Струва скъпо - разказ от Здравка Евтимова

- Не искам усложнения - каза Светослав. – Да, ще изляза с тебе. Имам условие: на контролното по математика ще седна от дясната ти страна. Каквато оценка получиш ти, същата оценка да получа аз. И ще се разходим.

Тя не го погледна.

- Няма да ме държиш за ръка. Това е. Искам отлична оценка.

Беше студено. Духаше вятър. Есента се разпореждаше с града като тъмничар. Валеше дъжд, спираше. Светослав не се страхуваше от времето. Беше здрав и изглеждаше добре. Не понасяше задачи по математика.

- Добре – каза тя. - Ще те чакам в пет и половина пред Народния театър.

Тази за какво се мисли – ухапа я наум Светослав. Кафяви маратонки, кафяво палто.

- Не ми харесва как се обличаш - изрече равно той.

Не го интересуваше мълчанието ѝ, нито мнението ѝ. Гласът ѝ не го вълнуваше. Хареса му обаче изречението „Ще имаш отличен“ и не чак толкова продължението: - „ До утре, в пет и половина.“

Контролното мина успешно. Кафявата реши нейните задачи, след това – неговите. Той ги преписа. Никой не разбра. Надяваше се, че всичко ще бъде наред.

В пет и половина валеше. Светослав закъсня няколко минути. Нямаше желание да я чака, не си беше платила за такава екстра. Същото невзрачно кафяво палто, същата коса. Не знаеше какъв е цветът на очите й и не го интересуваше.

- Хайде - каза. Не я поздрави със „Здравей“.

Тя го поздрави.

- Къде ще се разхождаме? - попита Светослав.

- По „Витошка“.

Добре.

Предполагаше, че тя иска да я видят с него. Да я забележат. Да изпъкне. Вървяха редом. Беше от лявата му страна. Светослав не я поглеждаше. Искаше да ѝ даде да разбере, че е предмет, куфар. Не разговаряха. Крачеха под дъжда. Чадъри ги надминаваха, други чадъри се разминаваха с тях. Светослав усети, че краката му са подгизнали.

- Достатъчно - заяви той. - Тръгвам си.

- Добре – реагира тя.

Колко се бяха влачили под дъжда? Погледна часовника си. Трийсет и две минути. Трийсет и две минути за отличната оценка по математика — не е зле. Можеше да ѝ предложи да я изпрати, но не го направи.

Не й каза „чао“. Обърна гръб. Не погледна накъде ще хване тя. Не се интересуваше.

След няколко дни госпожа Матеева върна контролните по математика. Светослав имаше отлична оценка. Беше доволен, но това нищо не означаваше. Беше изпълнил своята част от уговорката, тя - нейната. Така се работи.

А ако не беше получил желания резултат? Не се бе замислял какво ще предприеме. Все пак няма нищо по-лесно от отмъщението.

Следваше гадно контролно по физика. Можеше ли отново да се обърне към нея? Да, това беше съвсем в реда на нещата. Тя обаче го изпревари.

Татяна - това бе името на зубрачката – му бе изпратила съобщение: „Може ли да поговорим, моля?“

„О кей“ - писа й Светослав.

- В четвъртък имаме контролно по физика – започна през междучасието тя. Не го гледаше в очите. Беше обърнала главата си към портрета на Петко Славейков, увиснал унило на стената в училищния коридор. – Възможно ли е да повторим онова, което направихме за контролното по математика?

Светослав не побърза с отговора. Мълчанието е ценна валута, напомни си той. Човек се стреми да задръсти тишината с думи, особено глупавият човек. Татяна предложи:

- Ако искаш, седни до мен на контролното по физика. Ще те помоля отново да се разходим.

- Пак ли по „Витошка“?

- Не - отговори тя. - По малките улички в нашия квартал.

- Вашия квартал? Да не мислиш, че ще се мъкна до вашия квартал?

- Уличките около университета - обясни тя.

Светослав не побърза да изрази съгласие. Тази тактика се оказа печеливша.

- Мога ли да те хвана за ръка? - попита тя.

- Моля? – сряза я Светослав.

- Не през цялото време. В началото, за минута. И толкова.

- Искам отличен на контролното – започна Светослав. - Но не само това. Ще се наложи…

Не можа да измисли какво ще се наложи.

- Ще ти пратя решението си днес, след часовете.

Написа й съобщение: „И ще ми купиш кафе в Sunlit Cafe“.

„Добре“, беше съобщението, което получи от Татяна.

Светослав пристигна точно в пет и трийсет пред Народния театър. Този път не валеше.

Не й подаде ръка. Тя не посегна към неговата.

- Бяхме се разбрали нещо - напомни той. 

- Да – измънка тя.

Светослав хвана ръката й. Погледна часовника си. Не се обърна към нея. Имаше чувството, че чува тракането на колелцата на куфарче, тътрузещо се след него. Отличната оценка по физика си струва човек да положи усилия. Точно на шестдесетата секунда пусна ръката ѝ. Едва ли някой би помислил, че съществуват горещи отношения между двамата - далечни познати; не, по-скоро колеги, омръзнали си до смърт, затънали в скуката на софийските улици.

На контролното тя реши задачите на нейната група, след това се справи с неговите. Той ги преписа. Сценарият се повтори в същата последователност. Отличен по физика. Светослав се зарадва. Не отиде да ѝ благодари.

Скуката продължи. Разминаваше се с нея в коридорите на училището. Не я забелязваше. Тя не забелязваше него.

Странно. Той се питаше - кое я е накарало да направи този откровено глупав ход. Времето и в двата случая беше непоносимо. Първия път — дъждът, който изливаше хладното си високомерие по чадърите на хората. Втория път — студът. Шестдесет секунди тя го държа за ръка. Не помнеше дали пръстите ѝ са топли, или студени. Бе имал чувството, че стиска парче баничка, завито в хартия.

Любопитството е по-силно от любовта. По- мощно е от надеждата. Тази глупачка го бе поканила да излизат два пъти. Защо? Не бяха разменили половин дума.

Светослав си припомни как се бяха разделили. Каза: „Достатъчно“. Обърна ѝ гръб и замина.

За жалост семената на любопитството бяха покълнали и поникнали в ума му. Каква глупачка. Обаче отличната оценка по физика си е отлична оценка.

Светослав поглеждаше към нейното място на първата маса: прилежно подредени тетрадка, химикал, учебник.

„Защо?“ - питаше се. Не успяваше да си отговори. За жалост, не му предстояха никакви други контролни.

Един ден Светослав се приближи към нея. Тя пиеше кафе. Обикновено се движеше сама — странна твар.

- Ей - съзнателно не изрече името ѝ. Когато наречеш човек по име, по някакъв начин зачиташ важността му. – Защо ме покани на разходка?

Тя отговори, че трябва да тръгва и тръгна заедно с чашата кафе. Любопитството боде. То е вирус в кръвта. Настигна я.

- Хубаво ли беше да държиш ръката ми?

Тя го погледна и каза: - „Да.“

След това продължи към кабинета по информатика.

Побъркана птица. Зубър, нищо друго. Вероятно животът ѝ е празен като фалирал магазин. Стар лаптоп, неспособен да поеме новите програми.

Беше му купила кафе и кроасан в Sunlit Cafe. Седяха един до друг. Кафето беше скъпо. Кроасанът не струваше. Не я поглеждаше, тя него - също.

Дали се е надявала да я зърне някой обожател? Друг път - в този грозен студ. Неприятните сиви улички — едва ли. Писа й просто от скука – „Защо искаше да излезеш с мен?“

Нейното съобщение дойде след минута – „Харесвах те. Ти тръгна. Нямах чадър. Исках да видя още неща, които ме отблъскват от тебе. Знаех, че ако излезем втори път, ще ги открия.“

Светослав забеляза, че очите ѝ са кафяви — като кафявите й обувки. Телефонът му се обади. Още едно съобщение. „Извинявай. Няма да досаждам.“

Есента продължи с дъжд и слани. Учебните часове също. Излизаше с приятели. Все някъде ще го приемат. Ще следва. Под небето е широко, има достатъчно университети. Баща му беше обещал, че ще осигури прилична финансова поддръжка.

Стана студено, но студът не пречеше на Светослав. Той обичаше мразовитите дни, можеше да живее навсякъде. Винаги имаше късмет. Беше така устроен, че се случваше онова, което иска.

Сега беше различно.

Поглеждаше към мястото ѝ, масата на първия ред. Косата ѝ беше кестенява, чантата — кафява. Зубрачка.

Но очевидно не бе съвсем така. Не беше куха.

Веднъж, съвсем без да се замисля — което при него се случваше рядко — купи чаша кафе и я остави на мястото ѝ, на първата маса. Тя дойде, видя чашата. Взе я и остави до прозореца.

Това го ядоса.

- Аз го купих – осведоми я сухо.

Тя извади едно евро от портмонето си и му го подаде.

-Толкова струва кафето от машината, нали?

Светослав прибра монетата в джоба си. Толкова.

Излизаше с тайфата. Баща му щеше да бъде доволен – синът ще учи; Светослав щеше да разполага с няколко години — четири, пет — да поживее, да огледа света. Баща му беше щедър човек.

Не й купи повече кафе.

Изтече доста време. Не го интересуваше точно колко. Бе установил, че Татяна не взема нито тролей, нито метрото. Вървеше пеш, глупачката. Есента никак не бе златна. По улиците се търкаляха кафяви листа. Един ден, по-кафяв от обикновено, Светослав я настигна - глупаво от негова страна.

- Излез с мен. Ще бъда в пет и половина пред Народния театър.

Не я изчака да отговори. Очите й бяха кафяви като палтото й, а то беше красиво.

Повтори:

- Пет и половина.

Тя не нищо не каза. Трябваше да й обясни. И го направи:

- Надявам се да намеря у теб черти, които ще ме накарат да не те харесвам.

Беше студено. Какво друго да бъде през есента? Духаше вятър. Сигурно й беше студено. Май трепереше в кафявото си палто. Знае ли човек.

- Излез с мен - повтори Светослав.

Колко глупаво нещо се беше получило! Чакаше отговор, като че от него зависеше бъдещето на човечеството. Какво ти човечество - от отговора й зависеше есента, зимата. Пролетта. Лятото. Всичко.

Следете новините ни в :