Детинщини ли е говорил Исус?

Когато отивам на представление в Театрална работилница „Сфумато“, усещането е като онова, което са имали древните гърци на път за Делфийския оракул. Сфумато не е просто една от многото софийски сцени. Не е магазин за разтуха и забрава, в каквото пазарният конформизъм превърна много театри. Сфумато от самото си начало извършва артистични свещенодействия – изследователски разкрития за времената, в които живеем. Не е пресилено да ги наречем делфийски пророчества.

Разкритията, подобно на изказа на делфийската жрица, понякога са завоалирани, преплетени, многозначни. Такава е действителността. Тя не е линейна. Не е черно-бяла. Рядко е лесносмилаема. Понякога истината звучи парадоксално. По-малко истинна ли е заради това? Проницателният ум възприема. Осъзнава. Спектакълът помага да разпознае тегобите. Да отнесе вкъщи идея за спасение. А какво по-ценно от това може да даде едно театрално представление?

Горното заглавие разбира се е провокация. Тя обаче ни най-малко не възнамерява да бъде богохулство. Колко от нас обитателите на софистицирания съвременен свят - обиграните, палещите с хрисим поглед свещи в църква, все някога прочели по нещо от Библията – осмислиха словото на Христа? А колко го последваха? Не е нужно дори да вярваш.

Достатъчно е да се оставиш на мъдростта. Колко от нас осмислиха например заръката „Истината ви казвам: ако не се промените и не станете като децата, няма да влезете в небесното царство“ ? Небесното царство като метафора за земен живот без страдание. Или тази: „Ако искаш съвършен да бъдеш, иди, продай имането си и дай го на сиромаси; дойди та ме последвай!“? Или пък тази: „Погледнете птиците в небето! Те не сеят и не жънат, нито събират зърно в хамбари, но небесният ви Баща ги храни. Не сте ли вие по-ценни от тях?“ А тази: „Защото по-лесно е камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Божието царство.“? Или пък тази: „На този, който те плесне по едната буза, обърни и другата; и на този, който ти вземе горната дреха, не отказвай и ризата си.“? Детинщини ли са това? Или висша мъдрост? Думи на идиот? Или божествена промисъл? Дали не е това трагедията на нашето време, че спасителни прозрения звучат „идиотски“?

Такива мисли се въртяха в главата ми, когато гледах „Идиот“ на проф. Маргарита Младенова в театър „Сфумато“. Тя счита, че днешното заслепение иска силна противоотрова. Вади на сцена Достоевски. А да адаптираш за театър роман от 688 страници си е предизвикателство. Проф. Младенова успява. Дори и нечелите романа ще се насладят на адаптиран сюжет, който е разбираем, последователен и увлекателен. В него е дестилирано същественото - посланието. Сценографите Борис Далчев и Михаела Добрева работят минималистично. Сената е черна. Като изподня. Осветлението - сфуматично (опушено). Сякаш на показ излиза тъмнина, завзела света. Концепцията на сценичния декор - или до голяма степен отказът от такъв – съсредоточава. Фокусира върху посланието.

А анонсът на постановката обобщава посланието така:

„Защо „Изгонването на бесовете” ни занимава днес?

Те са вече навсякъде – огледайте се около себе си, вижте очите на ближните си, приятелите, учителите – те са празни, студени, равнодушни, няма я в тях Божията светлина, всички са загледани навътре, към Егото си, Човек за Човека е Вълк Единак, Омразата – не Любовта – ги движи не един към друг, а един срещу друг...

Огледайте се и в социалното пространство – крадливи, нагли, дори вече и лицата им са мутроподобни, изродени, страшни – това са нашите политици, парламентаристи, прокурори и юристи – бесовщината е на мода, тя ни води из Моловете на Ада...

Вгледайте се в себе си, в собствената си душа, в сънищата си – ние плачем за Покаяние, ние всички, които бълнуваме за гражданство в кантона Ури, а пъплим в Долината на смъртната сянка...“

Достоевски пише „Идиот“ през 1868 г. С големия руски романист в романа влиза психологията. Героите стават живи. Мотивацията - близка и разбираема. При „нормалните“, хванали се един друг за гушите човеци, идва исусоподобно същество. Това е болният от епилепсия княз Мишкин. След петгодишен престой в швейцарски санаториум се завръща в Петербург. Държанието му е като на дете. Толкова непокварено, състрадателно и лишено от егоизъм, че за околните князът е почти нереално явление. Особено озадачени са околните от отношението му към парите - въобще към материалното. Князът на всеки е готов да даде – дори да не му се полага. Той е антипод на всичко, в което вярват, което считат за нормално. Много скоро започват да го считат за противоречие на разума. За …идиот. В княз Мишкин критици от различни епохи са разчели различни образи на утопичен идеализъм. Например Дон Кихот. Аз го усетих най-вече като Исус. Исус по време на общуването си със смъртните на Земята. Князът приближава хората с неземна искреност. С психологическа проницателеност. Без задни мисли казва на всеки, който опознава, кое е онова, което го тласка към гибел. Единствената му подбуда е човеколюбие. Вяра във възможността за истина. В крайна сметка така и не успява да вразуми ближния, да предизвика промяна, спасение. Оказва се, че за човека няма по-трудно от това да припознае мъдростта. А и горделивото его може ли да приеме съвет от онзи, който е считан за идиот?

В Петербург княз Мишкин се влюбва. По детски. Чисто. Жертвоготовно. Иска да направи двете си избранички щастливи. В свят на мерзост и материални ламтежи, невинната любов се оказва невъзможна. Като фуния средата засмуква княза. Прекарва го през мъченическия лабиринт на порядките си. След като „Got ist tot! (Бог е мъртъв!)“, както малко по-късно провъзгласява Ницше, скрупулите са паднали. Страстите нямат граници. Всичко е позволено. В загубилия скрупули свят злото не среща съпротива. Княз Мишки - прототипът на чистосърдечен и добронамерен човек е безпомощен. Достоевски показва неговата обреченост. По подобие на Исус, когото заблудените разпват, ближните докарват княза до загуба на разсъдък. Лудият е отпратен обратно в санаториума в Швейцария, където остава до края на дните си.

Всъщност това е дилемата на Достоевски - актуална и днес. Истината, че безграничната рационалност - математическата научност, заменила авторитета на Бога, който е символ на духовното начало - първо ни направи атеисти. След това и нихилисти. Промени ни с нови технологии. Направи ни безпомощен обект в ускоряващ технологичен вихър. От вихъра ни се зави свят. Животът обаче стана ли по-смислен? Пролича ли спасителна мъдрост? Мъдрост отвъд злободневно дребнотемие? Мъдрост, която трайно и еднозначно да направлява към щастие? Не крие ли самата математическа научност риск от заблуда? Как иначе да обясним новия светоглед, в който щастието е консумация? При възникването си математическата научност се самопровъзгласи за просветлен хуманизъм. От тази позиция разказа, че е победила средновековното мракобесие. Не се ли оказа обаче математическата научност нож с две остриета. Колкото добро постига, толкова и зло отприщва. Кое от двете надделява? Трудно е да изчислим, но фактите са такива. Математическа научност превърна света в математическо уравнение, но се оказа безпомощна да извади злото от уравнението...

В „Идиот“ Достоевски прибягва до знакова алегория. Решава на стената, в стаята на убиеца Рогожин, да постави копие на рисуваната през 1521/22 г. картината на немския художник Ханс Холбайн „Мъртвият Христос в гроба“. Чрез картината Достоевски намеква, че западната безбожност, западната свръхрационалст е променила светогледа на православна Русия. Че с реалистичното изображението на мъртвия Исус, което православният канон не недопуска, Бог е окончателно умъртвен. Картината го показва, така че всички да са наясно. Бог, трансцендентното, надрационалното се е превърнало в банален човешки труп. След смъртта на Бога страстите и заблудите са свободни. Няма го възпиращият авторитет. Всичко е позволено. Последствията, предсказва Достоевски, са убийствени - Рогожин убива… Виждайки картината, княз Мишкин е скован от страх. Осъзнава сила, която може да умъртви вярата. Самият Достоевски, когато през 1867 г. за пръв път е пред картината на Холбайн в Базелската художествена галерия, от превъзбуда едва не получава епилептичен пристъп…

Имах удоволствието след спектакъла да обсъдя с проф. Маргарита Младенова налегналите ме размисли. В продължение на разговора тя бе любезна да ми прати свое експозе, описващо концепцията на нейния „Идиот“. С нейно позволение го прилагам:

ИДИОТИТЕ

Маргарита Младенова

Защо си дошъл да ни пречиш? … Какво е виновна слабата душа, че не е по силите й да побере толкова страшни дарове? … Върви си и не идвай повече никога!

Така Великият инквизитор прогонва слезлия между човеците Христос в поемата на Иван Карамазов - тревожното предупреждение на самия Достоевски за това, което вече се случва с човека днес.

Живеем тъкмо в този свят на готови отговори без въпроси, на „по-добре поробете ни, но нахранете ни“, на „свобода и хляб са немислими заедно“, на омраза вместо любов, бяс вместо дух, „дай“ вместо „вземи“, аз вместо ти, удари вместо помилвай, „просто живей“ вместо „за какво да се живее“, на ожесточение вместо страдание, унищожение вместо съзидание.

По мерките на „евклидовия“ разум идеята в един свят без бог, в който всичко е позволено на самозабравилия се човек – да се появи княз Мишкин – е утопия, нещо повече – чист идиотизъм. Безумният жест на състраданието като „единствен битиен закон на човечеството“ е обречен на провал, отречен, осмян, обявен за глупост, абсурден. И точно тази велика слабост на проваления човек единствена може да породи, да събуди състрадателна любов към ближния като спасение и смисъл, като духовно прозрение как човекът да остане човек. Състраданието – последното човешко действие срещу унищожението.

Усилието на театъра да стъпи там, в истините от такъв порядък – е рисково усилие. Всъщност не знам дали такова начинание е точно театър. Но допускам и вярвам, че духовното и артистичното имат обща природа и сходна цел.

Ако е вярно, че творението е създадено незавършено и човекът – по предназначение е призван да го досътворява – тогава е прав грузинският философ М. Мамардашвили да нарича артистичните хора „идиоти на възвишеното“.

Следете новините ни в GoogleNews