Няма да тръгвам: разказ от Здравка Евтимова

- Дойдох на света като шепа прах. Вятърът е мой баща и когато задуха, съм готов. Не зная къде ще ме остави, когато се появи от север, тръгвам с него. Сега ще си отида. Няма да се върна при тебе, защото вятърът никога не върви по едни и същи пътища – така каза Йордан и Дамяна разбра, че есента никога няма да си отиде от тясната й квартира, обърната към съседния блок. Беше студено, вятърът също беше студен. Човек не вижда деня, който си е отишъл, само хубавата трева казва, че времето съществува около жилищните блокове. Ако го забравиш, значи нищо не е имало и тебе не те е имало.

- Бях най-радостното момиче на света с тебе – каза Дамяна. – Ще си отидеш като нощта, изтекла между дърветата. После никой не помни дали въобще между дърветата е имало нощ.

Той я гледаше, нищо не казваше – лицето й съвсем обикновено, обло, обикновени очи, тъмна коса, тъмни обувки, тъмна блуза.

- Ако аз те забравя, ти наистина ще бъдеш шепа прах - каза Дамяна. - Дори прах няма да бъдеш. Но аз ще запомня щастието, което ми даде. Щастието е нощ, пясък в ръцете, лято, което никога няма де се върне, но то е целият ти живот.

Йордан намираше, че бъбренето й е досадно.

- Чакай да те нагостя, преди да тръгнеш – досети се Дамяна, извади от хладилника най-обикновено сирене, хляб и кисело мляко. - Засега няма вятър - добави тя. – Значи може още да не тръгваш.

Йордан седна на масата, тя му даде хляб, запечен на тостера, поля филията със зехтин, сложи отгоре червен пипер.

- Ще ти приготвя няколко сандвича – продължи да писука Дамяна. - Но сиренето е свършило. Нищо, ще поръся извара – но и извара нямаше. Сложи тънка прозрачна лента кашкавал, последната в хладилника, отвори последното бурканче лютеница, взе последното колелце от евтин колбас и го остави най-отгоре на сандвича. И както стоеше с гръб към Йордан, измърмори:

- Аз бях щастлива като врабче с тебе. Врабче, кацнало върху купчина жито между небето и земята. Това ще запомня.

Той протегна ръка взе сандвич, отхапа и каза:

- Направи ми чай.

Тя му подаде пълна чаша.

- От шипка е – обясни. - Да бъдеш здрав. Ще ти налея малко чай в термоса. Завивам ти сандвичите в това найлоново пликче - след това помисли малко, приближи до стария гардероб и дълго рови в него. Измъкна изпод чаршафите банкнота от двайсет лева, прегъната на четири, продължи да копае под медицинския си картон, извади още десет лева - и те свити на четири - и му ги подаде. - Ето, дано ти свършат работа. На улица „Каравелов“, до тото пункта продават евтини банички. Много са вкусни, купи си няколко, преди да се качиш на рейса. Всеки момент ще духне вятърът и ти ще тръгнеш.

- Не искам да бъркаш нещата – прекъсна я Йордан. - Няма да ме видиш повече. Не се опитвай да ме примамваш с хляб и пари. Тия пари, дето ми ги даде, са хвърлени на вятъра.

- Хвърлени са - рече тя. - Но ако някой те е направил щастлив, си струва да хвърлиш пари на вятъра и той да си купи банички от евтиния магазин.

Той вдигна рамене и прибра банкнотите в джоба си.

- Направи ми айран - каза. Но в хладилника нямаше кисело мляко.

- Искаш ли още чай? - попита Дамяна.

- Не.

- Може ли да те изпратя до моста? – пак попита Дамяна.

- Не.

Беше светло, мразовито и толкова свежо, като че никога комините на завода не бяха бълвали пушек в този град. По улиците не се мяркаха хора. Напълно нормално за съботен ден.

- Добре. Ще ходя до моста. Ти често се разхождаше там. Знаеш ли - всичко се променя, когато харесваш мястото - то става твое, а ти си щастлив човек. Ще минавам по улицата до моста и докато си спомням за тебе, ще съм врабче.

- Разправят ми, че си бил лош човек – продължи Дамяна. – Отмъстителен си бил. Обясниха ми, че ако се скарам с тебе, след няколко дни ще се върнеш да ме претрепеш. Предупредиха ме да внимавам с тебе и аз внимавах, сигурно затова не забелязах, че си лош човек. Един лош човек не може да те превърне в небе и жито едновременно.

Навън изведнъж задуха вятър, клоните на дърветата между блоковете се превиха, пластмасови торбички литнаха във въздуха.

- Вятърът – обади се Дамяна. – Не знам къде отиваш, да ти е лек пътят и да си здрав.

- Стига си дрънкала – отсече Дамян, взе плика със сандвичите, приближи до Дамяна и както винаги с него любовта се случи бързо, но силно, после той се изми в тясната баня, вятърът навън се наведе и откърши няколко дребни клона от старите дървета.

Дамяна винаги се бе питала какво ще стане, когато те изсъхнат напълно. Веднъж бе купила малък кипарис и го набоде пред блока. Беше чувала отнякъде, че ако искаш някой да остане при тебе и да не гледа с неспокойни очи пътя към София през прозореца, трябва да насадиш кипарис. Даде осем лева за най-евтината саксия в магазина, изкопа дупка, после засади кипариса. До вечерта някой го беше измъкнал, клончетата бяха окършени и се валяха по асфалта край гумите на старите автомобили. Дамян не я погледна, не затвори външната врата след себе си. Крачките му като отсякоха стълбището, асансьорът естествено пак не работеше.

Дамяна изтича до входната врата, затвори и въздъхна. Дотук добре. Отървах се с малко, слава Богу.

Бяха й разказвали, че Дамян пребивал приятелките си, чупел ръце, зъби, вземал им телевизорите, печките и ги продавал. Цяла година беше пестила и си набави малък пистолет – колкото запалка, който потъваше в дланта й. Скри го при банкнотата от свити на четири двайсет лева. Беше твърдо решила да използва оръжието.

Но не бива да бърза с радостта. Бяха й казвали, че се връщал да провери, бил отровен докрай. Наистина не го бе видяла долу на входа. Просто за всеки случай натри очите си с кромид лук. Пареше отвратително, но Дамяна се беше научила да търпи. Никой не беше чупил ръката й, всичките й зъби си бяха по местата – бели, красиви и равни. Цялото й лице се обля в сълзи. Бе чела някъде, че сълзите, предизвикани от лука, нямали същия химически състав както сълзите, пролети от мъка, радост или отчаяние. Но на вкус й се струваха същите – все солени.

Тя изхвърли остатъците от лука в кошчето за отпадъци и седна на табуретката в хола. Наля си чай с лъснало в сълзи лице. Беше търпелива жена. Хладнокръвна. Жена, която плачеше и беше щастлива като ято, кацнало върху огромна купчина жито по средата на декември. Стоя така половин час. Тъкмо с изправи – искаше да се измие, после щеше да се поразходи - когато външната врата се отвори.

Дамян - едър атлетичен, направо грамаден - връхлетя срещу нея. Тя се разтрепера. За всеки случай вдигна ръце да се предпази -юмруците му бяха тежки и остри. Говореше се, че удрял хората по очите, а операцията при очните лекари струвала майка си и баща си. Добре, че й повториха десет пъти – връщал се. Предупреждението е най-хладното оръжие. Тя изри сълзите си с цели длани и й се стори, че кожата й мирише. Той сигурно бе забелязал, че използвала лук. Беше наблюдателен и хитър като самата смърт – каква ти смърт! Смъртта е спасение; беше коварен като болката.

Сигурно бе уловил миризмата на лук, макар че бе отворила прозореца. Защо е отворен прозорецът в този студ? Какво щеше да отговаря, ако й зададе този въпрос?

- Обичам те - прошепна Дамяна. – Вятърът спря. Надявах се, че ще се върнеш.

- Сандвичите бяха добри – прекъсна я той, вдигна ръката й и я целуна.

Бяха й споменавали, че целувал ръка, след това я счупвал.

- Радостта ми е като на врабче върху куп жито - изрече за всеки случай Дамяна. Бяха й разказали, че той обичал врабчета и пребил някакви деца, защото ги целели с прашки.

Не я удари. Засега. Кой знае какво щеше да му хрумне след минута. Възможно бе да й строши ребрата.

- Ще се оженя за тебе. Днеска следобед – каза той. – Даде ми последните си пари. Направи ми сандвичи с последния хляб. Разплака се за мене. Ти ще си ми жена.

Дамяна изхлипа. Сълзите й потекоха бистри и солени като сълзи от очите на бога. Беше чела някога такава книга, докато още следваше в университета.

Той я прегърна. Притисна я до гърдите си. В стария гардероб под чаршафите имаше малък пистолет – колкото десетолевка. Съвсем близо да ръката й.

- Не плачи – каза й той. – Няма да си тръгвам от тебе. Обичам те.

Още по темата

21/08/2016

Нашите автори

Йоан: разказ от Здравка Евтимова

07/08/2016

Нашите автори

Дъжд в Утрехт: разказ от Здравка Евтимова

31/07/2016

Култура

Защо разказите на Здравка Евтимова ме карат да крещя?

23/07/2016

Нашите автори

Терорът и Грозното патенце: есе от Здравка Евтимова

Следете новините ни в GoogleNews