позиция.

Не приемам подценяването на въпроса с миналото, идеята, че то трябва да бъде обявено просто за нещо без значение и да бъде погребано – то всъщност е онова, което определя настоящето. Правото на една общност да се определи като „македонска“, със съответния исторически разказ за това, е точно толкова важно, колкото правото на друга общност да се определи като българска. И двете позиции са въпрос на самоопределение и е нормално нашата политика да защитава нашите интереси в това отношение.

Не приемам и опростенческата теза, че ЕС е само въпрос на бъдещето и в него няма място за разговор за миналото. Дори когато Съюзът започва като преднамерено ограничена общност за въглищата и стоманата, това почива на твърд консенсус между политическите и интелектуални елити на страните основателки, че това е процес, насочен към примирие и обединение. Напълно легитимно е да се постави въпросът дали елитът в РСМ разбира, че не може да иска да членува в клуба ЕС, докато продължава активно да поддържа антибългарски елементи в своето самоопределение.

Стратегията „бъдеще срещу минало“ обаче има няколко проблема.

1. България има огромен собствен интерес от общото бъдеще с РСМ (и целия регион) в ЕС. Този наш интерес съвсем не е споделен от голяма част от елита на РСМ, за когото оставането в руско-сръбска орбита е въпрос на оцеляване. Той не е споделен и от голяма група страни членки на ЕС, които просто не искат разширяване. Има много голям риск със своята позиция да постигнем затваряне прозореца на възможност за европейска интеграция на РСМ и Балканите в ЕС за непредсказуемо дълго време, с което да дадем огромен исторически бонус на онези сили, които си представят бъдеще, в което посленият юго-анклав оцелява завинаги в орбитите на Белград, Москва и Пекин. В този смисъл, нашата преговорна позиция е доста по-сложна. Ние не сме в положение да разменяме бъдеще за минало – съдбовно важно е да искаме и двете, но сега в процеса рискуваме да загубим и двете. Трябва да е ясно, че оставането на Македония трайно вън от ЕС е огромен риск за националния ни интерес.

2. Факторът време: след края на германското председателство през декември, което има и тежестта, и мотивираността да държи отворен интеграционния прозорец, изобщо не е ясно кога пак в Брюксел темата за разширяването ще бъде спомената. В момента ние спираме процеса и изобщо не изглежда да имаме ясен изход в реалистична времева рамка. Ако времето се струва някому малко – малко е, но затова е виновно единствено правителството.

3. Макар въпросите, свързани с общото минало да са легитимна част от разговора за готовността ни да бъдем част от една общност в ЕС, този наш интерес трябва да бъде формулиран и комуникиран изключително прецизно и убедително, така че да може да бъде част от разговора за европейската интеграция, а не да бъде разглеждан като някаква атавистична проява на „балканска диващина“. В това отношение управляващите търпят пълен провал. Когато искаш нова преговорна глава, особено ако не можеш да обясниш какво собствено целиш, за Брюксел това означава, че опитваш да набуташ ЕК да води преговори за неясни исторически емоции от твое име и – естествено – губиш комисията като съюзник.

4. Разговорът за миналото е много повече разговор с обществото, отколкото с едно или друго правителство. Просто има теми, които не са част от компетентностите на правителствата. България пропусна много години да води политика на диалог с обществото в РСМ – т.нар. мека сила, публична дипломация, културна политика и пр. Вместо това в последното десетилетие тази тема беше почти напълно оставена - първо на Божидар Димитров, а сега на Каракачанов. Рискът тук е, че, искайки от едно правителство неща, за които не сме опитали преди това да мотивираме обществена подкрепа или поне разбиране, ние можем да постигнем обратен ефект.

5. Важно е, докато се упражняваме в дипломатически гамбити, да не скарваме хората. И двете общества са много по-мъдри от политическите си представители, но вирусът на турбопопулизма лесно пали пожари, които после се гасят много трудно. Не можем да си позволим и да поставяме приятелите си в РСМ в безизходна позиция.

6. Винаги когато в преговори се втвърдява позицията, трябва да бъде предвиден и изход. Особено когато искаш и двете неща, за които се преговаря. В момента управляващите не изглежда да имат план за избягване на този клинч.

Действията на управляващите може и да имат своите основания, но на нивото на конкретна тактика са на границата на катастрофата. Нашето правителство не може да обясни рационално какво конкретно иска от правителството на РСМ, така че тези искания да бъдат съвместими с естеството на преговорния процес за присъединяване към ЕС и ние да имаме реална подкрепа за своята позиция. Само тогава ние бихме могли да се надяваме на резултат, който да ни гарантира и общото бъдеще, и разумно отношение към общото минало. Вместо това, ние рискуваме да вкараме интеграцията на РСМ и Балканите в дългосрочен тупик, от който полза ще имат единствено професионалните югославяни в Скопие и техните ментори в Белград и Москва, а ние ще изглеждаме като някакви пещерняци от барутния погреб на Европа. Не само че не решаваме проблема, а го ескалираме.

Но, за съжаление, аз дори не мога да бъда сигурен, че позицията на управляващите изобщо изхожда от националните интереси на първо място. Водещото е спасяването на ВМРО от изпадане от парламента на цената на това политиката ни към РСМ да бъде докарана до пълен блокаж. Така, печеливши са единствено двете ВМРО-та и агентурата на ДС, УДБА и КГБ, която гнезди уютно в тях и прави планове за бъдеще по свой вкус.

Това, което трябва да стане, за да избегнем катастрофа на македонската си политика, е в София да бъде формулирана спешно конкретна пътна карта за излизане от блокажа до края на годината, в която да бъдат описани съвсем конкретни искания към Скопие, които трябва да бъдат:
- разбираеми от евроинтеграционна гледна точка;
изпълними от едно правителство;
- годни за публична комуникация в София, Скопие, Брюксел и Берлин;
- измерими като конкретна реализация в обозримо бъдеще;
защитаващи нашия национален интерес да имаме И общо бъдеще, И общо минало.

Такава пътна карта, интегрирана с процеса на преговори, би запазила възможността ни да наложим последващ блокаж преди приключване на присъединяването, ако въпросните условия не се изпълняват по график.

Заедно с необходимите дипломатически усилия за намирането на формули за официалния език в РСМ и дефинирането й като политическа общност на територия, ограничена в рамките на държавните граници и отказ от възможността за териториални и малцинствени претенции, този списък трябва да включва неща като:
- конкретен график за изграждане на обща комуникационна инфраструктура с наш административен ресурс;
- редовни общи заседания на кабинетите и парламентите, на които да се обсъжда прилагането на договора за приятелство и другите мерки, и особено инвестициите;
- програма за общи действия в областта на отбраната и службите;
- „канон“ от общи фигури и празници, включително конкретика по ритуалното им изразяване;
- ревизия на учебниците по история в РСМ;
- изучаване на литературата на двете общности в училищата, включително в оригинал
- програми за обмен между студенти, ученици, професионалисти;
- фонд за финансиране на общи културни проекти и обмяна на културно съдържание с програма, която се обсъжда и приема на годишните срещи на правителствата;
- фонд за реконструкция и възстановяване в автентичен вид на културно-исторически паметници, с международно експертно участие; регистър на движими и недвижими културни паметници, предмет на общата история на България и РСМ;
- пълна дигитализация и съвместна кодификация на историческите документи, свързани с темата и общата история, включително на документите, които биха позволили проследяване на семейните истории;
- възстановяване на войнишките паметници;
- адекватна реабилитация на репресираните от югославския комунистически режим 1945-1991, независимо от техния етнически произход, и изплащане на финансови компенсации на тях и наследниците им.

Това, което на мен ми се струва особено важно, са две взаимосвързани неща:

1. Да бъде създаден европейски университет с лиценз от колежа в Брюж, който да има две важни мисии:
- да се превърне в основна школа на бъдещата европейска бюрокрация на РСМ;
-да се превърне в научен център, който да изработва общите гледни точки към историята и културата и общите стратегии в инвестициите, иновациите и планирането на политики. С помощта на европейски преподаватели да възпита следваща генерация хуманитарна интелигенция на двете страни, историци, учители, бюрократи, за които общият език не е разделителна линия, а споделена общност на манталитетно ниво - защото без това никога няма да има сближаване.

2. В процеса на преговори и интегриране на РСМ с европейската бюрокрация, България да предостави реален експертен и административен ресурс, срещу което да си гарантира достатъчно взаимно проникване на ниво бюрократични структури.

Този списък е само примерен, той може и трябва да бъде продължаван и разширяван. Важното е да осъзнаем, че спешно трябва да излезем от неразбираеми за никого разговори за „необятното“, които ползват само популисти и ченгета, и да влезем в разговора за конкретните стъпки, с които да избегнем блокажа. С малко повече амбиция и прагматизъм, можем да използваме това положение за тласък в отношенията ни и дори да се превърнем в европейска история на успеха.

Само да не се получи „как всегда“...

Б. ред. - Мнението на съпредседателя на Демократична България Христо Иванов е от профила му във фейсбук. Заглавието е на редакцията.

Следете новините ни в GoogleNews