Знам, че ти е студено - разказ от Здравка Евтимова

Всичко това се дължеше на глупавото ми хрумване. Идеите ми често са безумни – довеждат до уволнение, но този път самата аз не можех да повярвам на случилото се.

Моята шефка, госпожа Петрова (висока, грижливо гримирана, начело на мощна компания), ме беше повикала в понеделник точно в 14:00 часа – време, когато осведомява подчинените си, че ще бъдат уволнени.

– Работите посредствено – уведоми ме тя. - Изводите ви са неточни, стратегическите анализи – погрешни, поради което трябва да се разделим.

Едва ли щях да заплача. Мизерните пари, които получавах, не струваха солта в сълзите ми. Щеше да се наложи отново да търся работа. Такава не беше налична. Живеех в апартамент, оставен ми в наследство от далечна леля - единствената моя собственост на света – но на пъпа на София, в една от онези вехти постройки, три широки стаи без отопление, без топла вода, с неприлично високи тавани. В крайна сметка щях да продам жилището. Полагах усилия да се съсредоточавам върху добрата страна на нещата. Понасях студ и не ме хващаше грип.

– Госпожо Петрова – започнах аз и зациклих. В съзнанието ми бе пусто и самотно. Когато съзнанието е пусто и самотно, се раждат онези смазващи хрумвания, заради които си патя.

– Госпожо Петрова, замисляли ли сте се за самодивска трева?

Госпожата не можеше да мисли по този въпрос. Не беше чувала за това растение, защото такова не съществуваше. Изстисках идиотското хрумване от пустотата в мозъка си. Петрова стърчеше – модна, мършава, кожа без бръчки - състояние пропиляно залудо. Според мен шефката демонстрираше финес на одран заек.

– Продължете – каза тя.

Когато ви казват да продължите, не продължавате, а се правите на интересна.

– Кажете най-после каквото имате да казвате!

А сега накъде? Нямах нито идея, нито време за мислене. О, да. Нещо проблесна в паметта ми: като малка майка ми събираше багаж в грамаден куфар и ме натирваше на село при баба Неделя. Горката бабичка ме гледаше срещу заплащане. В двора й лъщеше трева – лист хем бодлив, хем щръкнал. Зъл. Тогава го мразех, сега си рекох „Добре, че ми дойде в ума, буренак.“

- Самодивската трева, госпожо Петрова, е нещо опасно.

– Защо? – попита госпожа Петрова, моята началничка, която скоро нямаше да ми бъде никаква, тъй като ме уволняваше.

Тук глупавото хрумване засия в главата ми:

- Госпожо Петрова, когато в семейството има син – мъж, който отказва да се ожени, тъй като предпочита да гние сам, самодивската трева изпълнява определена функция.

Млъкнах. Нямах представа каква функция изпълнява тъпата трева в живота на господин, съвсем разумно отказващ се от семейно блаженство. Функция ли! По дяволите, които въобще не съществуват. Изтърсих безнадеждна глупост:

– Госпожо, когато в някой дом живее син без желание за създаване на семейство, самодивска трева се засажда в саксия, полива се веднъж на 3 дни... (откъде се взе веднъж на 3 дни?) Много скоро индивидът намира любовта и семейното щастие.

Звучеше тъпо – направо да се застреля човек.

Лицето на госпожа Петрова престана да бъде пластмаса, каквото го познавах - никакъв израз (освен презрение). Сега полиетиленът напусна погледа й. Това ме шокира. Госпожа Петрова не беше човек, а спусък на автомат.

– Продължавайте, моля – каза тя.

Вече използва „моля“! Не знаех как да продължа, затова заявих:

– Няма продължение. Това е всичко, госпожо Петрова. След като ме уволните, отивам в село Божурец. Там расте проклетата самодивска трева. Забележете - чудя се как да я изкореня.

– Знаете ли, Деяна – за пръв път госпожата използваше личното ми име. – Седнете.

– Госпожо Петрова, аз съм седнала.

– Хубаво – каза тя. – Ще пиете ли кафе?

Секретарката ѝ – пенсионирано същество - влезе, изгледа ме презрително, но след като забеляза, че пластовете в образа на Петрова са се разместили, смени курса. Усмихна се мазно към мен. По-добре да умра.

– Направи кафе на Деяна Симеонова – нареди госпожата, след което погледна мен: - С мляко? С колко захар?

Обикновено Петрова мълчи и оставя подчинения да ври в сос от ужаса на предстоящото уволнение. Аз не врях. Така или иначе щеше да ме изхвърли.

- Колко струва тревата?

Не знаех какъв отговор да дам. Огледах госпожата. Пластмасата се втвърдяваше в погледа й.

- Моето село е далече от столицата – бе всичко, което ми дойде наум.

– Колко далече?

– В другия край на България. Каварна.

– Ще ви изплатя транспортни разходи, както и дневни.

Пътни, дневни... Научна фантастика. Какво й става на прелестната? Да мислим трезво. Хайде. Стегни се. Ще оскубя треволяк от дворчето зад кооперацията в София, където живеех. Каква цена да сложа на самодивския буренак? Туй е въпросът. Госпожа Петрова ми помогна, изричайки определена сума – изхълцах. Добре, че го направих наум.

Взех аванс от Петрова – за пътни и дневни разходи. Поживях три дни в Банско, след което се прибрах на пъпа на София. Изтръгнах из корен три плевела от вътрешното дворче. В понеделник се изправих пред шефката и й представих самодивската трева. Госпожата процеди:

– Да видим.

В тона й виеше вълк. До госпожата стърчеше някакъв съмнителен тип. Гъста брада. Нищо друго. Този дали ще ме следи? Побързах да обявя:

- Ще Ви направя отстъпка.

Не се стигна дотам.

Стигна се до нещо по-неприятно.

- Синът ми – госпожата посочи гъстата брада. – Дайте растението на него.

Освен брадясал, синът на Петрова влачеше на гърба си тон несресана коса. Въпросният не си направи труда да ме погледне. Аз си направих труда – разучих го. И се потресох.

Госпожа Петрова се обърна към мен. Нареди:

– Обяснете на господина как действа растението.

Проверих. Петрова беше превела в банковата ми сметка сумата за предоставената от мен услуга. Помислих си: „Този син, каквато е брадясала барака, тревата на цяла България да опасе, ефектът ще бъде нулев. Човекът е дърво. Загази, Деяно.“ Случаят беше безнадежден. Все на безнадеждност налитам.

Поканих дървото на кафе. То непрекъснато гледаше в телефона си, с тил, обърнат към мен.

– Господине – започнах. В гласа ми владееше мрак – Ще бъда честна с Вас. Господине, наистина сте застрашен. Досега самодивската трева е действала безотказно. Не е дала пропуск. Ще се ожените. Това едва ли ще ви бъде приятно. Има обаче безболезнено решение на казуса. Майка Ви ще бъде удовлетворена и няма да предявява претенции към личното ви пространство. Предлагам ви изход: преместете се при мене.

Господинът бе сложил тъмни очила, които не свали. Какво видя през черните стъкла не зная, но заяви:

– Не ме привличате. Неприятна сте ми.

– Въобще не става дума за привличане, господине. Става дума да се отървете от редица неприятности в бъдеще. Уведомявате майка си: „Ще живея с дама“ – дървото понечи да изрече нещо грозно, но преди да успее, го уведомих: - Изпитвам единствено респект към вас.

Дългокосият изсумтя. Аз продължих:

– Господине, ще се преместите в моя апартамент. Той е отвратителен. Студено е. Ще живеете самостоятелно в отделна стая. Между Вас и мен няма да има никакъв контакт. Ще направим график за ползване на банята. Това е всичко. Майка ви ще установи, че самодивската трева е подействала.

Човекът най-сетне схвана ситуацията и сне тъмните си очила. Очите му бяха сини, а аз не понасям сини очи.

– Предпочитам да си сложите очилата - казах.

Той не ги сложи.

– Можете да се нанесете в моя апартамент утре, след 17 часа. Не зная с какво се занимавате... 

– Няма и да узнаете.

– Имате право. Заповядайте в апартамента ми. Ще поседите три седмици, не повече. Вашата майка ще ви остави на мира.

Без да ме гледа, човекът препоръча:

- Разкарайте се. Веднага.

– Имате право. Довечера Ви чакам в апартамента.

Побутнах към него листчето с адреса: пъпа на София, класическа кооперация, строена 1918 година. Човекът установи:

– Нагла сте.

Да, разбира се. Дадох допълнителни разяснения:

- Моля, не мислите, че вие сте единственият посетител, гостувал по повод самодивската трева в старата ми кооперация.

Всъщност никой от мъжки пол не беше пристъпил прага на мразовитото жилище, но щом веднъж сте се хванала на хорото, ще подскачате.

- Посрещала съм интелектуалци и инженерни кадри – продължих безумната си идея аз. - Разбира се, не поддържам никакъв контакт с гостите си. Нямам намерение да ви досаждам – направих пауза, за да дам време на идеята да уври в мозъка му. - Гостът пристига, пребивава и заминава. – Добавих още няколко щрихи: - Относно логистиката, господине. Донесете си чаршафи. В стаята има налично легло с матрак. Липсва възглавница. В края на престоя ще приберете вещите си.

Господинът с тъмните очила запита, което не очаквах от него:

– Така ли постъпваха другите?

– Да. Не установявам дружески контакт с посетителите. Не е нужно да ме харесвате. Отношенията са строго официални. Предоставям спокойствие. Госпожа майка Ви ще бъде очарована. Освен това – заявих, което беше чиста лъжа, – готвя перфектно. Вие купувате продукти и ще приемате топла, питателна храна, приготвена от мен.

- След трийсет минути ще Ви дам отговор.

На 28-ата минута изрече  „Да“.

Духаше вятър. Какво от това – дали духа, или не, самодивската трева изглежда започваше да функционира.

В 17:00 часа, както се бяхме уговорили, внушителен автомобил спря пред старата ми кооперация. От него изпълзя типът с тъмните очила. Внесе брадата си в комплект със завивки, чаршафи, възглавница. Въведох го в стаята. Таванът се издигаше като гилотина на два метра и половина над мразовития под.

– Не съм ви обещала рай, господине – посрещнах го аз. – Купете си духалка. Ще ми предоставяте четиристотин евро за период от седем дни. Електрическият ток е скъп.

Човекът ме изгледа злостно, но за моя изненада реагира с:

– Да.

Дали не се бе отместил умствено към лудост? Трябва да призная, че дървото си купи особен тип печка. За броени минути в стаята стана толкова топло, че попитах:

– Мога ли да постоя при вас?

– Не – отряза ме той.

В крайна сметка сготвих противна супа, занесох му я и го поканих:

– Нахранете се. Уникален провансалски бульон.

Той изпи мазния буламач и каза „Да“. Явно не беше с всичкия си. Следователно какво да предприема? Да. Такива хора обичат шахмата.

– Искате ли да играем шах? – попитах. Бях най-скапаният шахматист в света, но как да се добера до топлина в ледения ми апартамент?

- Изчезвайте – нареди човекът.

– Добра съм – излъгах.

Би ме две поредни игри. Аз стоях на топло и се чувствах великолепно до печката! Той подхвърли:

– Още една партия?

Вече се бях стоплила достатъчно.

На другата вечер, когато се прибрах от работа, предложих:

– Искате ли да играем шах?

– Не – разсече ме дървото, но приказва час и десет минути без прекъсване относно тъпоумието на двама негови колеги програмисти. Били кухи парчета и двамата. После рунтавият отплете към компютърни програми, от които не разбирах нищо. Електрическата печка работеше превъзходно.

Изминаха три седмици след сключването на нашето споразумение. Всяка вечер носех долнопробна супа. Беше ми топло, напълно безплатно. На езика ми се търкаляше изречението: „Дължите ми 380 евро за електричество“, но преди да си отворя устата (затова съветвам - никога не си отваряйте устата безплатно. Мълчанието е валута), дървото подхвана:

- Трите седмици минаха.

- Имате право – отговорих. Това е фразата, използвана от мен в редките случаи, когато дървеният ми предоставеше думата. Побързах да спусна така важния въпрос:

– Възможно ли е да ме свържете с други господа, които биха желали да използват услугата „Самодивска трева“?

Той ме гледаше и мълчеше.

- Не досаждам – напомних му. – Готвя превъзходно. Играя шах.

Брадатата дървесина не реагира. Предположих, че иска комисионни за всеки привлечен ползвател на стаята, затова се поинтересувах в прав текст:

– Срещу какъв процент бихте набирали кандидати за мен?

Дървото мълча като мумия в продължение на петнайсет минути. След като изпи мазната, сготвена от мен супа, изстреля:

- Никакви кандидати не набирам.

След още петнайсет минути незнайно защо брадата ме уведоми:

- Те са идиоти. Твоите кандидати.

Не потвърдих, нито отрекох. В служебен план ме засипаха изненади.

– Не сядайте – нареди Петрова, след като ме призова в кабинета си в 14.00 (времето, когато уволнява своите подчинени). Очевидно вървях към изхвърляне от компанията.

- Синът ми се пренесе при дама – заяви госпожата. – Той ме посети. Беше щастлив.

Задавих се от собствения си език. Макар че мълчанието е безценна валута, тъпо го наруших:

- Щастлив ли?

Глупав ход. Петрова бе змия с нюх. Въпросът ми щеше да я усъмни. Госпожата щеше да разрови в дълбочина и да, щеше да попадне на мен, „дамата“, при която бе клекнало дървото.

- Аз имам много приятелки… – изстреля лидерката на компанията. Паузата, под която ме погребе, не вещаеше цветя.

- Приятелките ми са прекрасни майки. Те са готови да заплатят за самодивска трева. Предвид алчността ви, Деяна …. - След още една кървава пауза госпожата продължи с равен тон: – Разполагам с достатъчно земеделска земя. Ще я засадим със самодивска трева, аз и Вие, Деяна.

– Не може… – затънах в плътна безизходица аз, но не се удавих съвсем. - Растението не вирее навсякъде – това ми хрумна в последния момент.

- Предвид липсата на интелект у вас, Деяна, може би ще наложи да се разделим – вметна Петрова. – Скоро ще ви уведомя.

Вечерта се прибрах в студения апартамент.

Когато искаш да изхвърлиш син на Петрова от пъпа на София, го осведоми, че макар и с кървящо от скръб сърце трябва се лишиш от неговото присъствие. Обясних на дървото следното: - всичко в него е красиво – брадата, отвратителната коса, сините очи (нагла лъжа). Добавих, че ми дължи 380 евро за електричество, които не ми дължеше.

- Няма да търся никакви кандидати – изгърмя дървото.

- Да. Имате право – предложих му единствения отговор, който приемаше. Този път дървесината ми зададе въпрос, без период от половинчасов размисъл:

- Ще накараш ли поредния си клиент- идиот да донесе чаршафи, завивка, възглавница и печка?

Не започнах да увъртам.

– Да – беше отговорът ми.

Все още не губех надежда. Щях да го навия да търси клиенти за самодивската ми услуга.

- Днес изглеждате красиво! –изтърсих. Боже мой, действах като поетеса. Отворя ли уста, бълвам лъжа. Но да си дойдем на темата. Добавих, че имам желание да почерпя. Поканих го на кафе. Бях установила, че дървото е стиснато до кръв.

– Изчакай половин час – каза брадатият.

– Защо?

– Трябва да взема решение.

Изтичах да купя хляб от супера. Изпих едно капучино от машината за кафе. Бях разбрала - като е казал половин час, не идвай по-рано. Вратата ще е заключена. Със сигурност разсъждава относно мотиви, за да не плати още 380 евро за електричество. Ще изтъкне, че времето е необичайно топло за сезона. Ще иска отстъпка в размер на 50 %. Бях готова да отстъпя 10%. Повисях пред входа на кооперацията. Накрая влязох. Брадатият стърчеше в ледения коридор. Сега ще настои да му платя неустойка. Няколко вечери поред не бях готвила нищо.

Днес също нямаше да го огрее топла супа. Умря Марко.

– Още не съм взел решение – застреля ме брадатият. – Ела след половин час.

Ужас! Мотах се в Билла през цялото време. Ще откаже да плати. Няма да видя нито цент повече от него. Има опасност да хареса нещо мое. И ще си го вземе – но какво? Всичко в мразовитото ми жилище беше пред разпад от старост. Само кафе машината работеше. Сигурно нея беше харесал. Щеше да я прибере. Това брадясало дърво. Дървояд.

Невчесаната коса на дървото се вееше пред входа на кооперацията. Защо е навън? Какво е намислил? Да ме обере? Не може. Всичките ми пари бяха циментирани в банкова сметка. Типът тръгна към мене. Защо затича? Галопира! Да грабне чантата ми? С 25 евро в нея!

- Ще…. – исках да кресна, че ще извикам полиция. Не успях.

- Омъжи се за мене! – каза брадатият. – Омъжи се, разбираш ли!

Какво! Защо. Заваля дъжд. Телефонът ми се обади. Ново съобщение.

Самодивската трева. Самодивски бурен. Беше подействал. В объркването си, какво ти объркване, направо шок, отворих съобщението в телефона.

„Симеонова, уволнена си. Това е окончателно. Петрова.“

Хем валеше, хем духаше вятър.

- Студено ти е – избоботи брадат глас. – Знам, че ти е студено.

Следете новините ни в :