България по Тарантино

Тая държава се е превърнала в абсурден филм. В него има всичко – кървища, жестокост, безчувствени лица, нагли герои, кич, цинични диалози – същински Тарантино. И най-нелепото е, че ние свикнахме да сме част от този филм. Не че на всички ни харесва, но просто се примирихме. На мен обаче ми е трудно да съм безразлична. Да се правя, че не забелязвам, защото лично не ме касае. Усещам се все по-уморена от това, което виждам около себе си. Или по-скоро от безсилието си да променя нещо.

Някой спомня ли си, че едни кучета с историческите имена Цезар и Клеопатра нахапаха до смърт възрастна жена? Бабата до преди десетина дни беше в критично състояние. Но после медиите изгубиха интерес към нея. Дай Боже, да е още жива. Днес никой не се пита как е тази жена и има ли нужда от нещо. Не чух да е имало поне протести срещу свободното разхождане на кучета-убийци. Но пък има петиция в защита на двата питбула, защото след случилото се собственикът им иска да ги евтаназира. Простичко казано – едни кучета изядоха една жена, а едни близо 2000 души се подписаха в защита на животните. А жената? Пука ли му на някого за жената? Нали не е моя или твоя майка или баба… А кучетата, може да не са мои или твои, но имат права! Ние обичаме животните и искаме хуманно отношение към тях. Е, и аз ги обичам. Зарадвах се, когато пещерняци извадиха хвърлени в дълбока дупка четири кучета. Възмущавам се от езическата диващина, наричана „тричане”. Но… Пред очите ни има изяден човек, а някакви хора събират подписка за спасяването на изялите го кучета. Това звучи като виц за блока на садистите.

И като казах това, само да вметна още един пример от последните месеци. Студент спаси самоубиец на мост. Половин час му държал ръката и му говорил да не се погубва. Никой не му помогнал до идването на полицията. Напротив. Преминаващи подвиквали на отчаяния, че ако не му стиска да скочи сам, могат да му помогнат... България е на шесто место в света по смъртност и всеки ден по едно дете прави опит да сложи край на живота си. Минаващите по моста са били очевидци как се случва тази статистика. И са се шегували с това…

Има и институционални примери на нравствен садизъм. На млада майка й вземат децата, едното още в родилния дом и ги дават на приемни семейства. Жената нямала 400 лева, за да си плати тока. Затова държавата й отнема рожбите и ги дава на други хора да се грижат за тях срещу 500 лева на дете. Нямам представа дали законово нещата трябва да се случат по този начин. Сигурно е така. Но в морален план това е абсолютно престъпление. Не можеше ли тази майка да стане „приемен родител” на собствените си деца и срещу 1000 лева месечно да се грижи за тях? И за ток щяха да й останат. Що за нечовешко презрение към личността на една жена и нейните дечица, прикрито като хуманност?

Сещам се и за друг подобен случай от преди месец. Жена се оплака на телевизията, че няма пари за ток и за храна на децата си. Момченцето й разказа, как понякога нямат дори коричка хляб, а то си мечтае за ябълки. Е, социалните се самосезираха. Заплашили майката пред детето й, че ще й го вземат, и й потърсили сметка какви пари и подаръци са й дали трогнати зрители. Поне така твърдеше жената и аз съм склонна да й вярвам. Та се питам, защо се интересуват социалните от това кой с колко пари или храна е помогнал на гладуващото семейство след репортажа по телевизията, а са ги оставили преди това да умират от глад?

Такива примери има още много. По-любопитното е абсурдната избирателност на самосезиране на държавните органи. Чиновниците от закрила на децата не обърнаха внимание, когато Бареков облече малчугани с тениски с лика си и ги включи в уж непартийно мероприятие… Ама иначе непълнолетната Деси, станала известна със снимката си с полицая от протестите през лятото, беше привикана с баща си в полицията по сигнал на същата държавна агенция…

Ето ви още една абсурдна ситуация. Някакъв световно неизвестен човек с напъни в изкуството проплака, че Църквата му пречела да се изяви. По думите му, така били „нарушени демократичните ценности”, заради които трябвало да живеем. И разбира се, веднага заваляха коментари колко лошо нещо е Църквата и как ни дърпа към мрачното Средновековие, нарушавайки „творческата свобода”. На мен обаче ми е чудно каква е тази „демократична ценност” да вземеш една черно-бяла снимка от миналия век на група починали вече хора, в случая свещеници, и да им налепиш отгоре езици, цици и разни перверзии? Много искам да попитам защитниците на това изкуство, ако аз взема снимки от семейния им албум на починалите им родители – баби, дядовци, майки, бащи и т.н., и се изгавря така художествено-творчески, а след това направя една грандиозна изложба, ще оценят ли таланта ми? И дали само ще се размина с временна забрана и отлагане на изложбата или може да си изям и шамарите от роднините? Ако напиша един сонет с „еротична нотка” за майката на Кокимото, с цел да вкарам „прът” в консервативното му отношение към нея, и да я приземя в главата му, защото майка му „не е с нищо повече от нас” (интерпретирам думите му) и го публикувам, едва ли арт-варненецът ще се кефи на творбата ми. Обаче когато той се гаври с паметта на починали хора и светци, и с Кръста на Господа, ние трябва да си траем, защото това е „демократична ценност”. И Църквата и тя да си трае, защото е „ретроградна”. И защото „няма право” да се възмути, когато някой поругае тези, които тя обича най-много, тъй като това е изява на свобода.

Какво е общото между всичките тези епизоди от филма, в който живеем ли? Нашата безчувственост – лична и държавна – по отношение на другия. Питали ли сте се защо така трудно се живее в тази страна? Защо в нея има толкова много нерешаеми проблеми? Защото сме равнодушни по отношение на другия. Ние преследваме нашите си идеи, стремежи, предположения, желания. Другият човек често няма значение за нас. Това може да се види много лесно във всеки дребен детайл, който ни заобикаля, във всяка житейска ситуация, в която попадаме. Забележете, че докато пътувате в градския транспорт някой непременно говори на висок глас по телефона си. Не важни неща, а някакви глупости и не се интересува, че още 50 души го слушат и може би не им е до това. В съзнанието си той ги е изпратил от битието в небитието. Същото може да се види в начина на шофирането ни по улиците или при пресичане на пешеходни пътеки. Дори в начина, по който бутаме количките с продукти в магазина. Интересуваме се само и единствено от себе си. Напоследък няколко пъти ми се случва едно и също нещо. Стоят на опашка пред касата в супера търпеливо бременни, старци, инвалиди, всякакви хора и постоянно се намира някой здрав, прав млад мъж, който да пререди всички с думите: „Аз съм само за едни цигари!”. Последния път, когато това ми се случи, човекът беше „само за едни фъстъци”. Един дядо го изгледа изумен и подвикна от опашката: „И аз съм само за един хляб, ама си чакам…” И знаете ли какъв отговор получи? Никакъв! На кого му пука за някакъв си дядо и неговия хляб? Човекът взе фъстъците и замина нанякъде да си ги яде…

Името на филма, в който живеем, е „Равнодушие”. Прожектира се по няколко пъти дневно. Мечтали ли сте да бъдете актьори? Е, ние сме такива всеки ден. Кога в главната роля, кога в някой епизод… Но най-често сме само зрители. Каква е цената на билетите ли? Евтина – нечий живот… Нечий чужд живот…

А всичко това, което разказах, можеше и да не се случи, ако ни пукаше за другия… Поне толкова, колкото за собствения ни егоизъм. Непрекъснато говорим колко е важно да сме толерантни. Но вижте колко унизен е човекът в обществото, което сме си създали.

Хайде да спрем прожекцията на тоя скапан филм! Защото току-виж някой път лампите светнали, а в салона не е останал никой…

Още по темата

27/03/2014

Нашите автори

Катарзисът на дядо Владо

05/03/2014

Нашите автори

Невидимото вдъхновение

02/02/2014

Нашите автори

Защо плачат крокодилите

13/11/2013

Нашите автори

Бесовете български

Следете новините ни в GoogleNews