Зъба и Яловарника – пиринска медитация

Иво Алексиев Последна промяна на 03 декември 2022 в 08:30 5183 0

Зъба и Яловарника

Снимка Иво Алексиев

Зъба и Яловарника

С Мартин Пазарджиев се запознах на курс по зимен алпинизъм. Беше един от инструкторите. В последствие узнах, че освен планински водач Марто по професия е психолог. Разбрах, че е имал дълъг престой в Индия. Че цени индийската философия не по-малко от мен. Че е наясно, как „мая“ – на санскрит: „екзистенциалната заблуда“ – превръща живота в болка. Сближихме се. Още в първите разговори усетих, че преходите в планината, които Марто организира, са и преходи в тайните на душата. Чрез него малкият човек среща голямата планина. Отключва се медитация. Човекът започва да себепознава. Да себеочиства. Какво очиства ли? Объркването, причинено от мая...

Днес Марто води в Пирин. Циганско лято. Слънчево безгрижие. Есенни цветове танцуват. Игриво пречупват досадната скованост, която носим от града. Низки страсти тук, на високо, се разлитат като подплашени гарги. Загубват се в тъмносин хоризонт. На тяхно място остава покой. Вече по-лесно се диша... Вече по-лесно се катери…

Ухание на смола. На слънчева горска поляна ядем зрели плодове на хвойна. Устата ми се напълва с вкус на джин. Не знаех, че в малки количества топченцата са безвредни. Продължаваме. Криволичим между борове и ели. Марто обяснява как да ги разпознаваме по структурата на игличките. Имам усещане, че дърветата са магическо сито. Минавайки между тях, биваш пресят. Пирин отсява ненужното отвътре. Готви за своята медитация. Става ми ясно: Марто води - Пирин ръководи…

Крайната цел, обявена от водача ни, са върховете Яловарника (2765 м) и Зъба (2688 м). Заложил е да ги изкачим в двудневен преход. Стартирали сме от Попина лъка. Първата цел е заслон Спано поле. Дълго изкачваме стръмни горски пътеки, докато стигнем високопланинските пасища. От там нататък над нас бдят пиринските върхове. В един момент Марто застава пред кол от зимната маркировка. Изчаква всички се съберем около него. Посочва табелата на върха. Обяснява, че числата, изписани върху нея, са азимут. Служи за намиране на следващия кол от маркировката, когато през зимата времето е лошо. Нужен е компас. Марто вади своя и показва нагледно, как се прави. Броейки крачките в посочената от компаса посока, откриваме следващия кол. Упражнението успява. Доволни, че сме добили ново планинарско умение, продължаваме по пътеката за Спано поле.

Когато го достигаме, заслонът лениво се протяга насреща ни. Сякаш е контрапункт на вътрешното съсредоточаване, което пиринската медитация е задействала. На дървената му веранда хапваме супи и туршийка. Медитацията си е медитация, но … и супата - супа. Особено след двучасов преход с немалка денивелация и стройно темпо. Наблизо гости на заслона на групички уточняват маршрути за изкачване на близки върхове. Чуват се духовити шеги. Вижда се радост от пребиваване в планина. В разговор с хижаря стигаме до темата мечки. Инструктажът му, как да се пазим, е колкото сериозен, толкова и шеговит. Малко след това вече сме на пътеката за хижа Беговица.

Недалеч от заслона стигаме до изворче, от което пълним пиринска вода. Вкусно утолявам жажда. Отстъпвам място на следващия да пие и напълни бутилката си. Пътьом Марто е обяснил топографията на маршрута. Разказал е и легендата за еничаря Мурат бей и красивата българка Гергийца. Грергийца се самоубива, за да не я похити Мурат.

След самоубийството по амулета ѝ, сходен с неговия, еничарят разбира, че Гергийца му е сестра. Синаница е опечалената майка. Едноименни върхове пазят спомена. Пристъпвайки към края на пътеката, в пролука между растителността виждам Синаница. Не можеш да сбъркаш мраморния връх. Откроява се от синьозелените си съседи с нюанси на сиво-бежово и бледорозово. Сиянието му притегля погледа. Сякаш в редицата от върхове, в която стои, има особена мисия. Заприличва ми на спяща красавица. Защо ли Пирин ми задава тази алегория? Какво ми намеква? Дали, че е време да се събудим? Но - от какво…?

Гледайки Синаница, долита спомен от вагон на Софийското метро. Рядко ми се налага, но вчера го ползвах. Всички места на пейките във вагона са заети. На една от тях съм седнал и аз. Във вагона има пет-шест правостоящи. Поглеждам към седящите на отсрещната седалка. Седят толкова близо един до друг, че, както се пее в песента на Melanie Safka, раните им биха кървели една в друга. Отбягват обаче да погледнат един към друг. Отбягват и погледи от отсрещната седалка. Както и на правостоящите. Оглеждам се и установявам, че във вагона нито едно лице не излъчва жизнерадост. Търся в случайната групичка признак за човешка нужда от общуване. Общуване с ближен.

Някаква свързваща емпатия. Не намирам. Изгледа, че колкото по-близо един до друг са тези случайни съвременници, толкова са си по-далечни. Дали са представителна извадка…? Времето, в което живеят, слага невидими прегради помежду им. Преградите на зрелия капитализъм. Като всички други прегради и тези ограничават. Потискат. Отчуждават. Колкото и сублимни и по демагогски ласкателни да са – „пази ти се лично пространство“ - преградите предотвратяват междучовешки възможности. А от там какво ли още не. Отчуждението, което съвременниците напоследък така добре приемат, сякаш няма добра прогноза. Дано не свърши със самозазиждане! Самозагуба…!

Отмествам поглед. Нова гледка сменя посоката на мислите ми, без много, много да ги отдалечава от предишните. Сещам се за свободната личност, равните възможности, човешките права и прочие. Виждам всичко това оплетено в плутокрация, корупция, йерархии и … политическа коректност. Последната ми е любима, защото е … новата свобода на словото…

Поглеждам отново Синаница и тя ме връща във вагона на метрото. Опитвам се да прочета нещо в похабените погледи на спътниците си. Всичко е маскирано. Шифровано. Точно както предписва зрелият капитализъм - theatrum mundi. Единствено маскировката на екзистенциалния страх не издържа. Прозира. Затова ли погледите са старателно заровени в телефон или в пода на вагона? За да не се забележи? Да не предизвика презрение от страна на околните...? Нали идеалът днес е да си кораво алфа животно?

Акула, пореща живота без много сантименталности…? Тези погледи явно все по-рядко служат за общуване. За израз на емпатия. За печелене на симпатия. Все по-често са прикритие. Станали са плътни завеси пред човешкото, естественото, ранимото. Ако в миналото наричаха окото прозорец на душата, днес този прозорец е плътно заперден. Някаква дълбока нараненост, някакво разочарование трябва да остане скрито зад завесата. Може би защото от ближния все по-рядко се очаква подкрепа? Затова пък все по-често вреда…? Софистицирано сурови станаха времената.

Голям бял облак застава над Синаница. Нови светлосенки променят цветността на върха. Сцената става магическа. Свързва се още по-дълбоко с мислите ми. Какво по-точно имат да крият тези видимо задоволени и презадоволени люде? Че им е обещано щастие в материалното, а са получили болка? Може би е това. Срам да признаят, че животът ги е излъгал? Че имат, а ги боли. Че външно с все повече разполагат, а вътрешно все повече липсва. Когато им прави предписания, как да живеят, зрелият капитализъм не разяснява тези тънкости. Защото разясни ли ги, би се самоанулирал… Не разбирам едно: мая ли служи на него или той на нея…?

Гласът на Марто ме вади от потока на мислите. Всички в групата са се напили с пиринска вода. Който е имал нужда, е и пуснал една. Време е да потеглим по пътя. Тръгвайки да води, Марто минава покрай мен. Поглеждам го. Разчитам задоволство в лицето му. Това не е просто задоволство от спазен график. Има още нещо. Гледа, както учител гледа схватливи ученици. Забелязал е знаците, че в групата пиринската медитация прихваща.

Затова е решил да е пестелив с думи. В Индия няма как да не са му казали, че за медитация не трябват много думи, а практика. Защото е преживяване отвъд концептуалността на думите. Марто явно оставя нещата да се случат от само себе си. Оглеждам лицата на другите. Сякаш и аз забелязвам това, което той е забелязал.

Вече пътеката не е толкова стръмна. Пресичаме високопланинска поляна. По оставени от добитък следи разбираме, че до скоро е била пасище. В средата ѝ тече р. Башлийца. Не е валяло. Тънка е и кротка. Във високото реките имат цвят, непостижим за низините. При това, улавяйки слънчевата светлина, всяка планина ги оцветява по своему. Копринени нишки от тъмно морско синьо, тъмно лилаво, много тъмно розово, а тук-таме и тъмно жълто се точат по течението. Бързеите ги вплитат в пъстри плитки, които след това отново се разплитат. Пирин е доказан художник. От движението на рекичката отново изплува споменът от метрото.

Отново виждам онези плътно седнали един до друг затворени в себе си меланхолици. Душевните им рани кървят една в друга. Хубаво го е казала Melanie. Но какво от това? Това ли ги свързва? Общност на култивирана непонятна болка? Представители на срамно разочарование? А видях ли осъзнаване? Желание и смелост за промяна? Не, не видях. Видях приспани в мая. Монотонно търкалящи се през живота като топки върху билярдна маса. Спящи красавици…

Внимателно от камък на камък преминаваме Башлийца. Влизаме в гора. Умората от прехода натежава. Умът също тежи - от пирински мисли. Групата се поумълчава. Избухва в радост, когато след около час преход достигаме Беговица. Хижата не е комфортно обиталище, но е възлова за изкачване на важни върхове – Куклите, Зъба, Яловарника, Каменица, да кажа само най-важните. Ретро стаичката, непроменяна от времето на соца, има все пак собствена баня. Достатъчна е, за да се изкъпем и наспим преди утрешната атака по вертикала. А и спартанските условия хижарят компенсира с вкусна храна. Умее.

Не се сещам за софийски ресторант, в който свинското с ориз да е по-вкусно. Всъщност в планината хижата далеч не е най-важна. Стъмва се. Излизаме навън. Виждаме, кое има значение. Небето над Пирин е кристално чисто. Милиарди звезди. Безкраят поздравява…

На другата сутрин ставаме рано. Хапваме бързо. Марто дава последни указания. Следи точно в 7:30 ч. да сме на пътеката към Зъба. Пуста негова австрийска точност – нали всяка зима по месец и половина е ски учител в Австрия…! Утринният Пирин ухае свежо. Ласкае сетивата. Неусетно медитацията тръгва. Равномерните ни стъпки помагат. Сетивата се обострят. Ненужното пада. Монотонната дейност често прелива в медитация. Стига да я оставиш. Стига да се изчисти шума в сетивата, задръстващ ума. Пирин го умее.

Около час вървим през гора. Лека мъглица си играе между дърветата на гоненица с утринното слънце. Неравна борба. Слънцето я оставя без шанс. Сещам се за мая. И тя оставя без шанс. Кара да копнеем по нещо. Да дерзаем. Да даваме всичко от себе си в преследването му. Вменява, колко е значимо. Колко ощастливяващо. Накрая, имайки го, разбираме, че се е подиграла с нас. Че ни е накарала да пропилеем времето, енергията и средствата си в гонитба на нещо, което просто не си струва. Генеaлогия на непонятната болка. На вечното разочарование.

Прекосяваме по Даков мост река Беговица. Скоро достигаме котловината на Беговишкия циркус - Козя долина. Вече сме на височина над горския пояс. Близостта на Горния свят – планината над 2.500 м, изпълва с очакване. Там нещата често се проясняват. Стигаме кръстопътя, на който се разделят пътеките за Тевно езеро и Зъба. Поемаме надясно покрай Бегова капа по посока на премката между Куклите и Зъба. Предстои тежката част на прехода - голяма денивелация по стръмни склонове.

Стигайки до възвишение над Беговишко езеро, решаваме да починем. Докато снимам езерото осъзнавам сакралността на гледката. Пирински метафизичен покой. Езерото, отразяващият се в него скален рид, снежнобелите облаци, и утринното небе - амалгама в неземно равновесие. Усещам покой. Ненужният товар в ума се изпрошва. Иска ми се да запазя блаженото усещане. Осъзнавам обаче, че долу, в злободневието, мая бързо ще го открадне.

Сещам се за река Йордан, в която Йоан Кръстител отмивал греховете на осъзнати за нов живот. Очаквало се миналите през реката осъзнати да променят из основи света. Да го направят подобие на рая. Дяволът обаче – нашата християнска мая, не бил съгласен. Със съблазни всичко провалил.

Марто дава знак, че е време. Тръгваме в сянката на планинско било. Всеки е облякъл допълнителна топла дреха. Температурата е паднала. Появява се вятър. Топлят единствено усилията по стръмния склон. Когато стигаме премката между Куклите и Зъба, изведнъж връхлита бурен южен вятър. Пирин пак е решил нещо да почисти – да пречисти. Той си знае… Бързо надяваме последния слой дрехи – якетата. За първи път се откриват целия южен Пирин, Славянка, Беласица и Боздаг в Гърция. Вече сме в различен свят – в Горния. Гледките са безбрежни. Небето близко. Ветрове не допускат човешко дребнотемие. Питам се, биха ли се събудили вчерашните ми спътници от метрото, ако бяха сега тук? Биха ли бутнали „опитомяващите“ заграждения? Биха ли бутнали и преградките помежду си? Би ли им светнало, защо погледите им са помътнели? Едва ли. По-вероятно е да се оплачат, че тук е … твърде студено.

Тръгваме по стръмния склон на Зъба. Катерим стръмнината и внимаваме да не отприщим камък, който да се изтърколи върху катерещия след нас. Мъките, които преодоляваме, са значителни. Сякаш не са случайни. Ритуално пречистване? Завоюване на право да бъдеш най-горе? Да пребиваваш в небесната мъдрост? Стигаме до ръб над пропаст. Поредна граница между живот и смърт. Двете сили следват по петите. Сблъскват се и вътре в мен. Огромното празно пространство на пропастта подканя на полетя. Да се почувствам птица – безгранично свободен. Същевременно се досещам, каква нелицеприятна пихтия би останала от мен на каменното дъно. Добре е, че животът винаги намира аргумент да победи. Може би на това учи Пирин с гледката към бездната.

Продължавам да лазя след Марто по стръмния склон. Върхът вече се вижда. Катеренето отново предизвиква мъки в тялото. Това може и да е чистене на карма, хрумва ми. А може и очистване от грехове. Няма голяма разлика. Дори теолозите да не се съгласят… Когато бях на Атон, окончателно се убедих. Човешката мъдрост е универсална. Индуизъмът и будизъмът от една страна и християнството от друга възникват в различни епохи. В различни части на света. В различни, не знаещи една за друга културни общности. От различни традиции. Черпят от различни извори. Описанието им за просветлен човек обаче е толкова взаимозаменяемо!

Човек, който е преодолял глупостта и затвора на егото. Който е осъзнал химерността на материалния свят. Яловостта на обичайните човешки амбиции. Човек, който е наясно, как посредством несъвършенства в човешкото възприятие мая или дяволът поддържат злото в света. Който е наясно, че злото не е извън, а вътре в нас – произлиза от нас. Който съответно познава генеaлогията на непонятната болка. На вечното разочарование…

Стигаме върха. От всички посоки поздравяват ветрове. Гледките награждават. Тук егото трябва да е много доволно. Най-горе е и гледа от високо. Нали винаги това иска? Поглеждам в пазвата си – няма го! По път ли съм го изтърсил, чудя се? Вятърът ли го отвя? Или толкова добре се е скрило, защото тук горе го досрамя от самото себе си? Осъзнавам, че на мястото, на което съм, егото просто е изгубило значение, възможност за виреене. На върха единствено важно е, че си тук и сега. Че ни мая, ни дяволът могат да преодолеят стръмнината, за да досаждат. Много далеч в ниското виждам населено място. Разбирам колко далеч зад нас сме ги оставили.

Марто обяснява кой връх кой е. Правим снимки. Прилъгва ни да продължим с обещание, че на Яловарника чакат и по-впечатляващи гледки. В колона един след друг тръгваме към нови изпитания. Първо стръмно спускане, а после най-стръмното изкачване в целия преход. Вече сме наясно с ритуалите на планината. Знаем, че ни се получава.

След около час стигаме малкия Яловарник, а после и големия. Издържахме изпита му! Пирин ни пусна. Марто не излъга. Вече нищо не препречва погледа. Октомврийското слънце ярко осветява безкрая, като че ли е получило заръка да ни покаже всичко. Чак до Рила и Родопите. Околовръст Куклите, Зъба, Хлевен, Каменица, Демирчал, Ченгелчал, Вихрен, Кутело, Бански суходол поздравяват за извървяното нагоре. Поздравяват и за извървяното навътре в нас. Виждам Кончето. Струва ми се толкова близо, че мога да го погаля. Тук горе разстоянията се топят. Стават относителни. А с тях сякаш и пространството. А времето? Осъзнавам, че пиринските върхове и урви не са мръднали от тук от милиони години. Какво аз - мимолетно създание, мога да знам за времето…
В далечината виждам бежово-розовия силует на Синаница. Вече не ми прилича на спяща красавица.


Иво Алексиев е независим публицист. Следва в САЩ философия, история и икономика в създадения от Томас Джефърсън колеж Алигени колидж. Завършва икономика в университета Георг Аугуст в гр. Гьотинген, Германия, където изучава също така философия и политология.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови