Историята на погаленото от Ердоган бебе, което сега протестира срещу него

21 април 1998 г. Реджеп Тайип Ердоган, тогава кмет на Истанбул, е осъден за стихотворение, което е рецитирал в град Сиирт, Югоизточна Турция на 6 декември 1997 г.

В него се казва: „...минаретата са нашите щикове, джамиите са нашите казарми“.

Въпреки че по това време възходът на Ердоган в политиката изглежда неоспорим, той е осъден на 10 месеца затвор. Мотивът е подбуждане към омраза на основата на религиозни и расови различия. Тогава президент е Сюлейман Демирел, а министър председател е Месут Йълмаз.

На Ердоган е забранено да се занимава с политика. Тази присъда води до оттеглянето му като кмет на Истанбул и поставя важна пречка за бъдещото му политическо развитие.

Тълпа от хора го изпраща към затвора, с надеждата, че справедливостта ще бъде възстановена.

Сред тази тълпа е едно шестмесечно бебе. Ердоган го вижда, приближава се към него и го погалва по бузата. След това поема към ареста.

Днес, 27 години по-късно, онова бебе, е вече млад мъж и последна година студент по право. Допреди десетина години е подкрепял Ердоган, както всички в неговото семейство. Сега протестира срещу Ердоган.

Ще запазим името му в тайна, за да не му причиним неприятности, предвид настоящата обстановка в Турция. Нека го наречем Али.

Той е един от хилядите млади хора, които всеки ден са на улицата, откакто са започнали демонстрациите. Събеседникът ми описва протестите като масови и енергични, с участие на хиляди хора в различни градове на Турция.

Те са по улиците заради ареста на Екрем Имамоглу – кмет на Истанбул и потенциален кандидат за президент. Протестиращите вярват, че арестът е политически мотивиран опит на президента Реджеп Тайип Ердоган да елиминира най-сериозния си опонент.

Децата и политиката

В Турция младите хора играят ключова роля в борбата за демокрация. Те са политически осъзнати и активни, защото усещат последиците от неправилното управление. Дори децата в Турция са принудени да разбират политиката от ранна детска възраст, казва Али. Дори самият той се сблъсква с политическата реалност още на 10-годишна възраст. 

"Познавам хора от много държави. Повечето от тях знаят имената само на министър-председателя си и на президента. И това е всичко. Те се интересуват от политика, колкото да знаят какво се случва в тяхната страна. Говоря специално за моите познати в Европа. Но тук дори 9-10-годишните деца знаят министъра на околната среда и урбанизацията. Ние сме принудени да познаваме политиката. Защото не ни управляват правилно. Децата от малки знаят кои са депутатите, кандидатите на партиите. Знаят какво е правил този министър в живота си преди и т.н.  Аз например имам сестра, която е само на 13 години. И тя знае много неща, поради факта, че е била принудена да знае. Защото от дете се сблъсква с реалността и започна да се пита „защо играчката, която ми купуват е толкова скъпа?"

Кюрдите на протестите

Въпреки единството сред протестиращите, съществува и страх от провокатори – най-вече привърженици на прокюрдската Партия за равенство и демокрация (ДЕМ), които според Али изкривяват образа на протестите чрез екстремни лозунги. Той също така подчертава, че ако поддръжниците на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) се включат в демонстрациите, това може да доведе до гражданска война. 

"Това са тези, които се правят, че участват в нашия протест... Те окачват плакати на Абдуллах Йоджалан, ръководителя на тероризма. Скандират лозунги на кюрдски език за техния въображаем Кюрдистан. Разбира се, това се показва от медиите, сякаш всички правят това. Това е пълна противоположност на нашите възгледи, защото нашият проблем е съвсем различен. Ние никога не сме единни с тях. Нашият проблем е пълното нарушаване на демокрацията. Демокрацията се пренебрегва. Свободата да гласуваме и да бъдем избирани ни е почти отнета", казва още той. 

Когато Ердоган бе добър

Макар и години по-късно вече да не е поддръжник на Ердоган, Али му е признателен за първите му години от управлението. Според него през първите 6-7 години, в които Ердоган поел управлението, Турция е преживяла икономическо облекчение. През този период страната била на високо икономическо ниво, хората били доволни от живота си, а в страната се случвали много положителни неща. Все още има хора, които вярват в способностите на Ердоган и твърдят, че щом той е успял да постигне това веднъж, може да го направи отново.

"Поддръжниците на ПСР са по-традиционни. Те са основно религиозни хора или такива, които искат страната им да бъде повече религиозна. От друга страна, хората с по-западни възгледи, както и тези, които живеят в Европа, не споделят това виждане и желаят Турция да бъде по-модерна и по-свободна държава. Това води до конкуренция между тези две групи в обществото. Протестите са израз на несъгласие с настоящото управление и стремеж към по-съвременно общество."

На протестите има и привърженици на партията на Ердоган ПСР, макар че не са много. По думите на Али, те са тези, които също не са съгласни с действията на Ердоган срещу Имамоглу, но заедно с това подкрепят политиката на Ердоган като цяло по религиозни съображения.

Очакват ли се контрапротести?

Според Али такъв сценарий не съществува. Това би довело до сериозни сблъсъци и дори може да се стигне до гражданска война. Самите ръководители на ПСР препоръчват на поддръжниците си да не участват в протестите, за да се избегне насилие и кръвопролитие. 

Протестите в Турция се разрастват. Хиляди хора излизат на улицата, за да изразят своето недоволство. Въпреки че конституцията гарантира правото на протест и шествия, много от протестиращите не са запознати с основните права и задължения, описани в закона. Тези хора често се водят от емоциите и влиянието на медии, без да разбират, че протестът трябва да бъде мирен и конструктивен. Вместо това чупят стъкла и нападат магазини, като по този начин застрашават невинни хора, които нямат нищо общо с техните искания.

Полицията между личните убеждения и служебния дълг

От друга страна, има и протестиращи, които искат да изразят своята позиция мирно и без провокации. Те искат просто да бъдат чути и да насочат вниманието към своите проблеми, без да нападат други. Но често, когато протестите започват да ескалират, полицията се намесва.

Въпреки че полицаите са на улицата с цел да осигурят ред и сигурност, те се намират в трудна ситуация – многобройни и с ограничени ресурси. Продължителният натиск върху тях, както и липсата на храна, почивка и подходящи условия за работа, ги поставя в изключително стресова ситуация. Протестиращите и полицаите са в два различни двата лагера. Но и едните, и другите са хора, които изпитват стрес, умора и изтощение. Докато част от протестиращите използват правото си да протестират, други прибягват до насилие.

"Полицията отговаря на тези провокации, използвайки гумени куршуми и сълзотворен газ, като в този процес се опитва да отсее агресивните протестиращи и да възстанови реда".

Али описва полицията като разкъсвана между личните убеждения и служебния дълг. Полицаите в Турция, въпреки че може да имат лични политически убеждения и да подкрепят опозиционната Народорепубликанска партия, са задължени да изпълняват заповедите на правителството, ръководено от Партията на справедливостта (ПСР). Като държавни служители, тяхната основна отговорност е да следват инструкциите на управляващите, независимо от личните им мнения. Дори ако смятат, че действията на правителството не са правилни, те не могат да се противопоставят на заповедите, защото това може да доведе до уволнение и невъзможност да си намерят нова работа. Това създава една трудна ситуация, в която те са принудени да действат, въпреки че не подкрепят напълно политиката на държавата.

"Протестите продължават да нарастват, но мнозина в Турция, включително полицаите, осъзнават, че не може да се очаква значителна промяна. Въпреки това, хората все пак излизат на улицата, търсейки възможност за справедливост, дори да вярват, че техните усилия могат да не доведат до резултати. Това е част от турската култура, в която дори малка надежда за промяна може да бъде достатъчна, за да вдъхнови действия. Полицаите разбират, че протестите не водят до лесни решения или промени, но тяхната работа ги поставя в сложна позиция. Те също така са част от обществото и споделят усещането за несправедливост, но са принудени да изпълняват задълженията си, защото това е тяхната работа и начин на живот."

Малката надежда е достатъчна

"По-възрастната част от населението, които не могат да се присъединят към протестите, ни подкрепят с храна и вода, както едно време са правели по време на войни. Турците са народ, който винаги е вярвал в свободата и правото, и въпреки тежките обстоятелства, те продължават да се борят за справедливост. Идеята, че дори и малка надежда за промяна е достатъчна, за да продължат напред, е дълбоко вкоренена в нашата история и култура", казва Али. 

Както полицаите, които се намират между служебния си дълг и личните си убеждения, така и протестиращите, които понасят тежките последствия от своите действия, са част от една по-голяма картина на политическа репресия и липса на свобода на изразяване.

Страхът

Попитах събеседника си дали може да ми изпрати снимка от протестите, за да онагледя атмосферата, която той описа от протестите. Получих отказ. Стори ми се странно, че не би искал да запечата тези моменти. Но той ми обясни, че и други хора не го правят, защото са си взели поука от антиправителствените протестите в парк "Гези" през 2013 г.

"Повечето от хората, чиито снимки бяха споделени в новините, в социалните мрежи, във вестниците, останаха безработни. Обвиниха ги, че са терористи, което доведе до отказ да им се предоставят работни места. Тези, които искаха да станат войници или държавни служители, не могли да постигнат целите си. Въпреки това, те използваха своите конституционни права и правото си на протест. В момента, например, по време на протестите пред Сарачхане (сградата на общината), хората са с покрити лица, защото не искат да рискуват бъдещето си, тъй като правата на мнозина са нарушавани от години".

Този страх от репресии и загуба на бъдеще се засилва и от друг сериозен проблем – ограничаването на достъпа до информация и комуникация.

Без интернет

Властта съвсем съзнателно ограничава интернет, за да не могат хората да общуват правилно помежду си. Това се е прави с цел да не се разпространи информацията, когато някой полицай отиде и убие някого някъде, например като протестите в парка Гези, където загинаха 11 души.

"Те се опитват да ни направят невежи като тях. Какво правим ние ли? Използваме VPN, разбира се, все още можем да се свържем помежду си. Но те поне се опитват по този начин. Те ограничават интернет. В момента, например, когато се обадите на някого, гласът прекъсва. Защото нарочно са забавили работата на системите, така че никой да не разбере колко сериозно е това. Страх ги е да не се разбунтуват още повече хора, които да осъзнаят, че проблемът в страната е сериозен. Властта се страхува от млади и будни хора, ограничават ни, за да не излизаме повече хора по улиците". 

Въпреки умората и усещането, че усилията може да са напразни, и протестиращите, и нашият разказвач не се отказват. Те осъзнават, че дори и най-малката надежда за промяна е достатъчна, за да продължат напред, защото борбата срещу несправедливостта е дълбоко вкоренена в тяхната културна и историческа идентичност. Тази вътрешна сила, предавана от поколения, напомня за времената, когато Турция е била изправена пред още по-големи изпитания, но е успяла да се изправи благодарение на решимостта на своя народ. Вдъхновени от завета на Ататюрк, те вярват, че техният дълг е да останат и да се борят за демокрация и справедливост, независимо от трудностите. Споменът за неговата непоколебимост и думите му към младежта, че "силата, от която се нуждаят, е в тяхната кръв" ги мотивират да продължат съпротивата. За тях напускането на страната не е опция, защото Ататюрк е останал и е защитил републиката в най-тежките моменти. Така го чувстват и те, че са длъжни да се борят, за да върнат свободата и правата, които смятат за свои.

Следете новините ни в GoogleNews