Който знае - ще изтрае. Който помни – ще разбере. Който дерзае, ще се покае. За друго ще нехае. Защото усилието ражда безсилие. А „общоприетото“ – насилие…

Който е заставал пред морската шир на ръба на платото над плаж Делфин, гледал е в очите самия Стар магьосник! Виждал е безкрай в зениците му. Виждал е свобода, изписана без думи. Затова пък …с главни букви. Свободата на несвободни поколения. На живите мъртви, заченали като чайки всичко това. Чувал е ням шепот на безвремие да дава кураж. Виждал е голи ученици на Стария да прегръщат топъл пясък. Да се сливат през пeсъчинките в метафизическа цялост. Дали са откачили? Не! По-скоро са се от-качили.

Да-а-а, Старияt магьосник - Делфин! С поглед превръща светската суетня в анимация. В огледалното отражение на очите му личи какви анимационни герои сме. Всички до един. Брътвежи, ламтежи и суетни пъплежи на дълбоко невежи. Разсмиват. Нелепеят.

Отдавна се блазнех да го доближа насаме. Да нощувам на прибоя. Да пообщуваме на четири очи. Но да си постелиш на прибой днес е недобре прието. Рискуваш да изглеждаш странен. Да те обявят за луд. Е - точно това ме спечели да го направя. Навсякъде, където видя граници на глупостта, с радост прекрачвам. Какво облекчение само след това…!
Съвремието ни е заспало в еснафска кротост. Мазохистично самоокастряне с брадвата на глупостта. Добре де – вместо окастряне да кажем „oбраност“, за да няма повод за отчаяние...

Собствената ни цивилизация ни прави евнуси, а ние възторжено ръкопляскаме.

Не само ръкопляскаме. Ликуваме, когато и децата ни биват превръщани в евнуси. Активно съдействаме.

Никакво спане на прибои! Да не сме луди!

След като стана ясно, че съм нощувал на Делфинския, заваляха подмятания. „Охо! Смело!“ „Не те ли беше страх?“… Че какво геройство е да спиш навън, под звездите, пазен от морски вълни? За наследодателите ни от минали поколения е било почти ежедневие. А днес? Да спиш до морето - да спиш с морето – е ерес? Перверзия някаква? Лошо възпитание? Оказва се, разстройва днешния социум…?

Не си прехапах езика. На провокацията отговорих с провокация: „От какво да ме е страх? Бях сам. Нямаше ни мечки, ни крокодили, ни …човекоподобни катили…“

Всъщност какво ви говоря. Как да не е опасно. Опасно е! Дори много опасно! По-опасно от това има ли да осъзнаеш, че няма нищо страшно? Да рухнат сламени страхове? Да почувстваш плашещо безстрашие? Да осъзнаеш колко много си изпускал в живота от страх. Изцеден от страх. Пресушен от страх. Обезобразен от страх. Безличен, грозен, немощен страх. А ти се е струвал толкова непреодолим.

В полунощ прибоят омагьосва. Но и …размагьосва. Вълните поглъщат уроките на лекомислието. Нещата си идват на мястото.
В нощта на 6-ти срещу 7-ми август около полунощ взех решението. Запалих колата и поех към къмпинг Делфин. Стигнах платото. Върху него на площ от около 10 дка случайността хаотично бе разхвърлила бунгала, каравани и палатки.

Мастерплан на лятното безгрижие. Паркирах. Беше тъмно и безлюдно. Имаше новолуние. Луната напираше да пробие небосклона в тъничък сърпообразен процеп. Изглеждаше като око на заспал китаец. До тук добре, но – не светеше достатъчно… Отидох да се изпикая. Внимавах къде стъпвам в тъмното. Когато се върнах, пред колата ми седяха в кръг дечица на около 6-7 години. Едно единадесетгодишно ги водеше. Разиграваха помежду си детски вицове. Детски театрален кръжок в полунощ! Старият магьосник не спира да вдъхновява - рекох си и се усмихнах. Единадесетгодишното даде думата на един шестгодишен нетърпеливец. Наложи се да изслушам соловото изпълнение на бъдещ, ама много бъдещ актьор, защото бях привлечен като негова публика. Още докато младият талант представяше скеча си, съмненията съвсем се изпариха - Стария магьосник има пръст в цялата работа. Пратил ми е посрещачи. Настройва за среща. Представлението на децата свърши и те като птички отлетяха по каравани, бунгала и палатки.

Включих челника на максимално осветление. Извадих от багажника походното легло, спален чувал и възглавница. Възглавницата беше от хотела. Изнесъл я бях назаем, напъхана в пазарска чанта. Нарамих багажа и заключих колата. Дали поради едвам-едвам мъждукащото новолуние - животът в каравани, бунгала и палатки съвсем замря. Шумовете на светската глъч, борещи се за вниманието на ума, притихнаха. Съзнанието ми остана необезпокоявано само със себе си. Бях готов.
С бавни стъпки стигнах ръба на платото. Насочих челника към плажа в ниското. Светлинният сноп се опита да го достигне, но тъмнината и изпаренията от морето го разръфаха на конци. Плажът се мрежееше като през опушено стъкло. Изглеждаше сюрреално. Почувствах се като слизащия в подземния свят Орфей. Заспусках по стръмната пътечка с изсечени в прашна, ронлива почва стъпала. Много от тях бяха изронени. Поддаваха. Лесно можеше да се подхлъзна. Стигнах все пак пясъка невредим. Заоглеждах се, за да намеря удобно място за нощувка. Реших да си постеля до скална стеничка с височина около метър и нещо и дължина 4-5 м, която в долния си край отстоеше само на около 6 м от прибоя. Хем ще ме пази от течение, казах си, хем ще ми е нощно шкафче. Освободих се от обемистата пазарска чанта с възглавницата, като я мушнах в скална ниша. Заразпъвах походното легло. Законтрих краката му с предвидените за това ръчки. Наместих го добре в пясъка и разгънах върху му спалния чувал. В горния край на леглото положих хотелската възглавница. На близък скален ръб закрепих шише с вода – в случай че през нощта ожаднея. Доволен от удобно подредената ложа, погледнах нагоре. Звезди заиграха насреща ми като танцьорки. И тях ли Стария бе наел? Занамигаха ми кокетно за „Добре дошъл!“.

Все по-малко се чувствах анимационен герой…

С изхвърлени от морето дървета незнаен ученик на Стария бе измайсторил украса на плажа. Дънер, превърнат в дървена пластика, стърчеше, забит в пясъка, точно между мен и вълните. В горната му част се поклащаше малко трибагрениче. Над него като монархически инсигнии стърчаха забити в дървото вилица и миниатюрно детско гребло. Инсигнии присмехулници. Инсигнии на невинна анархия, усмиваща страстта за власт… Под трибагреничето, окачена с въженце като отвес, на дървото висеше празна бутилка от водка. Личната нотка на автора... Вероятно е искал да преразкаже емоцията, която е свързал с бутилката. Е, вдъхновението на Стария магьосник има понякога и странни проявления. В цялата им многоликост все някак прозира и единоначалие…

Някой от каравана на първа линия, на самия ръб на платото, забеляза необичайното ми за това време на денонощието присъствие на плажа. От любопитство ли, от страх ли, включи прожектор, за да провери. Освети ме. Бързо се убеди в миролюбивите ми намерения и повече не досажда. Останахме само Стария и аз.

Легнах. Ложата ми наистина бе станала удобна. Притесняваше ме единствено, че Стария може да ми съобщи нещо, пък аз да не разбера. Знаех, че общува безмълвно. Знаех и че не на всеки е дадено да разбере. Защото не разчита на говор и слух.

Защото праща целокупни послания, влизащи неусетно през всички сетива едновременно. Целокупни сетивности, проникващи по-дълбоко от думи.

Легнах и наострих слух. Нощта беше тиха и топла. Чуваше се само заобленото, меко плискане на вълните. Ритъмът им сложи начало на медитация. В нея всичко се стопи в тишина, концентрация и покой, явно нужни за проявлението на Майстора.

Страсти и усещания угаснаха. Съзнанието се превърна в бяло платно. Като платното на киноекран. Белота, рязко контрастираща с тъмното на нощта. Чувствах се като в кино с угасени лампи преди началото на филма. Казах си, че не бива да заспивам преди Стария да ми е „проговорил“.

В един момент усетих образи да заиграват по бялото платно. Блокчета от някакъв пъзел долетяха като чайки. По детски. Без ред, без злоба, без желание за надмощие. Безшумно. В началото бяха смътни и трудно различими - като сенки в Платоновата пещера. Ставаха обаче все по-ярки и контрастни. Открои се смисъл. Идваха от дълбините на времето, от където Стария ги бе измъкнал. Осъзнах, че е започнал да ми разказва легендарната си история. Историята на плаж Делфин. Искаше да ме научи.
В общи образи сля спомени, които бях чувал от старите делфинци, с мои лични преживявания. Получиха се образи извън време и тленност. Ефирни делфински картини на свобода и вдъхновение. Често неземно наивни. И въпреки това – или може би точно поради това - дълбокомислени и трансцендентно мъдри.

Образи, в които пространството съществува, за да радва, а пред него времето благоговее в захлас.

Видях как през 1966 г. дългият едва 300 м плаж става магнит за възропталите срещу тоталитарната глупост. Видях как гледките от платото над него поразяват въображението им. Видях как търсачите на свобода, чели и чули за Рая, разбраха, чак когато застанаха на ръба на платото… Видях как се ражда не просто къмпинг – къмпинг „Делфин“, а субкултура, зачената като красив и умен контрапункт на войнстващата пролетарщина. А в последствие и на мутрокапитализма и неговата чалга-генетика. Антиапаратчици, антиноменклатурчици, антиопортюнисти и антимутрокапиталисти в гол протест под открито небе.

Широкоскроените, за които толкова широки дрехи така и не се намериха… И те много скоро съвсем ги махнаха.

Видях как в началото на 70-те Народната милиция се чувства предизвикана от толкова много невинна плажна голота. Как с воайорска страст повежда борба срещу непокорните голи. Товари на камиони. Глобява за… „неприлично облекло“. Пише доноси до работодатели за „неморално поведение на плаж“. Докато не я осени, че действията ѝ … я правят за смях. Че изкуствената истерия срещу естествената голота, превръща голотата в желана мистерия. Голота загубена и после намерена. И Народната милиция навремето, и наследилата я Царевска полиция днес разбраха колко неподвластна за чиновническа репресия е магията Делфин. И главозамаяно притихнаха…

А голотата, учи Стария магьосник, е мъдрост. Не е случайност, че мъдреци от всички времена са били голи. Тя е завръщане към невинност и непорочност от момента на голото раждане. Спомен за Tabula rasa. Единоначалие, което социализацията в цивилизация насилствено прекъсва. Общуване без изкуствени прегради. Без комплексите на йерархии. Без натрапена суета. По детски. Манифестация на естественото общо между хората, което злото мрази и заличава с изкуствени разлики.

Видях как постепенно от цял свят заприиждаха като на поклонение ученици на Стария магьосник. Идваха да се пречистят. Да отпразнуват свободата и творческото начало, живота на прибоя и топлината на лагерния огън. Идваха да изхвърлят злободневието в морето и като непослушни деца да надзърнат отвъд му. Бяха повярвали във възможността на живот без дребнавост. Без цинизъм. Прегръщаха топлия пясък в търсене на хармония. Себеутвърждаваха се в жив живот.

Пристигаха най-вече негодните за послушание. Хора по-големи от която и да е идеология. Толкова интелектуално хлъзгави, че бяха фатално неуловими за властта. Недобронадеждниците на Източния блок… За тях черноморското крайбрежие и границата с Турция маркираха края на света. Тук обаче - накрая на света, бе тайният им център. Бе храмът на интуитивните им търсения. Пътуваха с дни, за да стигнат при Стария. А той им отвръщаше с живот в мечти.

Доктрините на времето бяха надхитрени...

Старияt магьосник като че ли им правеше и невидими мостове за духовна контрабанда със себеподобни в Западния свят - света отвъд Желязната завеса. Точно тогава и онзи свят се бе разбунтувал срещу своите си несправедливости. Бе издигнал лозунги като „Flower power“ и „Make Love Not War“. Външно мъжете там бяха заприличали на Исусовци, а жените на Марии Магдалени. Младите бяха отъждествили любовта със свобода. По делфински се бяха оплезили срещу традиция и власт …

И така контракултурата Делфин стана най-дългият спонтанен социален експеримент в запомнената ни история.

Просъществува цели 50 години. До концесионирането на плажа през 2016 г. До нелепото му омутряване. На това, което бе надживяло дори ноктите на тоталитарната идеология и тайните ѝ служби, талантите на ГЕРБ видяха сметката за година-две…

Отворих очи. Звезди отново оптимистично заблещукаха насреща ми. Вълноломът ромонеше успокоително. Разбрах, че Стария моментално е взел мерки против усещането ми за гняв. Знаех, че хич не обича гнева. Че го смята за атентат на злото срещу хармонията. За ненужно пилеене на енергия. Взе мерки и тутакси го прогони. Припомни ми, как само година, след като свободните делфинци бяха загубили своя плаж, в съседното заливче им бе направил чисто нов. Да наистина! Още на следващата година морето бе насипало пясък в съседство и наследник на Делфин се бе родил буквално от вълните. Поиска ли, Стария прави чудеса…

Припомни ми и, че вече четвърто поколение свободни делфинци расте на Делфин. Че на плажа в едно могат да бъдат видени баба, дядо, децата им, внуци, че и правнуци – все възпитаници на Делфин. Гимнософисти - голи мъдреци, както древните гърци наричали голите древноидийски философи, впечатляващи в земята им.

А ГЕРБерите само за единадесет години безвъзвратно увехнаха. Не от мушици – от мошеничество…

Чистотата на едва доловим бриз надви. Заспах спокоен и доволен. С чувство, че съм благословен от Стария. През нощта дори не сънувах. Всичко беше казано, всичко беше видяно, всичко беше ясно. И всичко беше, както трябва да бъде. На сутринта се събудих и видях изгрев над прибоя. Неописуем. Своеобразно резюме на среднощния диалог.
Слънцето проговори за НЕДОСЕГАЕМОСТ…

-----------

Иво Алексиев е независим публицист. Кръгозора и широкия поглед поставя над теснозрението на тясната специализация. Теснозрение водещо до тесногръдие. Счита истината за събирателно понятие - не за аспект, изваден от цялото. С наблюдателност и международен опит приближава темата, докато не усети контури на обективна истина, които заслужават да бъдат осмислени и споделени. Осъзнава, че в споделената истина има оценъчност, която държи да е морално издържана.
Космополит. Живял, учил и работил в много части на света, предимно Германия. На матерно ниво говори български и немски. Свободно - английски и руски.
Мотивацията му да публикува е вкоренена във философските търсения на хора от всички времена. Пътя към тези търсения му показва учител в гимназията Граф Фридрих Шуле в Германия, която завършва. Следва философия, история и икономика в създадения от третия американски президент и автор на Декларацията за независимост Томас Джефърсън колеж Алигени колидж в САЩ. Продължава академичното си образование в университета Георг Аугуст в гр. Гьотинген, Германия, където изучава икономика, философия и политология. За отличен успех е удостоен със стипендия на фондация Фридрих Еберт. Завършва магистратура по бизнес администрация с профил маркетинг.
Ценител и тълкувател на изобразителното изкуство и театъра. Пише за политика, геополитика и изкуство, както и есета на лични теми.
Освен публицист е и консултант по маркетинг и ПР в Германия и България.