Историята на безработния философ със свободния дух (откъс)

Колко често историите около нас са достойни за разказ? Колко често около нас се случват истории, които си струва да бъдат разказани? Колко малко ни трябва, за да се превърнем в главни герои в една история? Като онова семейство, което се опитва да продава био ябълки и се чуди защо плодовете горчат или като онзи мъж, който влиза в кварталната бръснарница и излиза с прическа според модата в Багдад през 80-те години.

В сборника с разкази „Висока облачност“ на Оля Стоянова историите се случват тук и сега. И в тях има и ирония, и дълбочина. Група алпинисти зяпат облаците и мечтаят за високи върхове, докато почистват прозорците на високите сгради, а един безработен философ кротко наблюдава как назряват революциите и говори за смисъла на живота пред смаяните погледи на пътниците в един трамвай.

„Висока облачност” събира разкази, писани през последните седем години, които ни разхождат от „Женския пазар“ в София до центъра на Тирана, през крайните квартали и пекарните за арабски сладкиши до високите планини, където небето изглежда огромно.

Колкото до високата облачност – тя в повечето случаи предвещава хубаво време. Високите облаци приличат на морски вълни, на пера и дълги разтеглени нишки, подобни на паяжина. Те са красиви, движат бавно и в повечето случаи от тях не вали.

Оля Стоянова е поет, драматург и журналист, автор е на „Пътеводител на дивите места“, на сборника с пиеси „Малки ритуали за сбогуване“, на романа „Лични географии“ и на сборника с разкази „Какво сънуват вълците“. Има четири поетични книги, последната от които „Улица „Щастие“ получи наградите „Николай Кънчев“ 2013 и „Иван Николов“ 2013. Носител е на „Аскеер“ 2014 за съвременна драматургия за пиесата „Покана за вечеря“, която се играе в театър „София“.

Сборникът с разкази „Висока облачност“ ще бъде представен в рамките на „Алея на книгата“ в София на 15 септември от 18:30 ч. в Книжен център „Гринуич“. Прочетете част от него в следващите редове:

27 февруари

Осем и половина сутринта. Температурата е около нула градуса. Прехвърча ситен сняг. Той крачи неспокойно на едно място - стъпка напред в едната посока, после назад, три крачки в другата посока и пак обратно. Една от плочките е счупена и опръсква панталоните му. Той не забелязва. Трамваят изплува с подрънкване, все едно акостира голям кораб на площада. Той се качва, сяда, забърсва изпотеното стъкло и отпътува. Чао, площад!

Мъжът пред него чете вестник. Той хвърля по едно око. На днешната дата преди 80 години е опожарена сградата на парламента на Германия. През 280 година е роден Константин Велики. През 1551-ва Иван Грозни открива събор за ограничаване на църковните права. През 1900 година е основан футболен клуб „Байерн Мюнхен“. През 1922-ра в САЩ е одобрена единодушно 19-та поправка в конституцията, гарантираща избирателни права на жените.

И тогава нещо му кипва. Не, не заради жените. Нито заради Америка. В един момент всичко това – прехвърчащият едва-едва сняг, студът навън, тракането на трамвая и мъжът, който чете вестник, му идват повече. Той става рязко. Усеща как хората малко се отдръпват, пространството леко се размества, почти незабележимо.

- Ще ползвате ли мястото? – една жена го докосва по рамото.

- Моля! – казва той и рязко отстъпва назад.

После стърчи прав известно време, държи се за студената дръжка и усеща как онова в него зрее. Първо се прокашля.

- Вие виждали ли сте философ?

Хората едва-едва се обръщат. Той знае, че има три минути. Не повече. Толкова можеш да задържиш вниманието на един непознат. Хората наоколо отстъпват половин крачка встрани. Едно момче на петнайсет-шестнайсет години го гледа, без да сваля очи от него.

Той намира смелост в гласа си.

- Ето, можете да ме пипнете. Пипнете, не се притеснявайте! Истински, дървен философ, който пет години ляга и става с Шопенхауер, Сартр, Валтер Бенямин, Спиноза… И Лайбниц! И какво? Философ, който пет години учи, за да е безработен. Свободен по дух! Толкова свободен, че може да литне!

Хората отстъпват цяла крачка. Момчето вече не го гледа. Минаха ли трите минути?

Той прави опит да хване нечий поглед, но очите им бягат в различни посоки. Зяпат през прозореца. Една майка побутва детето пред себе си, сякаш предусеща опасност. Останалите са притихнали. Не дишат.

- Добре, хайде, да не се превземаме – продължава той. – Аз съм млад. Мога да работя всичко. Мога да стана касиер, чистач, пощальон… Благодаря! Мога да стана всичко останало – метеорологичен наблюдател, рекламен агент, часовникар. Благодаря, благодаря, благодаря! Подходящ съм също за всякаква неквалифицирана работа, мога да се развивам и във всякакви нови поприща, където ме завее вятъра. Имате ли някакви идеи? Колегите ми работят кой, където падне. Един прави пици! Страхотни пици! Намерил е точното съотношение между свободния дух и рационализма. Страхотни пици, казах нали? Даже имена им е измислил: пица “Ала Декарт“, пица „Скептицизъм“ и пица „Теория на хаоса“. Даже пробва да пусне и пица “Готфрид Вилхелм фон Лайбниц“, защото там… Абе, той си има сантименти към него. Обаче не вървеше. Кой ще си поръча “Готфрид Вилхелм фон Лайбниц“? Вие бихте ли си поръчали пица “Готфрид Вилхелм фон Лайбниц“, госпожо?

Той се надвесва над жената, която току-що седнала на мястото му. Тя извръща глава настрани.

- Кажете, само кажете! – подканя я той. – Знаете ли, че Лайбниц публикува първото съчинение за диференциалното смятане?

- Моля ви, оставете ме! – тя упорито продължава да гледа през прозореца.

Добре, той я забравя. Не е груб. Може би малко по-настоятелен. Опитва се да хване очите на другите.

- Самото име “Готфрид Вилхелм фон Лайбниц“ разваля апетита. Веднага се усеща нещо немско на вкус, нали е бащата на интегралното смятане, тези неща си личат отдалече… Абе, казах му, че това няма да върви, но той си е такъв – всичко да опита, през онтологията да мине… Кръстил се е „При философа“. Знаете ли къде е „При философа“? Някой ходил ли е там?

Хората едва-едва се споглеждат. Той се засмива.

- Не! Не, много ясно! Там не ходят много хора, както се сещате. Понякога минават колеги – социолози, културолози, някой заблудил се филолог… Абе, тя философията разваля вкуса към живота. Другите си живеят, ти се съмняваш! Мислеща тръстика! Както и да е… С две думи - даваш си сметка, че всичко това не си заслужава много усилието… Това са илюзии. Хората си живеят, ти дълбаеш в бездната. Или към звездното небе, както предпочитате. Също като Кант. Защо иначе Имануел Кант цял живот не си показва носа от родния град? Защо не се жени? Защо не познава дори улиците на града, който цял живот не напуска? А? Защо е толкова точен, че в местните си сверявали градския часовник по него? Някой има ли идея?

- Не – простичко отговаря мъжът с вестника отпред. – Вие кажете!

- Ами, защото…

- Ти си от някоя секта! – казва изненадващо друг мъж от дясно.

- Какво? – това е неочаквано и за него. Поема си дъх. После шумно издишва и се съгласява:

- Ами да, аз май съм от някоя секта. От сектата на разочарованите.

Като по зададен знак хората отстъпват още една крачка, все едно това е прилепчиво. Някакъв вирус на разочарованието. Тръшва те за две седмици, лекува се трудно, но така или иначе - минава. Стига да не даде усложнения. Той стърчи в средата сам - отчаян и опасен, трамваят подрънква.

- Искате ли пак да седнете? – пита неочаквано жената, която е заела мястото му. Сигурно от жал към един болен.

- Не – казва й мило той. – Аз сега слизам.

И усеща как останалите си отдъхват. Трамваят издрънчава още веднъж, мъжът с вестника става и се хваща до него. Споглеждат се. Онзи му се усмихва.

- Viva la revolucion! – казва дядото и вдига знак за победа.

- Мислите ли?

- Да, разбира се – усмихва се онзи и му бутва вестника в ръцете - Ето вземете! За революцията! Аз нямам какво друго да дам.

Той няма време да му каже благодаря. Вратите се отварят, след секунда той вече стърчи на следващия площад, хората отново го обграждат, трамваят тръгва, а онова момче – петнайсет-шестнайсетгодишното, го поздравява отвътре съвсем сериозно с вдигнат палец.

Температурата е към нула градуса. Снегът е спрял. Той тъпче насам-натам. Разгръща вестника. Бунтове там, сблъсъци другаде, въоръжен конфликт някъде в ивицата Газа, хороскопи за днешния ден, за утре... На 28 февруари през 1533-та е роден Монтен. През 364 –та Валентиан I става император на Рим. През 1909-та социалистите в САЩ отбелязват за първи път Международния ден на жената. През 1943-та има английски дневни бомбардировки над Берлин.

Следете новините ни в GoogleNews