Публикуваме откъс от книгата "Концлагерът "Белене" на Борислав Скочев. Заглавието е на редакцията.

В своята книга Скочев описва стотици документи от архивите на Държавна сигурност, Политбюро, Министерския съвет и отдел "Затвори". Използвани са още архивни документи на ЦРУ, руски, холандски и британски източници, както и десетки мемоари на бивши концлагеристи. В откъса по-долу авторът разказва по какъв начин са били наказвани лагеристите в концлагер "Белене".

В ТВО "Белене" накaзанията се налагат със заповед на началника на концлагера. Тя се прочита пред строя на вечерната проверка, а виновникът се "разобличава" от началниците на обекта. Но в практиката наказанията се налагат често без заповеди, в това число от оперативни работници от Държавна сигурност.

За побоите, извършени от милиционери и лагерни началници, разказват всички лагерни спомени. Бетър Байчев пише, че още с началото на робския труд в "Белене" милиционерите започват да си записват имената на онези, които малко по-дълго стоят изправени с мотиката и вечерта ги викат в сградата на милицията на около 200 м от лагера, нанасят им побой и ги държат цяла нощ в трап с вода до пояс. 

Докладите на началника на лагера и вътрешните доклади на управлението "Затвори и ТВО" отразяват част от тези случаи. Според доклада на Китов за октомври 1950 г. духът на част от милиционерите е паднал заради напредването на американските войски в Корея и един от младши сержантите казал на другарите си: "Недейте ги бихте, защото не се знае какво ще стане".

По заповед на началника на отдел "Затвори и ТВО" един такъв случай е проверяван на място от Никола Ялъмов - началник на отделение при отдел XIII на ДС, и Йордан Рошков, инспектор при отдел "Затвори и ТВО". След бягството на двама лагеристи от II обект на 5 септември 1951 г. десетина въдворени, съседи по нар на бегълците, по нареждане на началника Китов били изпратени в дисциплинарно отделение. На 6 септември след вечерната проверка милиционерите извели наказаните един по един от дисциплинарната землянка и им нанесли побой, като ги биели с дървета, скачали върху тях и ги ритали с ботуши. Това продължило и следващите няколко вечери, като били бити и други лагеристи, които не били от наказаните. Един от битите лагеристи - Али Салиев, няколко дни по-късно умира от "пневмония", но в докладите си проверяващите допускат, че смъртта е настъпила в резултат от побоя. На друг лагерист била счупена ръката, а бившият народен представител от БЗНС Минчо Драндаревки бил със счупени ребра.

Въпреки смътния случай проверяващите не предлагат предаване на съд на участниците в побоите, а вместо това са наказани с "мъмрене" и "строго мъмрене".

Побоите продължават и следващите години. В доклад от 30 октомври 1953 г. началникът на управление "Затвори и ТВО" Късовски признава, че побои са извъшвани от оперативните работници и допускани и поощрявани от ръководството на "общежитието".

Едно от неустановените наказания е изолирането на лагеристите и затворници върху понтон сред реката. Атанас Москов пише, че по време на наводнението (очевидно това в началото на 1950 г.) един железен понтон служел за спасяване на лагеристите, а след това възпитателят Борис Митев изпращал на него онези, които критикували порядките, разпространявали "неверни слухове", не приели предложението за "сътрудничество" или за които доносниците му съобщили, че са "опасни". Без шинел и одеяло, на открито при заледяващ студ на понтона имало понякога до десетина човека. Със замръзнали лица и заскрежени дрехи падали един по един. Някои прекарвали на понтона по няколко дни. На репликата на земеделеца Григор Данов към възпитателя, че тук умират хора, Митев отговорил с нареждане към постовия милиционер който умре, да бъде хвърлен в купчината боклук. 

Друго наказание е оставянето на лагериста след вечената проверка прав под лампата при сградата на милицията в продължение на няколко часа или цяла нощ. През лятото това наказание се съчетава с излагането на хапането на комарите. Наказаните са оставяни на плаца голи до кръста със завързани отзад ръце в продължение на половин час или повече. Телата им се покриват с рояци комари, ужилванията са мъчителни, някои припадат.

Карцерът е най-тежкото наказание в лагера. По правилниците от 1951 и 1952 г. то има максимален срок от 14 дни. Често в спомените лагеристите говорят за 28 дни карцер - тоест двоен срок. Има немалко свидетелства за много по-дълги срокове. Карцираните не се извеждат от килиите и не работят. Не им се позволяват завивки, а при вкарването в карцера надзирателите им вземат горните дрехи. Въпреки че наказателна дажба не е регламентирана, в карцера тя е минимална дажба хляб и разредена чорба или само топла вода. 

Костадин Събев, карциран през първата половина на август 1953 г., описва карцера така: "Карцерът, този който беше на първи обект, където бяхме, я имаше, я нямаше 2,5-3 метра. Беше вкопан в земята, отгоре покрит с греди, горени греди, за да не гният. И отстрани намушкани греди също и това представляваше - една дупка в земята. И когато се вдигне нивото на река Дунав, става наводнение и всичко това се залива с вода. Когато спадне нивото на реката и водата се поодцеди, вътре пак остава мокро и кално. Никога не изсъхва, винаги е кално".