Говорящ стен-вестник

Антоний Гълъбов 30 март 2019 в 08:34 10952 3

Ставаш по-умен: разказ от Здравка Евтимова

„Борбата с корупцията” е част от инструментариума на всяка корупционна стратегия. Точно това доказа поредната кампания, наречена „апартаментгейт”. Поуката от нея е, че всъщност никой не искаше да се разбере каквато и да е част от истината за част от апартаментите и собствеността на част от политическия елит в България.

Това напомня един позабравен виц от времето на Разведряването, насред Студената война, (ознаменувано чрез споразумението за ограничаване на ракетите със среден обсег, което Руската федерация напусна едностранно само преди няколко дни, тъй като всъщност винаги е продължавала да ги разработва). Попитали Радио Ереван ще има ли Трета световна война и то отговорило: не, няма да има, но такава борба за мир ще падне, че камък върху камък няма да остане.

Същото е и с корупцията – борбата срещу нея все по-често потвърждава две отдавна установени разбирания в българското масово съзнание. Първото е, че корупцията е „далавера, в която аз не участвам”. Второто е, че „гарван гарвану око не вади”, с други думи, че всички са „в кюпа” и затова каквото и да се случи, „големите риби” ще се измъкнат, а мрежата ще продължи да се затяга около онези, които не могат да си позволят политическа протекция и затова започват да изглеждат почти симпатични на т.нар. „обикновен българин”.

Това е диагноза. Ако някой разполагаше с информация за тежки престъпления като принуда към подкуп, търговия с власт или с влияние, политическа корупция или каквато и да било форма на злоупотреба с власт, той би бил длъжен да предизвика досъдебно разследване по отношение на посочените факти. Това не е въпрос на добра воля или на политическа коректност. Това е задължение на всеки български гражданин, а при една по-задълбочена интерпретация – на всеки гражданин на Европейския съюз. Вместо това, една медийна публикация бе употребена примитивно в една още по-примитивна пред-кампания за все така незапочващата предизборна кампания за избор на български представители в Европейския парламент.

Моделът е ясен и не подлежи на коментар – ако онова, с което разполагаш не може да издържи в съда, трябва да го „пуснеш” в медиите. Така общественото мнение ще изиграе ролята на „съд”, защото много искаш да кажеш нещо, но не можеш да докажеш нищо. Именно това се случи с гръмко лансирания „апартаментгейт”. Точно както с „Ало, Банов съм”, „Кумгейт” или магистралите, по аналогичен начин с всички останали партийни интриги, които продължават да тровят българското публично пространство. Нивото, на което се зараждат и реализират подобни сценарии е толкова обидно ниско, че унижава дори онези, към които са насочени.

Ако това е нивото, на което българското гражданско общество и критичната медийна публичност е готова да се бори с корупцията, по-добре да не го прави. Корупцията е мрежа, която се развива като процес и се разраства и придобива вътрешната си енергия и сила, включително и чрез подобна примитивна злоупотреба с гражданската нетърпимост към корупцията. Колкото по-неадекватна и първобитна е представата за борбата с нея, толкова по-вездесъща става самата представата за разрастващата се корупция. Колкото повече си повтаряме, че корупцията е навсякъде, толкова по-дълбоко разбираме, че всъщност не знаем къде е. Най-опасният противник е онзи, за когото знаеш, че е край теб, но не можеш да видиш.

След като поредната операция в стил „рицари на плаща и камата” отмина, трябва да се запитаме, всъщност някой искаше ли наистина да разбере има ли злоупотреба с власт ? Става ли въпрос за недопустим натиск върху една частна компания или обратното – свидетели ли сме на агресивен опит за печелене на политическа протекция? Става ли дума за тежка форма на политическа злоупотреба и корупция? Има ли компании, които са готови на всичко, за да си осигурят политическа протекция? Можем ли да спрем или поне да ограничим непрекъснатото възпроизвеждане на тази отровна мрежа или не?

Не, няма да получим отговор на нито един от тези въпроси, защото изглежда че те не интересуват никого.
Когато „пуснете” в публичното пространство твърдение, което обвързва темата за управляващите с някакви апартаменти или с друга непроизводствена собственост, изглежда че няма нужда да доказвате нищо. Всичко сякаш е очевидно – след като си се добрал до властта, какво по-нормално от това да се облагодетелстваш от нея?

Не можем да напуснем пространството на българската политика, възпроизведено и преживявано болезнено от Алеко Константинов и до днес. Още от началото на политическите трансформации, Александър Лилов лансира тезата, че „всички са маскари”, за да се опита да прикрие чудовищните престъпления на собствената си партия и да блокира възможността за поява на морална присъда над тоталитарния режим от съветски тип. И до днес, мнозинството от български граждани биха споделили без колебания, съчетаната от две произведения на Щастливеца фраза на Бай Ганю: „политиката е мръсна работа”, но „... келепир има в нея”.
Това е корупция. На латински език тя означава развала, деморализация, разпад. Тя се разраства и става все по-силна и неуловима след всяка поредна спекулация с нейните чучела. Колкото по-примитивно се опитвате да я „борите”, толкова по-силна става. Колкото по-често се опитвате да я употребявате за собствени партийни цели, толкова по-силна става. Колкото по-малко искате да я ограничите, толкова по-бързо се разраства.

Всичко това ни се случва отново и отново. Наистина ли някой искаше да разбере, става ли въпрос за търговия с влияние и политическа корупция или за злоупотреба с власт? Наистина ли някой искаше да види как корупционните мрежи отстъпват? Не. Конюнктурният партиен интерес елиминира в самото начало всеки опит за разговор, свързан с политическата корупция. Всички възможности за наказателно преследване бяха елиминирани старателно. Никой повече няма да постави този въпрос. След целия медиен шум и партизанско надцакване, никога повече този въпрос няма да влезе в съдебна зала. Няма съдия, който би приел да гледа подобно дело, нито прокурор, който да се ангажира с поддържането на обвинение пред съд.
Простичкият извод от целия спектакъл, който ни разиграха е, че никой не желае да повдигне обвинения. Никой не искаше да разследва. Въпросът беше само в това присъдата да изпревари формулирането на обвинението. Да има виновни, преди да е ясно кои са невинни.

Корупцията работи така. Тя винаги разчита на страховете на хората и набира сили от недоверието в институциите. Тя спекулира с обществените очаквания за бързо и справедливо наказание, превръщайки го в очакване за някакво „незабавно възмездие”, докато напълно обезсмисли представата за справедливост.

Много добре е, че все по-малко хора си спомнят какво представляваше чудовищното безумие, наречено „говорящ стен-вестник”. Безумният „съветски” език на „стен-вестник”-а не беше достатъчен, за да убеди масите в това колко добре живеят. Хубаво е, че все по-рядко някой си спомня за онези деца, които бяха принудени да учат наизуст идиотските текстове, публикувани в поредната многотиражка на българския ерзац на съветската АгитПроп. Агитацията и пропагандата имаха нужда от това децата да повтарят наизустените глупости, написани във вестника, закачен с габърчета на стената, за да може те да изглеждат поне малко по-човешки. В нещо подобно започна да се превръща говоренето за противодействието на корупцията. Поредният „говорящ стен-вестник” „разобличи корупцията” във властта така, че фактите и истината никога да не могат да бъдат доказани или открити. Резултатът е повече от очевиден.

Поредният скандал вече отшумява. Общественото внимание бе привлечено за малко повече от три дни, след което поредният скандал елиминира следите от този. Онези, които са убедени, че властта е консумация, че след като си във властта трябва да се облагодетелстваш, тъй като затова си се стремил към нея, намериха потвърждение на своите разбирания. Другите, които бяха убедени, че става въпрос за корупция, получиха само резултат без отговор. Освен тях, онези, които все още продължават да се надяват, че върховенството на правото и равенството на гражданите пред него гарантира нашите права, за пореден път останаха разочаровани.

Всичко това ще продължи до следващия скандал, когато отново някой ще предпочете да постигне бърз предизборен или конюнктурен партиен ефект, вместо да разшири подкрепата за спазването на закона. Защото не можеш да се бориш срещу корупцията, пренебрегвайки закона. Не можеш да очакваш справедливост, ако не уважаваш институциите. Пренебрегването на закона води единствено до това да се довериш на онези, които викат и скандират по-силно своите заучени текстове, да избереш един или друг „стен-вестник”, оставайки в същия цирк, в който клоуни са само зрителите.