„Ако си отида сега, децата ми няма от кого да научат историята на предците си.” Ева често си мислеше за това. Баща й и майка й починаха почти веднага след раждането на дъщерите й. За родителите си тя беше разказвала много на момичетата, но те нямаше да имат почти никакво познание за нейните баби и дядовци, както и тя не знаеше нищо за прабабите и прадядовците си.

Примири се, че дърво на родословието няма как да направи и се зае да оформи поне четирите клонки със спомени за родителите на нейните родители.

Георги

От дядо й Георги й е останала само една снимка. Самотен кадър, мълчалив като дядо й. Ева прекарваше всяко лято до 14-ата си година в дома му и въпреки това нямаше спомен за гласа му. Когато сядаха на масата, той се хранеше безмълвно. Следобед дремваше за кратко в преходната стая, на включена радиоточка. Никога не я изключваше, изглежда не понасяше тишината. Или говорилнята не достигаше до него.

Ева го вижда, сякаш е днес, как майстори нещо в средата на двора, а един коч се засилва, блъска го с глава, точно под кръста и дядо й пада, а тя се смее в шепи, толкова е смешно, но се прикрива, да не се обиди дядо й. Има и спомен как дядо Георги усмихнат посяга да погали баба й, която се къпе в градината със слънчева вода, а тя се дърпа кокетливо, отблъсква го и сочи към нея: „Детето гледа.”

Не помни да е спорил за нещо. Нито да е разказвал за себе си. Сигурно защото няма зъби, затова говори малко, мислеше си тогава Евчето. Загубил ги беше още преди тя да се роди. Не знае и за какво са си говорели двамата с баба й, но сигурно са си говорели, защото баба й казваше понякога: „Тихо. Да не разбере дядо ти, че ще ми се кара”, но не го казваше сериозно, а по-скоро някак за алиби. Тя беше тази, чийто глас се чуваше вкъщи. „Георгее!”, викаше му гневно понякога, но той не й обръщаше внимание и гневът й бързо утихваше.

Най-яркият спомен на Ева за дядо й е от деветнайсетия й рожден ден. Пътуват с колата на чичо й към село, за да погребат дядо Георги. Починал ненадейно. Обесил се, разбраха чак когато пристигнаха. Посрещна ги в ковчег, на лицето му - застинала усмивка. Изглеждаше щастлив. Като че, аха, ще проговори. Толкова много неща сигурно има да им казва.

Останал е сирак, от много малък. Това е единственото, което всъщност Ева знае за живота му. Май беше без баща, но може и без майка да е бил. Странно, непонятно и чудовищно тъжно е, че дядо Георги си отиде, без близките му да разберат кой е той всъщност. Имал ли е мечти? От какво го е боляло? Какво е правел като малък?

Ако не беше смъртта му, щеше да мине като с шапка-невидимка през живота си.

По времето, когато дядо й е планирал края си, Ева бе заета с първите си любови. Не беше ходила на село през последните лета. Съвсем не говорел накрая Георги. Заболял от нещо, уплашил се. В татковия й род не обичат много лекарите. Дядо й репетирал смъртта си повече от месец. Свършил всичката мъжка работа в двора и къщата. Намерил подходящо въже. Намерил стабилна греда и здрав стол. През последната седмица всеки ден ходил до гредата. Качвал се на стола. Правил хубав възел на въжето. Но баба й все се появявала. Превърнала се в страж. Издърпвала го от примката. Изгаряла въжето. Завеждала го в стаята с радиоточката. Която говорела, а дядо й мълчал. Една нощ Георги издебнал баба й в най-дълбокия й сън. Изкъпал се тихо, облякъл чисти дрехи. Поредното въже го чакало, скрито в плевнята. Нахлузил го. И ритнал столчето.

Живота си изритал, с решителност, каквато никога дотогава не е имал. В 5 сутринта баба й го намерила в плевнята. Чист и изстинал.

Димитър

Гласът на другия си дядо – Димитър, Ева също не помни. Виждала го е само няколко пъти. В спомените й е все в леглото, с лице към стената. Парализиран и безмълвен. „Тате”, прошепва мама й, когато влизат в стаята му, а Ева страхливо се дръпва встрани. Така и не разбираха дали ги разпознава.

Този си дядо Ева познава по разкази на близките. Бил е ярък, своенравен мъж, с лице на Кларк Гейбъл. Като млад се влюбил в хубавица от съседното село, но тя го избягвала. Веднъж нахлул в дома й, но и девойката била с характер, изскубнала се и скочила от прозореца на втория етаж. Спасила се от ласките на дядото на Ева, но останала куца до края на дните си. До края на своите дни Димитър изговарял името на тази недокосната жена с пламък в очите. А когато вече не можел да говори и лежал прикован за леглото, трепвал целия, щом чуел името на тази жена.

Майката на Ева е от третия брак на Димитър. Първата му жена умряла след аборт, нелегален, примитивен, кръвожаден аборт. Втората я прогонил, не гледала добре децата и дома. И взел накрая бабата на Ева, доста по-млада, кротка и добра, която му родила две деца и ги отгледала заедно с неговите пет от първите два брака.

Димитър пиел много, от алкохола накрая дошъл и инсултът. Бил успешен търговец. Като млад опитал късмета си и в Америка, но не му понесло - поработил, наситил се на странството и се прибрал. Толкова бързо си тръгнал, че последната американска заплата получил с пощенски запис на българския си адрес. Каква честност, каква система на трудови отношения, удивлявали се всички в селото. Къщата, в която майката на Ева е израснала, е голяма, дом на заможен човек. Баба й не работела, на младите си снимки е с три реда едри жълтици, подарък от Димитър. Но не е бил лек животът с него. Когато си идвал много пиян, децата му били щастливи – заспивал бързо. Когато обаче не бил съвсем пиян, а само подпийнал, бил като звяр. Криели се децата под леглата, треперещи от страх и гледали как майка им бяга от юмруците му.

В края на дните си майката на Ева често си спомняше за страха от среднощните завръщания на баща си. Познавала по стъпките му колко е пиян.

Дали е разумно да сподели тази страничка за Димитър с дъщерите си, замисли се Ева. Не е ли по-добре да я изтрие? Но и редовете за Георги са плашещи, объркващи, негероични…и тях ли да изтрие? За какво им е такова познание на момичетата й?

Мария

И както обикновено става в живота, бабата на Ева, която е жена на ексцентричния дядо Димитър, беше кротка, хрисима, лека по характер, докато другата й баба, жената на мълчаливия дядо Георги, се отличаваше със силен, рязък нрав и беше избухлива.

Мария, както подобава на една Мария, беше кротката жена. Отгледала две свои и пет чужди деца. Говореше малко. Приличаше някак на мълчаливия дядо Георги. Те и външно са с подобни черти. На снимките косата на Мария е сплетена на две плитки, очите й гледат добродушно, ръцете й са положени спокойно в скута.

Когато Ева и майка й идваха да я видят след седемнайсетчасово друсане по автобуси и влакове от Северна до Южна България, в първата нощ баба Мария оставаше дълго в стаята им и двете с майката на Ева си говореха тихичко, искат да си кажат всичко, което не са могли да споделят през цялата изминала година. Ева още я е срам от спомена как в един момент нервно се размърдва в леглото и напомня, че й се спи, а те й пречат. И баба й Мария излизаше от стаята. Всяка следваща година баба й говореше все по-малко, а страхът от старостта в очите й беше все по-голям. Обикновено стоеше в ъгъла на леглото си и съзерцаваше ставащото наоколо, без да споделя преминаващите през главата й мисли. Имаше козичка, за която се грижеше като за другарче и която беше нейното алиби за нежеланието й да се отделя от дома. Сякаш се страхуваше, че няма да я пуснат да се върне обратно.

Един случай се е запечатал в паметта на Ева. Братовчед й, доста проклето хлапе, Макс и Мориц в едно, удря с чук малкото трикрако столче в стаята на баба Мария. Едното дървено краче се отделя и очите на баба Мария се изпълват със сълзи. Но не казва нито дума. Остави столчето!, кресва Ева на братовчеда, но майка му й хвърля убийствен поглед и двете последни изящни дървени крачета се разхвърчават на различни страни. Браво!, колко силно е момчето, пляскат роднините с ръце, а баба Мария мълчи. И майката на Ева мълчи. И я щипва по ръката силно, за да замълчи и тя.

Какво ли би било, ако мълчаливата й кротка баба беше жена на мълчаливия й дядо, мисли си Ева. Как щеше да говори тишината в тях? Баба й Мария надживя алкохолизирания й дядо, но и тя завърши прикована с години на легло. На същото легло. Краката я предадоха и козичката й осиротя. Баба Мария пишеше най-хубавите писма, които Ева е чела – с изящен почерк на откъснати и разделени на части страници от карирана тетрадка. С няколко изречения Мария успяваше да съобщи най-важните местни, главно свързани с рода новини и да зададе най-смислените въпроси, касаещи случващото се в дома на дъщеря й.

Ева се поколеба дали да доразкаже и края на историята на баба Мария, или да я спести. Тя умря като необичано бездомно куче. Овиквана, обиждана, ругана от сина си и жена му, умря изоставена в партерната стая - така, както умират много от възрастните в този роден край. Когато остареят и станат пак като деца – безпомощни, беззащитни, болни, уплашени, излишни (защото са отгледали вече внуците), започват да ги третират като бреме. Собствените им дъщери и синове извършват символичното им изхвърляне от живота: преместват ги от горните етажи на фамилните къщи в сумрачните партерни стаи, а понякога дори в мазетата. Съседите не винят близките, напротив – съчувстват им за това, че старците са се заинатили и не умират. В гаснещия поглед на старите няма и следа от упрек, има страх и вина, че са в тежест на младите. И примирение - сякаш децата им правят услуга, като приживе ги карат да свикнат със студа и тъмнината.

Когато си мислеше за последните тъжни години на баба Мария, в съзнанието на Ева изплуваха кадри от „Балада за Нараяма”. Филмът разказва за едно селце в Япония, в години на свиреп глад. Всяко гърло означавало по-малко ориз за другите и за да оцелеят, местните възцарили жесток обичай: който навърши 70, отивал в планината Нараяма да чака смъртта си в прегръдките на студените нощи. Жертвайки себе си, спасявал близките си от глад. Главната героиня решава да изпревари времето и разбива сама зъбите си с камък – за да изглежда по-стара и да склони сина си да я изпрати в последния й път.

Само че във филма синът е любящ, а пътят към върха на планината е красив, мисли си Ева, той е като последен подарък, лирично сбогуване със зелената прелест, цветята и небесната синева на земния свят. Докато смъкването на баба Мария по стълбите към сумрака партера е самата смърт.

Параскева

На тази си баба е кръстена Ева. Началото на името е пропуснато, защото майката на Ева си е мислила, че с изпускането на „пара”-та ще се укроти и нравът на детето.

Параскева, жената на мълчаливия дядо Георги, по-прилягаше за жена на ексцентричния дядо Димитър, отбеляза пак Ева. Щеше да го укроти, да редуцира чашите с ракия, да го овика така хубаво, че той да се скрие, треперещ в ъгъла. Нямаше да позволи сигурно тази й баба да я тормозят в старостта й. Тази й баба беше сирак като дядо Георги. По-оправният сирак. Мразеше баща си, защото забягнал в Америка, изоставил жена и малки деца, и не се чуло повече за него.

Умееше всичко баба Параскева – и да готви вълшебно, и къщата да измаже, и градината да засади, да прекопава и полива, агнетата да нагледа, да оплете жилетка, да се набъбри със съседите. Летата си Ева прекарваше при нея. Четеше и ядеше бухтички, мекици; ядеше, растеше и четеше. Прочете всички хубави книги в селската библиотека, но по-добре да беше пропуснала някоя, за да си говори повече с баба си.

Смела жена беше баба Параскева. След смъртта на дядо Георги живя още около три години в общия им дом. Остана почти до края на дните си в къщата край плевнята, напомняща й всеки ден за въжето и изритания стол. Засади ягодите и доматите. Обра лозето. Напълни мазето с буркани с лютеница, сладка и компоти, да има за децата и внуците й. И си приготви нови дрехи. Отиде си от рак. През последните си седмици лежеше с лице към стената и не говореше с никого.

Човек умира след като страховете му станат повече от мечтите, мислеше си Ева. След като са умрели мечтите му. Всичко е въпрос на навик – свикнеш ли със смъртта на мечтите, не е далеч и твоят край.

А какви бяха мечтите на баба Параскева? На Ева не й беше стигнало времето, за да попита.

………

От четири живота едва се събраха 4-5 странички. Родословните дървета май не са за всеки, помисли си Ева. Ако ежедневието минава в усилия и грижи, не остава много време за търсене на корените и спомените за предци. Дори не успяваме да опознаем родителите си и да научим повече за живота им преди нашата поява. Така се редуват поколения след поколения, които знаят все по-малко за предишните. Един ден се оказва, че вече няма никой, който може да ни разкаже историята на дядо и баба, да не говорим за техните баба и дядо. Може би пък това и да не е чак толкова лошо. Може да си ги доизмисляме, фантазираме, пресътворяваме. Или просто да започнем на чисто, без бремето на житейските кошмари на тези преди нас.