Кой решава кой да живее?

Последна промяна на 17 септември 2013 в 10:03 5860 6

Кой решава кой за живее?

Животът е прекрасен. Ще отречете ли? Независимо от всичко, което ни заставя да преодоляваме, всъщност той е благословия. Затова сме готови да воюваме за него. И го правим. Всеки миг.

Казвам се Диана Борлакова и от 13 години живея достойно с диагноза рак на гърдата. Въпреки лечението и грижите на едни от най-добрите медицински специалисти, през последните 8 години ракът ми прогресира и засега не може да бъде спрян.

Аз съм човек, който никога не се предава и не оставя живота да мине покрай него – стремя се да живея пълноценно и давам всичко от себе си, за да победя болестта.

Работя, грижа се за дъщеря си, пътувам, усмихвам се... И не хленча.

Въпреки всичките си усилия и факта, че повече от 15 години заплащам максималната здравноосигурителна вноска, която държавата изисква от мен, всеки път, когато аз имам нужда от същата тази държава, тя поставя на изпитание моята воля за живот, изправяйки ме пред препятствия. Много от тях преодолях и споделих отстояното с други с моята участ.

Не очаквах, че ще ми се случи отново, но точно в този момент съм изправена пред ново, непреодолимо препятствие, с необходимото ми лечение за рак на гърдата. То се провежда с една от най-новите и успешни терапии, предлагани от съвременната медицина в цяла Европа и е единственото лечение, подходящо за мен, предписано от лекуващия ми лекар-онколог. Няма как да си позволя да го заплащам ежемесечно от джоба си, а повече от половин година НЗОК забавя регулацията му, без каквито и да било обяснения, без какъвто и да било документиран аргумент. Просто мълчание...

Потърсих разбиране, подкрепа, контакт, среща, разговор, обяснение или какъвто и да е знак за ангажимент от страна на осигурителя, към когото винаги съм била коректна. Нищо. Звъня месеци наред и не мога да разбера как един медикамент може да бъде заплатен в рамките на дни след преминаване на всички административни процедури в останалите европейски страни, а в България това не може да се случи за месеци и дори години. В моя случай, процедурата по заплащането на продукта от държавата трябва да се регулира за дни, тъй като лекарството вече е част от Позитивен лекарствен списък за лечение на другите индикации, за които е ефективен. Тя обаче се бави месеци наред, което ме кара да мисля, че причината за забавянето се крие в чисто административни неуредици и във факта, че в НЗОК работят чиновници, които не осъзнават, че хората като мен – обикновените хора, които работят извън държавните институции, са тези, които им плащат заплатите и точно ние сме тези, заради които те съществуват, пишат, калкулират и в края на деня решават кой заслужава да живее и кой не.

Не зная дали бих била по-примирена, ако медицината нямаше решение за моето заболяване, но категорично не съм съгласна администратори да решават дали да живея или не!

Не познавам някой, който би се съгласил... Затова реших да насоча общественото внимание към проблем, с който със сигурност всекидневно се сблъскват и други болни българи. Вероятно нямат сили да извикат дори... Искам да затворите за момент очи и да си представите безсилието им. И да се запитате кое ни прави слепи и глухи за страданието. Защото докато на улицата отстояваме с протестите си виждането си за справедливост, трябва да си дадем сметка, че всъщност стискаме палци да не се разболеем в България и можем да искаме промяна, а хората, които определят съдбите ни трябва да разберат, че болните нямат време да чакат, че болен може да бъде всеки един от нас и всеки един от нас има правото да получи шанс за живот.

Пиша това не за да търся помощ, не за да се моля, не за да събирам пари или да предизвиквам нечие съжаление. Искам да накарам хората да се замислят. ТОВА ЛИ Е ЖИВОТЪТ, КОЙТО ИСКАМЕ? И какво трябва да се случи, за да върнем хуманността в здравната политика?

Това ни касае. Всички. Без изключение.

 

Диана Борлакова,

Почтен данъкоплатец с живот в условно наклонение, поставено от бюрократи

 

ПП Редакцията ще препрати писмото до НЗОК. Очакваме от тях отговор защо се допуска забавяне на лечение, което би спасило човешки животи. 

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

24.09 2013 в 19:37

Bes Komentar
s pojelanie za promiana
ot ispania xexex

24.09 2013 в 14:15

На мен ми се е случвало да намирам липсващо лекарство в Испания и никой не пожела да ми каже дали и каква доза да купувам , след скандал естествено се оказа, че въпросното лекарство го има и веднага се намери дата за вливане ! Срамота !!! А да не обяснявам какво е отношението в ИСУЛ , сякаш не си болен ами си някакво куче ...

17.09 2013 в 18:04

Както винаги, живее който се бори.

17.09 2013 в 16:38

Отвратително и страшно е! Трябва да има наказания сега, веднага. Първо директорът на НЗОК, а той да определи чия е конкретната вина. Диана, сигурна съм, че ще живеете, защото сте смела и ще се преборите пак! Бог да Ви е на помощ, а НЗОК да прави това, за което й се плаща.

17.09 2013 в 15:07

за лечението на онкологични заболявания, има малки "подобрения" от миналата година насам.
Когато медикаментът е включен в Позитивния лекарствен списък - Приложение 1 - за домашно лечение, Приложение 2 - за болнично, това не е досатъчно.
Трябва да влезе и в Списъка с лекарства за онкология, променян към първо число на всеки месец или в Списъка на НЗОК за домашно лечение, което кога и как се прави е енигма?
Индикациите имат отношение само към втория списък, т.е. тогава чакайте критерии, програми, протоколи и комисии.
Трагедия.
В другия случай..., вината е на някое лечебно заведение.
Ех, живот..., или по-скоро, иди че живей в България.
Плащащ или не, държавата-НЗОК не ти осигурява договореното с плащането на осигуровката?

17.09 2013 в 11:45

"Знаеш ли какво щеше да каже Шекспир, ако беше жив?
Щеше да каже: Господа! Аз просто нямам какво да кажа."
Това беше смешка на Тодор Колев.
Преди време баща ми получи инсулт. Отърва се бързо, за има-няма три месеца. Лекуваха го най-най добрите професори по неврология, негови ученици. После си отиде и майка ми, даже нямаше нужда от диагноза, и също нямаше какво да се направи. И аз не съм първа младост, разни неща могат да се направят, но няма пари.
Сам попаднах в болниците в средата на 80-те, беше друг свят. Тогава медицината знаеше и умееше неимоверно по-малко неща от днес, но здравеопазването беше примерно толкова повече по-добро. Имаше каквото за водещите научни сътрудници като мене, такова и за последния циганин измежду кофите за буклук. Още по-важно - имаше масова профилактика за практически всичко. Тогава придобих професионален цинизъм, който смятах за краен - току що някой е умрял на масата, сестрите са ти сипали спирт за кураж, казал си на роднините му, половин час мръзнеш в раздрънкания трамвай, после си в къщи, и забравяш до утре. Майката на днешната министърка на здраветето например, знаеше за това. Имахме колегиални отношения, но достатъчно близки, за да е чувала. Не се съмнявам че и тя го знае, но обществото може, колкото може.
После света се смени. Медицината умее неща за които тогава и не сънувахме, но те струват много. Пари изобщо казано сега има, повече от тогава, но вече има елитарна, и просто медицина. Извинявам се разбира се за цинизма, но доколкото твоя случай е вече безперспективен, и не рядък казус - ти не интересуваш никого. Както не съм интерес и аз, и куп други мои близки и далечни хора. Като цяло работата напредва със смайваща скорост, децата които се раждат днес, може би ще бъдат практически безсмъртни, поне за някакви цели. Но ние не сме важни за никого. Това не е справедливо, това просто е така. Вероятно природен закон.