Дъжд в Утрехт: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 07 август 2016 в 07:11 9359 0

Онази миризма отново се носеше във въздуха, затова се обърнах назад. Беше приятна, накара ме да се усмихна и се зачудих откъде ли бе се промъкнала дотук. Никой не се виждаше наоколо, улицата спеше пред мен, безкрайна и сива, сградите също бяха сиви, небето тежеше, натоварено с несбъднати светкавици, но въпреки това миризмата си оставаше: в това нямаше никакво съмнение. След това забелязах колата – най-обикновен сив форд. Изведнъж си припомних – бях го забелязала вчера, когато отивах на работа – тогава над улицата се стелеше същата миризма. Приближих се до автомобила, любопитна и малко уплашена. Някакъв мъж с посивели коси седеше вътре.

- Мога ли да ви помогна, госпожо? – попита той. Огледах го внимателно. Оказа се, че косата му бе кестенява, не сива.

- Помня колата ви – отвърнах аз. – Мисля, че вчера също беше паркирана тук.

- Вчера ли? – учуди се непознатият. – Това е невъзможно, госпожо. Вчера не бях в този град.

Хрумна ми, че някой едва ли може да нарече „град” редицата къщи, запазени от средновековието, и тесния асфалтов път, който докосваше апатичните стени и се катереше към черното небе в далечината.

- Колата ви ухае – казах аз. – И вчера беше така.

Човекът мълчеше, залепил поглед към волана, острият му профил разсичащ сивия въздух като къс гранит. Изглежда бе забравил за мен. По дяволите, рекох си. Бившият ми приятел се държеше точно по същия начин – наблюдаваше нощта, изхвърляйки ме от мислите си. Не забелязваше, че излизам от стаята. Мъжете просто ме забравяха светкавично, бях установявала това вече няколко пъти. Сигурно бе свързано със склонността ми да бъбря на незначителни теми. По дяволите! Отминах господина и благоуханния му автомобил, забързах по улицата. Офисът ми беше една пресечка по-надолу, към центъра на града – стая, подобна на къртичина, малък прозорец с изглед към три азалии, които възбуждаха алергията ми шест месеца от годината. Не бях решила какво ненавиждам повече: постоянните си алергии, преводите, над които се топях по десет часа на ден, или мисълта, че бившите ми приятели рядко забелязваха присъствието ми.

Припомних си скучната новела, която трябваше да преведа до края на седмицата и изтръпнах – беше банална любовна история. От думата „любов” ме побиваха тръпки. Тя ми навяваше спомени за последния ми приятел, който бе заявил, че му е дошло дотук от постоянните ми капризи и претенции. Както и да е, работех упорито над превода, полагах усилия да разбера дали главният герой ненавижда света като цяло, или само невярната си съпруга и своя съсед. Според мене въпросният герой беше лишен от интелигентност в забележителна степен. Той произнасяше мъчителни монолози, изпъстрени с цитати на латински език, посветени без изключение на бъдещето на света. Не понасях нито този тип, нито възгледите му за бъдещето на човечеството. Смятах, че бившият ми приятел изглежда точно като него – нравоучителен и скучен.

Приятната миризма отново се появи, буквално пропълзя в носа ми. Сивата кола рязко спря и господинът, разположил се в нея, в нея каза:

- Бих могъл да ви закарам до вашия офис.

- Откъде знаете къде работя? – попитах, изпълнена с мрачни съмнения аз.

- Аз съм авторът на новелата, която превеждате – отвърна той.

- О.

- Собственицата на агенцията за преводи ми съобщи, че моята творба не ви харесва – заяви авторът на проклетата творба.

- Не, не ми харесва – признах аз. Нямаше смисъл да се преструвам. Новелата не струваше пукната пара, а авторът й приличаше на бившия ми приятел.

В мига, след като произнесох прибързаното признание, осъзнах, че съм допуснала грешка. Предположих, че господинът ще оттегли творението си и ще го възложи за превод на моята колежка. Малоумид - така се наричаше въпросната дама, която печелеше два пъти повече от мен. Нейният приятел беше поет и тя го наричаше Данте, вместо Дон. Поезията на този човек ми причиняваше главоболие.

- Защо поезията му ви причинява главоболие? – попита мъжът зад волана.

- Какво! – сигурно бях изрекла мислите си на глас.

Наистина бях помислила за жалкото стихоплетството на Дон, но със сигурност не бях споделяла мнението си по този въпрос с никого. Парите не ми стигаха - единствено това ме интересуваше в момента – отчаяно исках да преведа новелата.

- Ще ви закарам до офиса – каза авторът й. Когато се качих в колата, той попита: - Защо не харесвате творчеството ми?

- Всъщност не казах точно, че не го харесвам – Знаех колко ми трябваха онези пари. Фордът отново закова на място.

- Излъгахте ме – заяви непознатият. – Затова автомобилът спря.

- О, моля ви – възразих. – Лъжа толкова хора всеки ден, но колите им не спират поради тази причина.

- Аз пък не лъжа никого – заяви мъжът и ме погледна по начин, от който ми се прииска да се развикам – което и сторих.

- Прозата ви не струва – казах. – Повдига ми се от нея.

В мига, когато престанах да приказвам, забелязах, че двигателят на колата бе престанал да работи.

- Какво чакате? – попитах го аз. – Ще закъснея и собственицата на агенцията ще ми наложи глоба.

- Вината не е моя - обясни господинът. – Колата се движи само когато пътникът в нея е щастлив.

Замислих се за това. Не бях преживяла нито един щастлив ден през целия си живот.

- Припомнете си времето, когато сте обичала приятеля си – обади се авторът на скучната новела.

- Не съм го обичала – казах аз. – Той ме заряза толкова бързо, че нямах шанс дори да се влюбя в него.

Валеше дъжд, сивото небе докосваше предното стъкло на колата. Беше твърде тъмно, облаците изглеждаха плътни като асфалт. Колата леко се плъзна по пътя.

- Въобще не съм щастлива – отбелязах аз. – Защо колата тръгна напред?

- Аз бях щастлив – каза мъжът. – Мисля, че ви харесвам.

Разгледах лицето му. Не бих казала, че бе привлекателен - обикновено лице, което не би накарало никого да се обърне след него. Валеше и бях ядосана.

- Вижте – подхванах. – Вие измислихте всичко това, нали?

- Какво съм измислил?

- Онова за автомобила. Лъжете ме, спирате колата и я припалвате, когато пожелаете.

- Не съм измислял нищо. Казах ви истината. Харесвам ви и автомобилът върви напред.

- Тогава той веднага трябва да спре, защото не бих могла да твърдя, че вие ми харесвате – заявих недвусмислено аз. След това забелязах, че държа пепелник в ръка. Бях го взела от панела на форда – грозна вещ, която неочаквано за мен ухаеше приятно. – Пушач ли сте? – попитах мъжа. – Не понасям цигарения дим, позволете ми да споделя това с вас. – Благоуханната кола замря на място. Дъждът заваля още по-упорито, облаците превърнаха улицата в езеро с бушуваща вода. Шофьорът до мен се напрегна.

- Сигурна ли сте, че не ме харесвате?

- Сигурна съм – отговорих аз.

Първо изчезна приятната миризма, след това изведнъж се оказах нагазила в локва на улицата. Нямаше нито кола, нито хора край мен. Зле, рекох си. Чувам гласове и ми се привиждат разни неща. Бившият ми приятел ме бе предупредил, че скоро ще си изгубя ума. Бе подхвърлил, че едва ли някой би могъл да ме понесе, поради което съм изградила във въображението си образ на мъж, който скланя глава пред всичките ми непоносими претенции. Обувките ми бяха подгизнали, косата и дрехите ми бяха лавина от студ, залепнала на гърба ми. Все още стисках пепелника в ръце – грозната вещ, която излъчваше приятната миризма на колата, изчезнала в дъжда.

- Хей! – изкрещях. – Къде сте?

На улицата нямаше никого, бях мокра до кости и треперех от студ.

Собственицата на агенцията ме сряза с недоволен поглед в мига, когато влязох в офиса.

- Крайният срок за превода е 30 ноември – напомни ми тя. – Искам превода на първите 15 страници сега!

Не бях готова с първите 15 страници.

- Боя се, че това е невъзможно, госпожо Уитикър – изрекох, усещайки как очите й ме разсичат на две. – Преводът е готов, но в съвсем първоначален и груб вид, необходимо ми е време да го редактирам.

Азалиите на улицата едва се поклащаха в дъжда. В очите на госпожа Уитикър също валеше. Исках да отново отида на кратка ваканция в Остенде, онова студено градче на Северно Море. Предния път вятърът там беше толкова силен, че можех да полегна върху него. Морето беше с цвят на асфалт, по брега нямаше никакви хора. Слушах вълните с часове, после изяждах парче пица в кафе „Неаполитана”.

- Впрочем за вас пристигна писмо – измърмори госпожа Уитикър. Всички знаеха, че тя ненавижда да предава каквито и да било съобщения на подчинените си. – Аз не съм пощенска кутия, запишете си някъде това – напомни ми госпожата и подхвърли плика на бюрото ми.

Беше единственото писмо, което получавах от години – имам предвид обикновено писмо, написано върху хартия. В него беше напечатано: - „Кафе „Неаполитана”, 19 часа, днес.” Само толкова. Прибрах тънкия лист в чекмеджето на бюрото си. Помислих си, че ще мога да поприказвам на това писмо или на чекмеджето, в което го съхранявах – би ми било все едно.

- Впрочем – подхвана госпожа Уитикър и се усмихна. Усмивките й бяха лош знак. Тялото й се наведе напред, очите й категорично замръзнаха. – Възнамерявах да възложа превода на новелата на госпожица Малоумид.

Това никак не ме изненада. Госпожица Малоумид, моята любезна колежка, твърдеше, че всички прозаически творби, които превежда, са шедьоври. Авторите им винаги разговаряха радостно с нея. Те не разговаряха радостно с мен.

Вгледах се в госпожа Уитикър и си представих празната, студена кухня в моя апартамент и снопчето сметки, които не бях платила. Видях и купчината ризи на бившия си приятел. Не възнамерявах да ги изхвърлям в контейнера за отпадъци. Понякога вечер, вместо да превеждам, аз се карах с ризите и им разкривах какво мисля за тях. От това ми ставаше хубаво.

Представих си, че може отново да замина за Остенде. Не си спомнях името на виното, което бях пила там.

- Ала аз не ще възложа превода на госпожица Малоумид – продължи моята шефка, замълчавайки важно за миг, без да откъсва очи от мен.

Когато се събудих в онзи хотел в Остенде, разбрах, че парите няма да ми стигнат за закуска. Беше дъждовен пролетен ден и нямаше вятър, чиито вой можех да послушам за успокоение.

- Авторът на новелата се обади току що – шефката ми направи още една от така важните паузи, долната й устна заплашително мълчалива като парче лед. Лицето й обикновено замръзваше неподвижно, когато предстоеше да ми съобщи лоша новина. Като правило нейните новини бяха лоши. В началото госпожата изтъкна, че ме е чувала да беседвам с носната си кърпичка. Това не беше истина. Въпросната кърпичка принадлежеше на бившия ми приятел. Казвах й, че съм хубава жена. Бях приказвала с кърпичката, използвайки смазващо обидни думи на български език, за които бях сигурна, че са непонятни за болшинството холандци. Бившият ми приятел ги пускаше край ушите си, така че дългите, противни фрази, изречени над кърпичката, ми правеха същото удоволствие, като че говорех с него лице в лице.

Въпреки това ароматът на странната кола ми липсваше. Липсваше ми гласът на човека, който бе казал, че ме харесва.

- Авторът на новелата сподели с мен, че преводът, който сте направила, дълбоко го удовлетворява – заяви шефката ми. Думите й се струпаха на мъртва купчина пред мен.

- Очаквах, че ще го одобри – отвърнах, макар че все още не бях започнала да превеждам първата глава. Това беше най-разочароващото писание, на което се натъквах от пет години и двама бивши приятеля насам.

- Впрочем, вие знаете, че не одобрявам да се водят преговори между автори и техните преводачи – изръмжа госпожа Уитикър.

- Зная – потвърдих аз.

- Остро не одобрявам и когато моите преводачи разговарят с неодушевени предмети.

- Разговарям с предмети, за да се съсредоточа – обясних.

Навън валеше студен, тежък дъжд.

- Не бих искала да научавам подробности относно личния живот на когото и да било, но…- подхвана тя. Не й разкрих, че нямам никакъв личен живот, с изключение на дългите си разговори с ризите на моя бивш приятел. Едва ли може да се твърди, че напиването ми в Кафе „Неаполитана” бе проява на личен живот.

- Авторът ми съобщи, че би желал да ви предостави за превод продължението на новелата, което е завършил неотдавна. Това ми изглежда съмнително – добави тя, разкривайки смисъла на казаното до този момент.

- Защо пък съмнително? – попитах аз.

- Едва ли бихте искали да изслушате мнението ми по този въпрос – гласът й се разтегна надълго и нашироко, за да обхване всичките нюанси на сарказма и горещото неодобрение, което тя изпитваше към мен.

Бих дала две години от живота си, за да изръмжа една от онези обидни за морала български думи в лицето на тази жена. Освен това в офиса бе и госпожица Малаумид, моята колежка, ентусиазирана и винаги готова да услужи на ближния си.

- Всъщност аз споделих с госпожа Уитикър, че съм на разположение и мога веднага да ти протегна ръка за помощ… Искам да кажа - бих могла да преведа въпросния текст вместо теб – изчурулика тя. – Ако се откажеш от задачата, както госпожа Уитикър предположи, че ще предпочетеш да сториш.

- Не се отказвам от задачата – уведомих я аз. Тя отвори широко очи и усмивката й потъна сред блестящите й, здрави зъби.

- О, разбирам.

Не ми беше ясно точно какво бе разбрала.

Изведнъж отново ме връхлетя: приятната миризма, която толкова харесвах, ароматът на сивия автомобил. Погледнах през прозореца, но не видях форда. След секунда зърнах мъжа, на когото принадлежеше колата, автора на немощната новела. Той се здрависваше с госпожа Уитикър. Не бях забелязала кога е влязъл в офиса. Човекът изглеждаше добре, трябваше да призная това.

- Отново усещам онази миризма – обърнах се към него аз.

- Миризма ли? – изрече изненадано той.

- На автомобила - обясних, наблюдавайки лицето му. Собственицата на агенцията се взираше в мен. Госпожица Малоумид генерира още една от многозначителните си въздишки, с които се бе прославила в офиса.

- Мога да ви закарам до Кафе „Неаполитана” – предложи ми творецът на анемичната проза.

Градът беше пълен с дъждовни капки и разцъфнали азалии, които ме правеха непоправимо алергична. Автомобилът чакаше на улицата, точно пред входната врата на офиса.

- Вашата колежка… госпожица Малоумид – подхвана авторът, чиято неудачна творба превеждах, в мига, когато се качихме в колата му.

- Да… - измърморих аз. Предусещах, че разговорът ни ще поеме в посока, която никак няма да ми бъде приятна. – Мисля, че взаимно си губим времето, господине.

- Колата се движи само когато пътниците в нея са щастливи – напомни ми писателят. – Вече съм ви споменавал за това. – Той пое дълбоко дъх. – Мисля, че сте добра преводачка, но… може би госпожица Малоумид…

- Моля, закарайте ме до автобусната спирка. След това се върнете да разговаряте с госпожица Малоумид – изсъсках аз. Нямаше никакъв смисъл да бързам за Кафе „Неаполитана”, нали? Колата остана неподвижна пред входа, а азалиите благоухаеха повече от всякога, изостряйки алергията ми до кръв.

- Госпожица Малоумид е красива дама – започна неудачният творец. Протегнах ръка да отворя вратата и да изскоча в дъжда, когато той избъбри на български: - Хич не ме е грижа за госпожица Малоумид. Искам вас. Дойдох в този град заради вас. Вие сте всичко, за което съм мечтал…

Не можех да повярвам на ушите си.

- Вие сте всичко – въздухът, който дишам. Вятърът, който слушам. Вие сте моята щастлива вечер. Всичките ми думи. Не си отивайте. Моля ви. Моля ви.

Изведнъж почувствах, че благоуханният автомобил се движи. Не, той фучеше из пустите улици на града, той летеше, моторът пееше, блестеше, крещеше и сияеше от радост.

- Но вие разбирате какво говоря! – извика мъжът. – Вие разбирате български!

- Аз съм българка – прошепнах аз.

Тогава ме обзе съмнение. И този ли щеше да ме подведе? Поредната измама… Нима наистина бях толкова ограничена, че да се хвана на тази стръв? Бях най-тъпото същество не само в градчето. Не само в провинцията, а в цяла Холандия. Автомобилът рязко спря на място.

- Казах истината! – извика мъжът на английски. – Всяка дума от онова, което ти казах, е вярно.

Колата изръмжа и полетя напред, по-неудържима, по-бърза от вълните в Остенде, оставяйки след себе си благоуханен облак.

- Кой сте вие? – попитах удивена аз.

- Аз съм човек, който обича българския език – отвърна той.

Тогава повярвах, че казва истината.

-------------- ----------- ------------
Отново бях направила погрешно заключение. Той говореше български само когато беше щастлив.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !