'Дневникът на Джулиъс Родман и други неиздавани творби' от Едгар Алън По

Изключително ерудиран, загадъчен, скандален, изумителен, оригинален, иновативен, изпреварил времето си, гениален – това са само част от епитетите, описващи един от най-известните писатели, който не спира да вълнува читателите с поезията и прозата си вече близо 200 години. Едва ли има област на съвременното изкуство, която да не е повлияна в някаква степен от творчеството му, но влиянието му върху световната литература несъмнено е най-голямо – виден представител на романтизма, По създава детективския жанр и е един от пионерите в научната фантастика, психологическия ужас и американската готическа проза; допринася за появата на символизма и сюрреализма и написва една от най-прочутите поеми на всички времена – „Гарванът“. 

Колкото и да не е за вярване, и до днес отделни произведения на този титан остават непознати за българската публика. Едни от най-забележителните от тях са: Недовършеният приключенски роман „Дневникът на Джулиъс Родман“, от който По написва и публикува само първите 6 глави; Няколко високохудожествени есета и статии, демонстриращи неподражаемото чувство за хумор на По (освен всичко друго той е и майстор на иронията); Ранните версии на част от най-известните му разкази – „Без дъх“, „Меценгерщайн“, „Беренис“ и „Овалният портрет“, – които се различават значително от познатите у нас по-късни варианти.

Сега тези творби излизат за пръв път на български език, за да хвърлят допълнителна светлина върху творчеството на един от най-важните автори в световната литература, вдъхновил и повлиял безброй писатели, режисьори, художници и музиканти.

Откъс:

Живот в смъртта
(версия на „Овалният портрет“ от 1842 г.)

Egli è vivo e parlerebbe se non osservasse la rigola del silentio.
Надпис под италианска картина, изобразяваща св. Бруно

Страдах от извънредно силна и продължителна треска. Вече бях опитал всички лекове, които можеха да се намерят в този див апенински район, но без полза. Моят прислужник и единствен придружител в самотния замък беше твърде неспокоен и твърде очебийно непохватен, за да се осмели да ми пусне кръв – а и вече бях зaгубил достатъчно в схватката с бандитите. Не беше безопасно и да му разреша да ме остави, за да потърси помощ. Най-после се сетих за пакетчето опиум при тютюна в калъфа на наргилето; в Константинопол бях добил навика да смесвам листата с наркотика. Педро ми подаде калъфа. Бръкнах и намерих бучката. Но тъкмо да си отрежа парченце, почувствах потребност да се поколебая. При пушенето няма голямо значение колко се пуши. Обикновено пълнех наргилето с равни части опиум и нарязан тютюн, добре объркани. Понякога изразходвах цялата смес, без да усетя никакво странно въздействие; друг път, още неизпушил и две трети от лулата, изпитвах симптоми на умопомрачение, понякога дори обезпокоителни, които ме предупреждаваха да спра. Но ефектът продължаваше постепенно да се усилва, което снемаше опасността от моето дребно удоволствие.

Тук обаче случаят беше различен. Досега не бях гълтал опиум. Използвал бях лауданум и морфин и за тях не бих имал причина да се колебая. Но никога не бях виждал как се използва твърдото вещество. По отношение на това какво количество да взема, Педро знаеше толкова, колкото и аз – и така, притиснат от спешността на случая, нямах друг избор, освен да се опирам на догадки. И въпреки това нямах никакви опасения, защото бях решил да действам постепенно. Най-напред щях да взема много малка доза. Ако тя не подейства, щях да я повторя; и така нататък, докато треската отслабне или ме обземе сън, от какъвто неотложно се нуждаех и какъвто не бе благословявал замаяните ми сетива вече повече от седмица. Без съмнение тъкмо тази замаяност на сетивата – потискаше ме не друго, а притъпеното състояние на делириум – ми пречеше да възприема замъглеността на разсъдъка си, която ме заслепяваше и не виждах колко е безразсъдно да определям нещо като голямо или малко при липсата на предварително зададена мярка за сравнение.

За момента и през ум не ми минаваше, че дозата твърд опиум, която смятам за изключително малка, всъщност може да се окаже извънредно голяма. Тъкмо напротив, добре помня, че уверено прецених какво количество трябва да се вземе с оглед на цялата налична бучка. Парченцето, което в крайна сметка глътнах, и го глътнах без страх, безспорно беше съвсем малка частица – от парчето, което държах в ръка.

Замъкът, в който Педро се бе осмелил да ме вкара заради безнадеждното състояние, в което се намирах с безбройните си рани, вместо да ме остави да прекарам нощта на открито, представляваше една от онези печално величествени фантастични грамади, които от край време се въсят сред Апенините, тъкмо толкова действителни, колкото във фантазията на госпожа Радклиф. По всичко личеше, че е бил временно изоставен, при това съвсем наскоро. Ден след ден очаквахме завръщането на семейството, което го обитаваше, когато сполетялата ме злополука несъмнено щеше да бъде приета като достатъчно извинение за нахлуването. Междувременно, за да се приеме това нахлуване по-благосклонно, се бяхме установили в една от най-малките и най-неразточително обзаведените стаи.

Тя беше разположена високо в една отдалечена кула. Декорацията ѝ беше пищна, но овехтяла и старинна. Стените ѝ бяха покрити с гоблени и окичени с многобройни и най-различни гербове, както и с необичайно голям брой пламенни съвременни картини, поставени в рамки, богато украсени със златни арабески. Тъкмо тези картини, аранжирани не само по самите стени, но и в множеството ниши, които странната архитектура на замъка налагаше – тези картини привлякоха моя интерес, може би поради наченките на делириум; като погълнах опиума по описания начин, наредих на Педро да затвори тежките капаци на стаята – понеже вече почти се беше мръкнало – да запали високите канделабри, поставени зад таблата на леглото ми – и да разтвори докрай черните плюшени завеси с бордюри, които опасваха самото легло. Поисках да стори всичко това, за да мога да се отдам, ако не на сън, то поне на съзерцание на картините и внимателен прочит на томчето, което намерих оставено върху възглавницата и което имаше претенциите да представя критика и описание на произведенията.

Дълго – дълго четох – и жадно, жадно се взирах. Междувременно сладостният наркотик проникваше в мозъка ми. Чувствах, че тъкмо на неговото магическо въздействие се дължат до голяма степен прелестното великолепие и разнообразие на рамките – неземните проблясъци на платната – и неудържимият интерес към книгата, която четях. Но осъзнаването на този факт повече усили, отколкото да развали насладата от илюзията, като същевременно отслаби самата илюзия. Часовете летяха славно и неусетно, и скоро дойде полунощ. Разположението на свещника ме дразнеше, ето защо протегнах с мъка ръка, вместо да будя спящия прислужник, и го преместих така, че да осветява по-добре книгата.
Но това действие породи напълно неочакван ефект. Лъчите на многобройните свещи (наистина бяха много) осветиха една ниша, останала скрита в дълбоката сянка от колоните на леглото. Така видях ярко осветена картина, която не бях забелязал досега.

Следете новините ни в GoogleNews