Още веднъж за единството на българската нация

Публикуваната в OFFNews статия на проф. Добрин Тодоров „Имаме ли цел пред нацията ни?“, предизвика коментара на проф. Венцеслав Кулов („Две утопични идеи за единството на българската нация“). Днешната публикация е продължение на задочния, принципен спор между двамата учени. Тя предлага концептуален поглед върху бъдещето на българите и пресичането на различните академични гледни точки по темата.

Приятно съм изненадан от появата на текста „Две утопични идеи за единството на българската нация“, публикуван на сайта на Клуб „24 май“ на 20 октомври тази година, чийто автор е моят колега проф. Венцеслав Кулов. В първата част на статията си той прави критичен анализ на теза, изразена в текста ми „Имаме ли цел пред нацията ни?“. Благодарен съм му за това, че си е дал труда да прочете и да осмисли написаното от автор с различни от неговите възгледи – в случая мое: действие, което малцина днес извършват. Признателен съм, че е спазил цивилизования тон на критика и се е въздържал от лични нападки – също рядко срещано явление у нас. Радвам се, че е привел аргументи по същество, за да защити своята позиция, като същевременно се е опитал да представи коректно, макар непълно и донякъде едностранчиво, моята.

Съгласен съм с проф. Кулов, че темата за единството на нацията е „брадясала“, т.е. не е нова и периодично се поставя за разглеждане в публичното пространство. Приемам и констатацията му за „баналния“ характер на схващането, че „е по-добре една нация да бъде обединена, отколкото разединена“. Смятам, че съгласието между нас относно валидността на тази ценностна предпоставка, гарантира общата основа на обсъждането на интересуващата ни тема. Не приемам обаче обобщението му, че всички писали по темата автори споделят презумпцията, че „националното единство е някакво върховно благо, своего рода върховен идеал“.

За себе си мога да кажа, че съвсем не я приемам за такова благо или идеал, макар да смятам, че постигането на подобно единство би спомогнало за подобряване благосъстоянието на българските граждани. Именно това благоденствие на сънародниците ми като човешките същества, а и мое, е „върховното благо“. Иначе казано, смятам работата за постигане на единството (единомислието и единодействието) между хората – в случая на моите съграждани – за средство, а не цел сама по себе си. Воден от хуманистичната идеология виждам смисъла на човешкия живот: индивидуален и/или колективен в усилието за максимално проявление на човешките заложби, имащо за резултат подобряване на качеството му.

Приемам оценката на проф. Кулов, че „проблемът за единството на нацията е много сложен“. Съгласен съм, че сериозното обсъждане на разглежданата тема предполага задаване на поредица от конкретни питания: „За какво единство по-точно става дума? В името на каква идея? И с какви средства това единство би могло да се постигне? Кога е реалистична тази кауза и кога е обречена на неуспех? Може ли единството да бъде „внесено” в общественото съзнание със средствата на политическата пропаганда? Или необходимостта от национално единство трябва спонтанно да „избликне” в народната душа, да се осъзнае по някакъв начин от повечето хора и чак после да се оформи идеологически“?

Самата формулировка на някои от тези въпроси – имам предвид най-вече последните три – говори, че за задаващия ги те имат реторически характер, т.е. вече съдържат в себе си своите по-скоро негативни отговори.

Проф. Кулов си дава сметка, че темата за единството на нацията има много аспекти, като в първата част на своето изложение той се спира на един от тях – очевидно смятан за достатъчно важен, че да си струва да се обсъжда. Този аспект той разглежда във връзка с моето предложение „да се формулира общонационална цел, която да бъде припозната от цялото общество като генерална стратегия за бъдещото му развитие“. Колегата обаче пропуска контекста, в който е направено това предложение. Той сякаш смята, че аз съм се захванал да се занимавам с проблема и да предлагам вариант за неговото решение воден от академичен интерес и като страничен наблюдател на случващото се в нашата страна. Той с лекота подминава първите две трети от моето изложение, посветено на описание и опит за обяснение на ситуацията, в която се намират днес обществото и държавата ни. Така се губи смисълът на конкретното ми предложение.

Основния упрек на проф. Кулов към моето предложение е, че то е утопично и безрезултатно („не води до нищо“). Според него то все пак „притежава достойнства“, но е „неосъществимо“. Тук можем да се поспрем и да си припомним какво е значението на думата „утопия“. Според най-разпространеното в информационното пространство тълкуване с нея се обозначава „идея или концепция за съвършено, идеално общество, в което няма страдание, несправедливост, неравенство, бедност или войни“. Ако изходим от това определение критиката на В. Кулов към моята теза е неоснователна, тъй като никъде не съм твърдял, че е постижимо изграждането на „рай на земята“, вкл. в моята родина. Напротив, в поредица от текстове съм посочвал мерки, които биха могли – според мен, разбира се – до подобрят живота на съгражданите ми, като в тях давам подробности и относно обсъжданото тук предложение (1, вж. Бележки под текста).

Предполагам, че проф. Кулов използва думата „утопия“ в ежедневния ú преносен смисъл, като синоним на неосъществима мечта, илюзия или фантазия. Воден от това разбиране той заявява, че моят и всеки подобен проект „няма никакъв шанс да бъде реализиран“, че той е обречен да „увисне във въздуха”. Какви са неговите аргументи? В. Кулов твърди, че изхождайки от здравия разум целта на моя проект следва да се определи като „прекалено "възвишена", за да се възприеме с нужната сериозност“. Според него „идеята, че от реализацията на този стратегически план би спечелил целия български народ, сама по себе си не е особено въодушевяваща за съвременните български политици“, тъй като „основният въпрос, който те си задават, е ‚А аз какво печеля‘?”.

Зад това твърдение стои спорната теза, че съвременните български граждани са станали дотолкова прагматични – ако не и цинични, че не са способни да се въодушевяват от каквато и да е „възвишена“ кауза, дори тази за собственото им благоденствие в пълния му обем. Тук следва да се добави, че е проблематично да се слага знак за равенство между „здравия разум“ и придаващия единствен смисъл на човешкото съществуване материален интерес. Както е добре известно всяко човешко същество освен тяло има душа и дух, респ. разнообразни потребности и интереси, вкл. духовни. Не вярвам В. Кулов да отхвърля наличието на такива нужди у своите съграждани, а и у себе си.

От неговата констатация не става ясно чий „здрав разум“ има предвид – на „българския народ“ или на „съвременните български политици“. Очевидно е, че обемите на тези две понятия не съвпадат. През последните години избягвам да говоря за „български народ“ като за монолитна маса от човешки същества с еднакви характеристики. Предпочитам словосъчетанието „български граждани“, тъй като то отразява не приРОДния (биологическия) признак, който обединява членовете на държавата ни, а тяхната социално-политическа същност на човешки същества. От друга страна, днес никой не отрича фрагментацията на българското общество, вкл. моя опонент. Съответно и той не отхвърля нуждата от неговата консолидация – затова и на дневен ред отново излиза темата за способите за постигане на единство на нацията ни.

Другия основен „аргумент на скептика“ срещу моето предложение „засяга възможността за управление на социалните системи, от функционирането на които зависи реализацията на въпросната генерална стратегия“. Във връзка с него В. Кулов прави отстъпление, поставяйки „въпроса за морала и моралната криза в България“. Той застъпва баналната, но вярна теза, че „по един или друг начин моралът би следвало да присъства във всяка сравнително сложна човешка дейност“.

Съгласен съм с него и мнозина други автори, че няма човешка дейност – медицинска, образователна, юридическа, стопанска, административна, научна и политическа и т.н. – която да не подлежи на морална регулация. Чрез тази древна система от стандарти – ценности, идеали, принципи, норми и желани човешки качества – винаги и навсякъде се уреждат междучовешките отношения. Затова и всеки проект за усъвършенстване на тези отношения предполага ефективно действие на тази система. В това отношение не виждам основание за спор с проф. Кулов. Съгласен съм и с неговата констатация, че „в момента България изживява дълбока морална криза“, т.е. българското общество е деморализирано.

Тук бих добавил, че моралната е част от по-общата духовна криза, засягаща както българските, така и гражданите на много други държави от всички краища на света. Посочените от В. Кулов причини за тази криза той търси в сферите на икономиката и в частност в кризата на съвременното пазарно стопанство, както и в „специфичните културни условия (националният характер на българина), които попречиха на успешното ‚присаждане‘ на капитализма на българска почва след Революцията от 1989 г.“.

Обяснението ми за съществуването на този феномен е от друг вид, като търся корените му в отминали епохи от историята на нашето общество (2). От друга страна, съм силно скептичен към опитите за фиксиране на някакъв единен и вечен „български национален характер“. Поначало откриването на универсални и непроменливи черти в психиката на която и да е от човешките общности, вкл. нациите, е много изкусително, ала и подвеждащо. Това е твърде нестабилна основа, за да се правят еднозначни и емпирично потвърдими изводи върху нея. Винаги могат да се посочат изключения от „правилото“, които го поставят под съмнение. Същевременно лесно да се установят дадени черти от „националния характер“ и у други групи (полови, расови, етнически, възрастови, национални, религиозни, културни и др.), живели в същия или различни исторически периоди. Човешката психика – индивидуална и/или колективна, ако приемем, че има такава: спорна теза – следва да се описва внимателно, като се правят редица уговорки, тъй като самия феномен е многообразен и динамичен.

На пръв поглед обобщението на проф. Кулов, че „сегашното българско общество съществува под мотото "всичко за продан", т.е. всичко се продава и купува“, че „основна ценност на това общество са парите, а основен движещ мотив за поведението на хората – алчността“, както и че „най-дефицитното нещо в сегашна България е чистата съвест“, изглежда безспорно. Могат да се посочат множество примери за „комерсиализация на обществения живот“ у нас. Ала и тук правенето на обобщения на едро и без посочване на техните граници на валидност също води до преувеличения и заблуди. Слава богу, не „всички действия“ на „всички българи“ са водени от егоистични подбуди за самообогатяване. Както много пъти в миналото на нашите предходници от родината ни, така и на човешки същества, обитаващи други части на земния свят, се е случвало да проявяват алтруизъм. И днес могат да бъдат посочени немалко подобни инициативи на наши съграждани, проявявани в сферите на доброволчеството, благотворителността и дарителството.

Упреците в „егоизъм“ и „алчност“ са били отправяни към хора от началото на човешката история, като не са пряко свързани само с едно обществено устройство. Това не означава, че не бива да буди тревога набиращата сила сред широки социални слоеве понастоящем у нас тенденция за нарастващо „безразличие към всичко онова, което не ги засяга пряко“ и „което няма отношение към материалния им интерес“. Наскоро публикувах своя хипотеза, чрез която се опитвам да обясня безхаберието на мнозина от съвременниците ми към публичните дела (3). Въпреки безспорното наличие на това явление не бих стигнал дотам, че безусловно да приема категоричния извод на моя опонент: „Този "непукизъм" издига непреодолима преграда пред идеята за труд в името на някакъв идеал, свързан с всеобщото благо“. Смятам, че такава „непреодолима преграда“ не съществува, тъй като със собствените си очи виждам усилията на множество съграждани за умножаване на общественото благо – например в областта на екологията, без те да са мотивирани от користен интерес. Заедно с проф. Кулов участваме в три такива инициативи, отнасящи се до професионалната ни дейност (4), но имащи отношение към общото подобряване на социално-културната среда у нас.

Моята оценка за нуждата от управление на „сегашното българско общество“ диаметрално се различава от тази на В. Кулов. Той смята за голям проблем обстоятелството, че нашето общество е неуправляемо централизирано. Подобно на мнозина други автори и аз смятам, че самоуправлението на гражданското общество с неговите многобройни проявления е главното му достойнство. Съгласуването на разнообразните начинания на неговите организации в обща програма е и същината на моето предложение за единение на нацията. Бих отправил упрек към колегата Кулов и за нетипичната за него смесена употреба на понятията „общество“ и „държава“. Когато говори за неуправляемост на обществото той всъщност има предвид държавните институции, които – и тук съм съгласен с него – не функционират според „предварителната цел, с която са създадени“.

Подкрепям схващането му, че разминаването между поставената им цел (служба на общественото благо) и действията за нейната реализация по принцип може „да бъде установено и коригирано“, стига „моралът на хората, работещи в институциите“, да не „препятства това“. Възразявам обаче на неговото заключение, че „няма сила, която да прекрати порочната практика“ държавните ведомства да „работят преди всичко за себе си, неглижирайки идеалните цели, с които са създадени“. Тъкмо премахването на тази практика е една от основните цели на моето предложение. Не смятам, че от констатацията, че „проблемът е системен“ по необходимост следва неговата нерешимост. Напротив, нужни са постоянни и целенасочени усилия за повишаване дееспособността на административните органи в нашата държава.

Като имам предвид несъгласието си с някои от наблюденията и обясненията на проф. Кулов за пълната и окончателна неморалност на настоящото българско общество не мога да приема и крайния му извод: „в общество като нашето идеята за обединяване на нацията около една общонационална цел, "одобрена от мнозинството граждани", с реализацията на която са "трайно ангажирани политическите сили", изглежда чиста утопия“. Не споделям неговия скептицизъм и заради допуснатата логическа грешка – подмяна на понятията "някои" („мнозинството“) с "всички": „Аз лично се съмнявам, че изобщо е възможно да бъде формулирана такава приемлива за всички социални групи и политически партии цел“. Това е удар в отворена врата – и аз не очаквам постигането на пълно единодушие между българските граждани по всички въпроси от взаимен интерес. Имам предвид формиране на критична маса от добронамерени, притежаващи „здрав разум“ и експертиза в конкретна професионална област съграждани, които съвместно да създадат и развият един отворен проект, какъвто е формулирането на споделена програма за подобряване живота на членовете на българската нация.

Ще завърша моя отговор на критичните бележки на проф. Кулов с несъгласие относно неговата теза, че „темата за националното единство е елемент на политическата реторика“. Въпреки че понякога тя се използва именно с цел политическа пропаганда, не може да се каже, че тя по принцип е лишена от съдържателен смисъл. В няколко свои публикации – включително в тази, дала повод за настоящата дискусия – лансирам тезата, че стремежът за национално единство може да се въплъти както в конкретен набор от изисквания към претендиращи да управляват държавата ни политици (5), така и в национална програма за подобрение на качеството на живота на моите съграждани. При създаването на последната като ориентир за отчитане на това подобрение би могъл да се възприеме „индекса на човешкото развитие“ на ООН с неговите основни критерии – здравословен начин на живот, достъп и равнище на образованието, жизнен стандарт, икономическо неравенство, състояние на околната среда – и съответни показатели за измерване на актуалното му равнище.

Реализацията на подобен проект, ангажиращ дългосрочно българските граждани, може да се впише в провежданата политика на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), на която нашата страна скоро ще стане член. Този престижен клуб на заможни държави определя своята мисия като насърчаване политиката за подобряване на икономическото и социалното благоденствие по човечеството, като за отчитане на напредъка при нейното осъществяване е създаден нарочен „индекс за по-добър живот“. Той позволява да се измери текущото благосъстояние на всяка държава според 11 критерия, разделени в две групи: материални условия за живот, измервани с дохода и богатството, жилищните условия, заетостта и качеството на работата; и качеството на живота, отчитано със здравето, знанията и уменията, качеството на околната среда, субективното удовлетворение от живота, личната безопасност, баланса между работа и личен живот, социалните връзки и гражданската ангажираност (6).

Съобразно с тези индикатори и у нас могат да се изработят секторни програми за работа, съдържащи конкретни цели и показатели за отчитане на постигнатите резултати. Тяхното прилагане ще позволи да се определи напредъка при подобряване качеството на живота на българските граждани във времето, а и да се отчете къде се намира страната в съревнованието ни с приятели и партньори, но и конкуренти на международната сцена. Тогава няма да има смисъл да се говори, че националното единство е абстракция, а нашите политици и администратори ще се заемат с решаването на реалните проблеми на българските граждани: „демографския проблем, оздравяването на правосъдната система, фрапиращото изоставане на България в областта на образованието, здравеопазването и спорта, с елиминирането на хазарта като фактор за морална деградация“, както и редица други.

Надявам се, че при изработването и осъществяването на мерките за решаване на посочените проблеми ще бъдат привлечени ангажираните с обществените дела и активни български граждани. Техните конкретни предложения и намиращите се в ход начинания могат да се впишат като елементи от цялостната програма за единение на нацията, всяко от които да е подчинено на нейната обща цел – подобряване качеството на живота на съвременните българи. Ако бъде постигнато съгласие както относно тази цел, така и спрямо конкретните цели в отделните сектори на социалния живот, вече ще може да се отключи съревнованието между политическите „играчи“ за избор на най-подходящите средства за тяхното постигане.

Бележки

1. Вж. Време обединително? //портал „Култура“, Кризата на българската политика //портал „Култура“, Как е възможно единението //портал „Култура“, (Не)възможното единение //Offnews, Граждански демократичен форум: как гражданите да участват в политиката //Offnews.

2. Вж. статията ми „Моралното наследство" на тоталитарния социализъм //портал „Култура“.

3. Вж. текста ми Бездуховност, безхаберие, безсмислие //портал „Култура“.

4. Става дума за учредените от нас, заедно с други колеги, неправителствени организации: „Сдружение на университетските преподаватели по философия в България“ (2002), „Институт за българска философска култура“ (2011) и „Българско философско общество“ (2012).

5. Вж. текстовете ми Моят граждански дневен ред и „Какъв да е моят президент?“ //Offnews, в които се опитвам да приложа своя граждански подход при вземането на решения относно конкретни политически избори.

6. Вж. текста на Иван Костов Липсващата стратегия в правителствената програма //mediapool.

Следете новините ни в :