Мохика

- Знаеш ли какво е това? – попита ме приятелят ми антиквар и подаде една кутия от пури. Вместо капак имаше залепено стъкло. Загледах се в съдържанието и в първите няколко секунди не разбирах какво е - представляваше едно парченце кариран плат.

- Обърни кутията откъм гърба де! – настояваше антикварят. Погледнах го – вероятно твърде недоверчиво, но обърнах кутията. Забелязах леката усмивка, която вече пълзеше по лицето му.

На гърба имаше залепено едно доста замърсено парче хартия от тетрадка, на което с молив някога е било надписано нещо повече от това, което разшифровах: „ Отъ…….(не се чете) през мартъ 933‘ при посѣщението на.. (не се чете).. великиятъ теноръ Хозе Моихика“.

Името ми се стори познато. Сетих се - знаех за тази филмова звезда от друг приятел, Пейо Колев. Мисля, че имаше 1-2 снимки от посещението на тенора в България качени на сайта му. Незабавно отворих страницата и намирайки кадъра, веднага ми изплува историята, в която едва не го разкъсват на парчета още при пристигането му на гара София. Дамите от тълпата посрещачки надират дрехите му за скъп спомен.

- Ааа, ясно какво е това! – направих откритието си – Това е парче от дреха на холивудската звезда Хосе Мохика, някоя дама си го е взела за сувенир, така ли е?

Антикварят кимна и се тръшна със смях на скърцащия си стол:

- Брей, брей, разконспирира за две минути едно парче плат оцелял 100 години на нечий таван!

Кутията от пури от ония години мигом ме върна в момента, в който подир файтоните София още мирише на конски фъшкии, на пушек от тютюн „Балкан“. Усеща се парфюмът на дамите, които слизат от автомобилите Horch пред Военния клуб или Adler пред Градското казино. Там са и шофьорите на тези забележителни лимузини - не по-малко елегантни от своите господари, с типичната строга тъмносиня куртка с висока яка, брич панталони и кожени обувки с висок форт. Естетика на „европейско ниво“ в София, което днес можем да видим само в старите кинохроники.

Взирайки се в парчето плат в старата кутия за пури пред очите ми премина като на кинолента и легендата за този мъж от далечния филмов екран. Историята за Хосе Мохика – мексиканският тенор е на повече от 100 години. Холивудската звезда от „Метро Голдуин Майер“, човекът с кадифен глас, който е карал женските сърца да бият до пръсване в тъмните киносалони.

Лентата, която ми се привижда е от февруари 1933 г. Мохика пътува за Европа не само, за да изнесе концерти в Атина и Солун, Истанбул и София, но най-вече и да представя филмите си. За днешните ни разглезени усещания и претенции киноисториите му може да ви се сторят не чак толкова изтънчени, но тогава са били страхотен хит.
Пристигането му на софийската гара е истински спектакъл. Множество ентусиазирани софиянки го посрещат и крещят името му през кордона от полиция. За да си ги представя се гмурвам в онова море от хиляди преминали пред очите ми снимки на дами с онези къси чупливи коси по модата на 30-те. Картинката се избистря и …ето ги там на старата софийска гара – облечени с елегантни рокли, чорапи с шев от задната страна закачени на жартиери. И най-важното - очи, пълни с копнеж по екзотичното те посрещат не кой да е, ами Хосе Мохика, който е на върха на световната си слава като прословут съблазнител и „латино любовник“ от екрана. Освен това е и блестящ певец.

Изведнъж идва пиковият момент на всеобщата истерия - всички дами в един момент вкупом се хвърлят към актьора. Заливат го като огромна океанска вълна. Разкъсват за мигове костюма му - за интимен спомен. Парчета плат се превръщат в реликви, досущ като мощи на светец! Какво ли му е било в душата на горкия Мохика, който в началото на пристигането си на софийската скромна гара все още е с онази южняшка усмивка, която разтапя леда и в най-студените балкански души, но точно след няколко секунди разбира, че ще бъде едва ли не изяден жив.

Едва се измъква с останките от изпокъсаните си дрехи. Снимката от „Изгубената България“ на Пейо Колев го хваща точно в този момент - миг преди да бъде докопан от лапите на лъвиците с наострените нокти. Дори на кадъра още не е смутен, нито разрошен. Гледа с радостен и наивен поглед тълпата, която го посреща като спасител и носител на романтиката. Но миг по-късно…. Парчето плат в кутията от пури илюстрира точно това, което му се е случило на перона.

Лентата продължава да се върти: както си е с изпокъсаните дрехи стреснатата звезда е настанена на задната седалка на омнибус, паркиран пред гарата, а товарачите чевръсто нахвърлят куфарите му на предните седалки. Курсът е към хотел „Юнион палас“ епицентър на срещите на столичния хайлайф. По времето на посещението на височайшия гост, точно този хотел е смятан за най-престижния в столицата.

Звездата отсяда на четвърти етаж в един от най-луксозните апартаменти. Три етажа по-надолу е прочутият ресторант на „Юнион палас“. От старите хора, които отдавна се преселиха в другото измерение съм чувал, че това е мястото в града „на което трябва непременно да отидеш поне веднъж в годината“.

Така я виждам атмосферата на онези дни, като прожекция на още няколко метра стара лента: Мохика не е просто певец, а символ на модерния свят и Холивуд, което го прави изключително желан гост за местната аристокрация и интелигенция. В негова чест са организирани приеми и обеди. На тях присъстват дипломати, политици и видни общественици. Сред дамите от висшето общество се води „тиха война“ за вниманието му. Освен предстоящите официални ангажименти, Хосе Мохика посещава почти инкогнито популярните софийски нощни заведения. Той е очарован от българското гостоприемство, но и леко стъписан от бурния темперамент на почитателите си, които го разпознават и навсякъде препречват пътя на автомобила му. Отделно е смутен от тълпите почитателки, които денонощно обсаждат входа на хотела, надявайки се да зърнат холивудския идол на балкона му.

Ден и половина след пристигането си той трябва да пее в залата на Градското казино – едно от ония места, където стара София разкрива най-пищната си страна. Казиното е на крачка разстояние от хотела му – решава се да отиде пеша до него. Стъпва на сцената в същата зала, в която през есента на 1911 година свири октетът на Уолъс Хартли - безславно потънали месеци по-късно с Титаник.

Сега е времето акустиката на Градското казино да резонира от кадифения глас на Хосе Мохика. Тенорът, пее в Чикаго, в Холивуд, обикаля цяла Латинска Америка и навсякъде из Европа - донася в София парченце от далечния свят на филмите с Глория Суонсън и на шлагерите, които зрителите само са виждали на киноекраните.

Тук, освен лентата, на помощ идват спомените, които любимият ми сладкодумен разказвач Драган Тенев описва толкова живо. И той буквално ни пренася там, на онова място, както и моята въображаема кинолента: полилеи, които хвърлят златиста светлина върху смокингите и дългите вечерни рокли. Сенки, фракове, всички се движат сякаш са омагьосани. Оркестърът със сигурност не е бенда на Асен Овчаров, но е нает също така изискан подобен на неговия - поне така си го представям. Дамите с ръкавици до лактите държат кавалерите си под ръка, а те се преструват, че не са впечатлени.

Гласът на Мохика се издига – топъл, чувствен, с оня лек акцент, който прави испанските и мексиканските песни да звучат като бавно рецитиране на съкровени любовни писма.
Софиянките въздишат, някоя по-смела може би хвърля цвете на сцената. Навън, по булевард „княз Ал. Дондуков“ и пресечната улица „Търговска“ мартенският въздух е хладен, но вътре в салона е лято и ухае на екзотични тропически цветя.

След концерта с програмата, която буквално „хипнотизира“ софийската публика, целият присъстващ столичен хайлайф се пренася обратно към „Юнион палас“ подир Мохика, където е подредена трапеза за тържествена вечеря в чест на бележития гост в компанията на елита, а масите са резервирани седмици по-рано от най-заможните столичани, желаещи да бъдат в непосредствена - интимна бих казал близост до него. Под столичен хайлайф подразбирам вероятните сигурни участници на фигури като Сирак Скитник, който по това време още не е директор на Радио София, но тогава е активен общественик. Георги Каназирски-Верин и най-големият столичен бохем и хроникьор по това време, душата на компаниите в „Юнион палас“.

Там са и пишещите за кръга на сп. „Зора“. Да не пропусна и музикалните среди: един от големите български тенор Петър Райчев често се среща със световни колеги, гостуващи в София именно в този хотел. Дамите от висшето общество са, вероятно, съпругите на дипломати и политици по това време, например съпругата на Константин Муравиев (племеник на Стамболийски) Добринка Нишкова-Муравиева - напълно и естествено съвпада с нейния социален статус по това време. Тя и съпруга ѝ така или иначе са редовни посетители на „Юнионъ паласъ“, затова е изключено да пропуснат точно посещението на холивудска звезда.

Банкерските фамилии Губиделникови, Бурови, са основните меценати и посетители на ложите в Градското казино. Забавата продължава до зори. Разбира се, организаторите на вечерята канят госта да изпее нещо. Той се изправя и въпреки очакванията подема само мотива от песента към филма „Крал на циганите“ (El Rey de los Gitanos), който излиза точно през същата 1933 г., а песните от него са изключително актуални. Ако отново използваме съвременния език – те са хитове, па макар и за кратко.

Историята с ресторанта и песента съм я чувал от един стар художник на плакати за кината, чиито родители не само са присъствали на концерта на Хосе Мохика в Казиното в претъпканата зала, ами и са успели да се доредят (въпреки финансовите причини както казваше той) до масите в ресторанта на това казано на съвременен език „афтърпарти“. Той впрочем, въпреки професията си да рисува беше изключително запален по събирането на кино-плакати от началото на ХХ век до Втората световна война, периодът по-натам не го интересуваше. Вероятно защото е роден, живял и работил в тези години и не бяха интересни. Не зная. Изобщо обаче не се учудвам на това, че имаше внушителна колекция.

Историята с посещението ми стана интересна и се обърнах към друг колекционер. Неговата страст са листовете от менютата. Разбира се, разполагаше с такива на „Юнион палас“, дори и от въпросната 1933 г.

Пъзелът постепенно се подрежда: ресторантът на хотела е под силно австро-унгарско и френско влияние. Една типична тържествена вечеря в чест на звезда като Мохика би включвала:
Предястия: „Гъши дроб пате“ или студена „Пъстърва по мюлерски“.
Основно ястие: често се е сервирал „Шаран по никулденски“ (пълнен с орехи и лук), който е бил специалитет на готвачите в „Юнион палас“.
Друга класика е „Телешко филе „Жардиние“ (със задушени зеленчуци).
Десерти: виенски торти тип „Линцер“ и френски парфета, гарнирани с фини ликьори.
Напитки: български вина от избите в Евксиноград или вносно шампанско, задължително за удоволствието на хайлайфа.

По-късно звездата стига и до Пловдив – има по архивите снимка и от тамошната гара, където е посрещнат с не по-малко въодушевление. Но пък сигурно е много по-предпазлив.

Така измина пред очите ми и донякъде въображението ми лентата с турнето му през 1933-а, когато е включил Атина, Солун, Истанбул и София – балкански маршрут за да свърже Холивуд с Ориента. Аз, като човек, който обича да рови в праха на забравеното, да възкресява аромата на стари парфюми и да слуша ехото на стъпки по паважа на „Раковски“ – виждам в това посещение не просто концерт на звезда.

Виждам момента, в който малката, амбициозна София между двете войни се е докоснала до големия свят. Където филмовата магия и безбрежието са се срещнали с балканската страст. Където едно разкъсано сако е станало легенда, а един тенор оставил след себе си спомени и няколко фотографии. Много интересна част от живота на този човек е, че Мохика по-късно стана францискански монах, отрича се от славата на Холивуд и посвещава живота си на вярата. Но някъде дълбоко в сърцето си е носил спомена, че за София през 1933-а той е бил чисто и просто – бог. Бог на гласа и на ония няколко вечери, в които столицата ни е повярвала, че и тя може да бъде част от голямата кино-сцена на света.

Ако някога минавате покрай бившето Градско казино (сега Градската галерия) - спрете. Затворете очи. Може би ще чуете онзи далечен тенор, който пее за любов, за далечни земи и за една нощ, в която столичните жени са най-красивите, най-страстните в света...

Източници:
Изгубената България
Международната филмова база данни. 
Сградата на Градското казино е днешната Софийска градска художествена галерия
„Юнионъ Паласъ“ – проектиран от арх. Никола Юруков и завършен през 1911 г. е най-луксозния тогава хотел в сърцето на София. Намирал се е на ъгъла на ул. „Л. Леге“ (тогава е продължавала до бул. „Княз Дондуков-Корсаков“) точно срещу Царския дворец. Днешен ориентир - приблизително, където е фонтана пред Президенството.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник", "Стъпки...", "Софийски импресии". Книгата "Под небето на стара София" може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59.

Следете новините ни в GoogleNews