Генерална репетиция за ада

Ние често си мислим, че най-страшното нещо, което може да ти се случи, е това да умреш. И ако гледаме само по човешки, сигурно е така. Но пак по човешки казано, в европейска България има и по-страшни неща. Например, да си жив... И по-точно - тоталната незаинтересованост за това дали въобще си жив и имаш ли нужда от помощ...

Веднъж срещнах един свещеник, който се връщаше от погребение. Питах го как издържа при всекидневната среща със смъртта, дали свиква… Той ми отговори, че смъртта винаги е лична и с това не може да се свикне. Но и че смъртта не е най-страшното. „А кое е най-страшното?”- попитах го. „Равнодушието!” – отговори ми той. „Защото то е обратното на любовта. Има едно описание на ада, където хората са показани целите в пламъци, стоящи гърбом един към друг, като образ на това, че не са обичали, не са забелязвали другите”.

Затова смятам, че живеем в една умираща държава, в държава-менте, която в по-големи количества може да те отрови до смърт. Защото смисълът на държавата е този - всички да сме близки, да сме заедно, да си помагаме в трудни ситуации, и в много трудни… и в трагични… Но нашата държава е някакво гротескно подобие на държавата, за която всички мечтаем. В нея много често ние сме гърбом един към друг, сякаш че живеем в една генерална репетиция за ада.

За какво по-точно говоря ли? Примери колкото искаш. Гледах преди дни по телевизията една красива, млада жена – Диана Борлакова. Жена, която 14 години се бори с рак на гърдата. Сега за нея и за още 50 жени като нея има надежда в лекарството „Афинитор”. То обаче не се поема от Здравната каса, а струвало около 7 хиляди лева месечно. Или казано с думите на Диана – държавата осъди около 50 жени на смърт. Какъв беше отговорът на някакъв чиновник от Здравната каса ли? „Догодина ще видим!”. Чудех се дали може да се измисли по-извратен отговор от този. И досега не мога да се сетя. Защото Диана каза, че за хората като нея може и да няма догодина, може да няма дори утре… За всеки от нас е ясно, че трябва да си чудовище, за да не ти трепне сърцето, когато видиш тежко пострадал човек. А какво бихте казали за някой, на когото не му пука не за един, а за много болни от рак хора. На когото не му пука до смърт.

И сега ще повторя думите на свещеника – смъртта и страданието винаги са лични. Примерът с Диана е симптоматичен, но не е единствен. Болните от рак на гърдата не са единствените, от които държавата е абдикирала. Има още много хора с различни тежки заболявания, с различни проблеми, които може и да не са здравословни, но са жизненоважни.

Ежедневието на тези хора няма как да се покаже по телевизията. Непрекъснатите грижи и притеснения на близките им, начинът, по който се опитват да ги утешат, скритите сълзи, надеждата, отчаянието, че ще изгубиш лицето, което в момента гледаш, желанието да гледаш това лице до насита, всеки миг, докато все още можеш, мисълта да останеш сам…

Тези 50 болни жени и още многото болни като тях не са просто статистика на заболяванията на Здравната каса. Те са живи хора, обичани и обичащи, ненаситни за живот. Техният основен враг не е само липсата на пари, а равнодушието, което ти казва: „Ако не умреш до догодина, ще има ново теглене”.

Има хора, които не издържат – на болестта, на мизерията, на лихвите, на ипотеките, на заемите, на разочарованията, на липсата на любов, на мъката... Годишно в България над 3 000 души се опитват да сложат край на живота си, а около 800 успешно правят това. Но те са поредната статистика за бездушната държавна машина. Всъщност не, имаше един момент, в който им се обръщаше внимание – когато самоубийствата бяха политически изгодни. Тогава те се сочеха с пръст от някои политици. Това помогна за спечелването на изборите. Имаше албум на една английска група, който се казваше „Пари от хаоса”. Тук при нас това звучи като „власт от смъртта”. Сега самоубийците пак са цифри. Преди няколко месеца бяха ужасяващи, сега са просто обезпокоителна статистика.

Не всички в държавата, разбира се, са равнодушни. Има си и нормални хора, които се опитват да помагат на другите, дори и въпреки системата. Като онзи лекар, д-р Стефан Зарков, когото глобиха с 1500 лева, защото пратил деца със съмнения за рак на скенер, въпреки че изчерпил направленията. Какво е трябвало да направи този лекар? Да им каже: „Минете догодина, може да улучите момент, в който ще имам повече направления, ако сте още живи, разбира се. Ако не, здраве да е”… Никой няма да глоби Здравната каса за това, че издаде смъртна присъда на Диана. Нека този лекар знае – в държавата на равнодушието съчувствието е престъпление и подлежи на глоба – 1 500 лева, защото е първо нарушение.

Също като онова момче, Коста Кръстев, което беше един час регулировчик в големия дъжд на Петте кьошета. За малко и той да отнесе глоба. Основното обвинение е просто – пукало му е, че може да станат катастрофи, заради неработещите светофари и липсата на катаджии. Много е вероятно това момче да е спасило нечий човешки живот, рискувайки своя и преглътвайки обидите към майка му от някои гневни шофьори. После му се наложи да изслуша и забележките на институциите колко опасно било поведението му. Но ако беше станала катастрофа, защото момчето не е било там, никой нямаше да е виновен, защото просто на никого нямаше да му пука. Щеше да е поредната статистика от войната по пътищата. Също много обезпокоително явление.

И понеже обезпокоителните явления в държавата ни станаха прекалено много, някои министри не се „запознават с всички ужаси, за да не изпаднат в интровертност на духа” и почнаха да се „дозират” – каквото и да означава това. А се „дозират”, според същата спортна министърка Мариана Георгиева, защото нямат „отпуск за медитиране”. Каква брилянтна метафора! Какво по-равнодушно нещо има от това да медитираш. Не решаваш проблемите. Заставаш над тях и ги изчистваш от съзнанието си, пребивавайки в нищото. Едно време, понеже нямаше как по друг начин да критикува комунизма, Висоцки пееше така: „Нас не ни плашат лошите вести, в отговор на тях ние тичаме на място” („Нам не страшны дурные вести, мы в ответ бежим на месте”).

В крайна сметка най-лошото за управляващите е да не се стресират случайно. Трябва да се търси философско успокоение за всичко. Като онзи случай с мишката в попарката на болното дете в инфекциозната болница в Пловдив. Отговорните институции успокоиха майките на децата в тази болница, яли от въпросната попарка, че мишката била термично обработена и нямало нищо страшно. Тоест, казано иначе, какво толкова се притеснявате – попарата просто е била блажна и то без пари. А медиите се изтрепаха да ни обясняват в кои държави мишките са деликатес, та дори и рецепти предлагаха… Е, детето наистина здраво се беше стресирало, но това не е повод и някой отговорен чиновник или министър да се стресира също. В крайна сметка това не е неговото дете, то си има майка. А на неговите плещи лежи цяла държава, затова той не трябва да изпада в „интровертност”. Същата логика вероятно важи и за болните като Диана. В Здравната каса са се „дозирали”, защото отговарят за много болни и не се запознават с ужасите – и те нямат „отпуск за медитиране”… Смъртта е проблем за тези, които обичат. Никъде не е казано, че министрите и чиновниците трябва да обичат. Те са сложени да управляват…

Мисля, че е ясно защо повече от 100 дни хората крещят на Орешарски да си подаде оставката. Но той не ги чува. Защото по същество той е гърбом към тях. За него те са статистика, на която може да противопостави друга статистика. И толкова. За хората от двете статистики еднакво не му пука. „Дозирал” се е до безчувственост. Може би тук-таме някой журналист все още го дразни с въпроса „Кой?”, но при сегашните темпове на „приятелски” напускания от медиите (защото много рядко някой си признава, че е уволнен, а все се „разделя с приятели”), скоро и това ще спре.

Смятам, че въпросът „Кой предложи Пеевски?” трябва да се задава постоянно. И не от инат или заради самия Пеевски, а защото трябва да показваме, че ни пука. Но по същество отговорът му е ясен – предложи го и го назначи човешкото равнодушие. Той беше назначен с безпардонна недозирана демонстрация на равнодушие. Казват, че протестите нямат социални искания. Но аз мисля, че първото от социалните искания е това – да се сложи край на равнодушието, защото всички проблеми идват от него. От това, че държавата е с гръб към народа си. И с всяко свое действие съска: „Не те обичам, не ми пука за тебе, не ми пука дали си жив или мъртъв! Аз съм повече от тебе. Мога да си позволя да живея без теб, въпреки теб, през теб!”.

Но животът не се подчинява на държавата. Въпреки че тя не го признава. Реални човешки същества преживяват гаврата със собствената им трагедия всеки ден! И всеки ден реални човешки същества виждат как една държава (казвам „една държава”, а не „твоята или моята държава”) се гаври с твоите или моите баща, майка, съпруг, съпруга, дете... Гаври се с техния живот и с тяхната смърт.

И все пак не може държавата да носи вина. Защото държава е абстрактно понятие. Тази държава са хората. Хората, които имат власт. Които са изковали това чудовищно законодателство между официална закуска и возене във възможно най-скъпа кола. Гласували са законите, пресягайки се с ръка и опъвайки ръкава на сакото, което струва колкото социалните помощи или здравната пътека за „официално признатите” за една година. Година, която те може и да не преживеят... Виновни са всички, всеки един по отделно, който е участвал в тази уредба през последните години – всички управляващи с по-важни проблеми от човека в крещяща нужда, всички опозиционери с по-важни проблеми от хората в крещяща нужда. Всички, които стоят с гръб, всички, които се „дозират” с гръб към хора като Диана. Защото тя им причинява интровертност.

Но има нещо по-страшно от това да си болен и лишен от елементарна подкрепа. Защото дори в този страшен случай ти можеш да останеш човек. И смъртта да стане за теб начало на нов и вече щастлив живот. По-страшно е, ако още приживе си умрял за проблемите на ближните ти. На тези, за които си поел отговорност. Тогава дори и да си се добрал до точно този автомобил, за който винаги си мечтал, дори и да си заел точно този пост, към който си пълзял цял живот, дори да разполагаш с всички социални придобивки на света – е все едно. Все едно е – дори смъртта не може да лекува това. Напротив, след нея започва най-истинският ужас... Всеки ден!

Имайте милост! Ако не към народа си, то поне към собствените си души! Спрете репетицията за ада! Имайте милост... 

Още по темата

23/09/2013 България

НЗОК остави Диана Борлакова без лечение

17/09/2013 Лица

Кой решава кой да живее?

Следете новините ни в GoogleNews