Добър ден, господине!

Милена Дойчева 18 юни 2014 в 17:57 12988 14

„Мисълта за тебе си тръгва като уволнена прислуга…”, пише в едно свое стихотворение Йосиф Бродски. Струва ми се, че и с Орешарски се случва нещо такова. Той си тръгва. Може би след ден, може би след месец, но вече е сигурно, че този, който предизвика толкова много емоции, си отива. И за последно ще направи така, както правеше през цялото време – ще се измъкне през задния изход. Мълчешком. Не защото не го искахме, а защото вече господарите му са на друг акъл. А и прислугата рядко си тръгва през парадния вход…

Човек се пита за какво му беше да ни вкарва в тази едногодишна своя агония… Стотици километри, които навъртяхме, обикаляйки по улиците на София… Плакати… Освиркания… Вицове по негов адрес… Заграждения пред парламента… Бити студенти… Окупиран университет… Автобусни контрапротести… Дори човек, който нищо не разбира от политика, би се сетил как ще свърши всичко това. Като за капак и много хора го предупредиха какво го очаква. Сега му предстои да стане един от най-самотните хора в България. Разбира се, ще бъде обиден на целия народ, който не му позволил да извърши великата си мисия и го саботирал през цялото време. Дълго няма да може да се разхожда нормално по улиците. Хората ще продължават да го освиркват и да му се смеят в лицето… или зад гърба. И той ще става още по-обиден на „неблагодарния” народ… До време… След няколко години децата ще пораснат и дори няма да знаят кой е. По-големите може и да им разкажат за най-осмивания премиер на България и някои смешки за него. А тези, които са по-мъдри, вероятно ще го дават като пример за това, че и премиер може да се държи като безличен иконом…

Питам се как хора с образование, с по няколко дипломи, с опит могат да бъдат толкова неуки в нравствен план? Но как да очакваме от някой, който чете с грешки „Отче наш…” да знае истинските резултати от властолюбието? Колко жертви прави човек в името на властта? Мести се от една партия в друга, променя принципи, интереси, позволява да го третират по унизителен начин, само и само за малко да се почувства значим в собствените си очи. Именно в собствените си очи, защото той не беше значим нито в очите на тия, които го използваха, нито в очите на народа си. Скоро цялата тази суета няма да има значение…

Най-лошото е, че той не е единствен. Всички български политици обещават да „стабилизират” държавата. Даже и тези, които са влезли в политиката преди 5-6 месеца. Разбира се, всеки разумен човек знае, че това са празни приказки. И че много от тези, които ще останат още известно време в политиката (за разлика от Орешарски), също като него не могат да гледат по-далече от носа и джоба си… И че в крайна сметка и тях ги чака същото разочарование, което е неминуемата съдба на безнравствено постъпващите хора. Доскоро дори децата знаеха, че да си почтен е добре, а да се живее нечестно е зле. Защо този простичък факт е убягнал на българските политици за мен е истинска загадка…

Пример за това бяха последните избори. Някои се хвалят с тях, а други ги смятат за индикатор. Всъщност, те наистина са индикатор, но само за нравственото дъно, до което сме стигнали. Като започнем от политическите шамани, които безскрупулно ни лъжеха какви ще са резултатите, а после най-нагло се оправдаха с гласоподавателите. Не минаха много дни и те отново се намърдаха в медиите и без срам пак нещо ни ментосват. Все едно, че нищо не се е случило. А то се случи.

Това бяха най-порочните избори досега. Всички разбрахме, че по-масово купуване на гласове не е имало. Сякаш, че ние сме някаква стока за продан. Че не сме хора, а овце и кози, за които алчни касапи броят петолевки и десетолевки. Е, в голямата си част хората отказаха да ги третират като добитък. Отказаха да участват в тази подла надпревара, в която няма невинни. Каквито изводи да се предлагат от това, реалната поука е само една и тя трябва да бъде очевидна за целия политически елит: вашият народ ви презира. Тези, с които до вчера сте се разминавали по улиците, а днес виждате само през тъмните стъкла на лимузините си, са отвратени от вас. И затова не отидоха да гласуват, а не защото не им пука за тая държава. И утре със сигурност пак ще трябва да се видите с тях. Със сигурност ще се наложи да слезете от лимузините и като Орешарски да се върнете в истинския живот. И ако си бил университетски преподавател, ще трябва да понесеш погледа на студентите си. Ако си бил учител – на учениците. Ако си бил лекар – на пациентите. Ако си бил полицай – на редовите служители. Ако си бил журналист – на бившите колеги... А ако не си работил нищо друго преди това – на партийните си другари…

Човек може да бъде личност, само ако се развива в нравствен план. Само тогава той е пълноценен. У нас обаче е наобратно. Доскоро един дискутиран български бизнесмен и политик ни се предлагаше за успял. Нещо повече. Самият той ни каза, че е успял в момент, в който десетки хиляди хора скандираха с присмех името му и питаха КОЙ си е позволил дори да го предложи. На мен ми се струва нормално при такива обстоятелства човек да умира от срам. Но не и нашият герой. Той реши да ни докаже, че може да стане евродепутат въпреки народа. И стана. Ей така, за да ни покаже, че може да вземе властта и после да я ритне, а ние нищо да не му направим. Част от успялостта му вероятно е и това, че няКОЙ искал да го взриви. Но това няма значение. Да обобщим – няма значение, че целият народ ти се подиграва и не те иска във властта, и че бизнес-партньорите ти искат да те убият. Важното е да имаш власт и пари. Вие чували ли сте нещо по-тъжно от това?

Като казах за тъга, се сетих, че тя понякога изглежда и като гротеска. Защото гордостта може да бъде перфидна - да изглеждаш смирен, да си меценат или пък да говориш неразбираеми за никого думи, да влизаш последен в стаята, правейки път на опонентите си, но тъничко да предеш паяжина, презирайки всички около себе си. Но може и тщеславието ти да крещи като в чалготека след 12 часа: „Аз съм най-хубав. Най-умен. Най-силен. Вдигам половин тон от лежанка. Ако ме видите гол ще ахнете. Като стана премиер по улиците ще потекат реки от масло и мед, като медът няма да е някаква си глюкозна имитация, а истински акациев продукт. Ще можете да ги снимате собственоръчно с новите си таблети, които ще ви подаря…” Ако някой говори така в обикновен разговор с приятели – доста дълго време ще му се смеят. Но, когато го тръби политик публично, кой знае защо има такива, които му вярват. Но все пак мнозина вярват и на телевизионните врачки. В крайна сметка обаче, дори най-наивните все някога разбират, че шаманът, който къпе катерица в купа с вода, за да премахне негативната енергия, е най-обикновен мошеник. И тогава пак става за смях. А ако си му се „продал за малко вяра” – толкова по-зле за теб… Така ще стане и тук. Няма да потекат реки от масло и мед. И таблети няма да има. А да си хубав, да си хубав – колко да си хубав? Един ден ще разбереш, че само ти се харесваш… И ще си тръгнеш обиден… и употребен…

И понеже вътре в себе си такива хора са наясно, че не ги харесваме, искат да ни задължат да гласуваме. Това е нещо като да заплашиш бившето си гадже с пистолет, за да излиза отново с тебе. Но има и нещо по-дълбоко. Човек трябва да избира между това, което харесва и това, което не харесва. Задължителните избори те принуждават да избираш по-малкото зло, защото в нашия случай никой не е за харесване. А по-малкото зло си е пак зло. Така всички ще станем съучастници. Ще могат да ни кажат: „Вие ни избрахте. Народът искаше и си каза тежката дума”. Иди обяснявай, че народът нищо такова не е искал, а не е могъл да избира хора, които харесва, защото такива не му се предлагат. Ако пък изборите не са задължителни, ние ще продължим да сме си отвратени и пак ще ни управляват с шепа напазарувани гласове…

Решението на ситуацията е просто. Само трябва да намерим хора, които да не се стремят към властта на всяка цена, а да знаят, че това е работа като всяка друга. И че човек не става нещо повече от другите, когато я върши. Хора, които да знаят, че да си успял, означава да обичаш и да си обичан. И че това няма нищо общо с парите. Че не е важно сам да хвалиш себе си, а делата ти да говорят вместо теб.

През всичките тези години се нагледахме на всякакви слуги – на пари, на интереси, на чужди държави и на собственото си его. И се отвратихме. Трябват ни нормални хора, които са слуги единствено и само на елементарния човешки морал. За такива се гласува и без да те задължават. А когато си тръгнат от властта, те ще срещат усмихнати лица, които няма да гледат на тях като на уволнена прислуга, а ще им казват: „Добър ден, господине!”.

Виж още за:
    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови

    Още от Нашите автори

    Коментари

    За писането на коментар е необходима регистрация.
    Моля, регистрирайте се от TУК!
    Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

     
    X

    Делян Пеевски и Кирил Петков си крещят от първия ред на пленарната зала