Вера Ганчева: Преводът на 'Пипи Дългото чорапче' ми помогна да преоткрия свободата и детето в себе си

OFFNews Последна промяна на 16 май 2020 в 19:33 4716 1

През този месец се навършват 75 години от публикуването на класическия роман за деца "Пипи Дългото чорапче". Астрид Линдгрен подарява на своята дъщеря Карин историята за смелата Пипи по случай 10-годишния ѝ рожден ден. Първото издание на "Пипи Дългото чорапче" на български език е от 1968, преводач Вера Ганчева, илюстрации Ингрид Ванг Нюман, издателство Народна младеж.

Ето какво разказва проф. Вера Ганчева пред Любомир Русанов за предизвикателството да преведе историята за червенокосата стихия Пипи и за знаменателната среща с нейната майка - писателката Астрид Линдгрен.

Г-жо Ганчева, вие сте „откривателката“ за българските деца на Пипи Дългото чорапче и на книгата за нейните приключения и лудории. Разкажете кога и как се случи това.

Не знам дали мога да говоря за „пръст на съдбата“, но наистина сякаш някаква незнайна сила ме насочваше неведнъж към тази книга и към нейната знаменита авторка, спомена за срещите с която пазя като заветен и до днес. Към края на вече тъй далечната 1964 година пред мен се откри възможност да замина с родителите си за Швеция, където на моя баща предстоеше да изпълнява задълженията на посланик на България в страните на Скандинавския север, но с постоянно седалище Стокхолм. Бях студентка по славянска филология в Софийския университет, готвех се да пиша дипломна работа в областта на историята на чешката литература и реших да придружа семейството си по-скоро от любопитство към един не дотам познат район на Европа и по-специално – към Швеция, която още тогава беше обвеяна с мита за прекрасна страна, просперираща и социално, и културно. Така се и оказа – най-напред Стокхолм, а постепенно и други нейни градове; природни забележителности и постижения в много области на общественото развитие ме плениха до степен, която породи в мен желанието да се опитам да науча шведски и да се запозная по-отблизо с литературата и изкуството ѝ.

Близо три години изучавах шведски - най-напред в научно-образователния център „Венергрен“, после в Стокхолмския университет. Създадох приятелства, полезни връзки, обогатявах заниманията си с езика и посредством театрални постановки и филми, а и разбира се, благодарение на редица телевизионни предавания, с които често започваше и завършваше денят ми. Нямаше как от толкова източници и контакти да не узная коя шведска авторка се радва на световна известност и коя е нейната книга, още тогава преведена на много езици – естествено Астрид Линдгрен и „Пипи Дългото чорапче“. Бях започнала вече и да сътруднича на някои български вестници и списания с информации, а постепенно и с по-аналитични коментари за събитията и личностите в културния живот на Швеция, акцент в които бяха главно творци и произведения от „голямата“ литература, не от „малката“, т.е. детската, както наивно подреждах тогава приоритетите си.

От България обаче получавах не само отзиви за публикациите ми, но и все по-настойчиви въпроси относно Астрид Линдгрен и нейния страхотен бестселър със заглавие, което интригуваше, макар да ми се струваше някак лековато, по-скоро дори несериозно, за да вдъхновява по-задълбочен интерес и творчески подход. Бях превела на български една скромна и като обем, и като мое лично постижение книжка с няколко разказа от един иначе виден шведски писател - Ян Фридегорд, четях много, за да си изготвя собствена селекция на ярки шведски таланти, които постепенно да представям у нас, но явно българските читатели очакваха от мен нещо друго и аз потърсих за съвет Ларш Гюстафсон, писател и философ, авторитетен литературен критик, тогава главен редактор на списанието за литература „БЛМ“, което четях редовно. Той категорично ми препоръча да не се колебая, а да пристъпя към превод на български език именно на „Пипи Дългото чорапче“, книга, издадена през 1945 г. и преиздавана оттогава непрекъснато, както в Скандинавия, така и в много страни по света. През периода, за който става дума, Астрид Линдрен беше създала и други книги, също нашумели, но „Пипи Дългото чорапче“ си оставаше номер едно, ненадмината.

„Прочети внимателно книгата за Пипи, – посъветва ме Ларш – а после поискай да се срещнеш и с авторката ѝ... Гарантирам ти върховно изживяване, което ще ти бъде извънредно полезно – и като бъдещ преводач, и като автор, а и като импулс за личностното ти развитие.“ 

Нито за момент не съм съжалявала, че се вслушах в съвета му. Така се започна – разбрах истинското значение на тази „детска книжка“, поисках среща с Астрид Линдгрен, тогава редактор в престижното издателство „Рабен-о-Шьогрен“, и бях изненадана, че тя ме прие почти веднага. Известен факт е, че снимките, многобройните филмови кадри с появата и участието ѝ, телевизионните репортажи за актуални някога нейни изяви свидетелстват за обаянието ѝ, чието излъчване в реалния живот обаче беше още по-въздействащо и упражняваше траен, буквално паметен ефект върху зрители и читатели на всякаква възраст. Характерен беше и хуморът, който притежаваше – естествен като дихание и заразителен като детски смях...

По-късно се упреквах за своята самонадеяност, която ме бе тласнала към такава авантюра – да се наема с превода на книга, равностойна на голямо изпитание за все още оскъдния ми опит, и към поемане на отговорността да бъда първата българка, от която Астрид би си създала впечатление за моята страна и народ. А тя прояви искрен интерес към България – бях ѝ занесла някои книги и материали за българската природа, история и култура, предоставени ми от нашето посолство, но долових особеното ѝ удовлетворение от факта, че у нас е известна и очакват произведенията ѝ на български. Тъй че всъщност истинските откриватели на „Пипи Дългото чорапче“ и на нейната авторка бяха по-скоро българските читатели, големи и малки, открай време добре осведомени, културно жизнени и извънредно любознателни. Разбирах това и възприемах задачата си едновременно като риск и отговорност, но и като шанс за собствено професионално израстване и утвърждаване.

Какви трудности срещнахте при превода от шведски? И кога усетихте, че Пипи ще има голям успех сред читателите?

Наивно си представях, че ще е достатъчно да се настаня удобно пред малкото бюро (още го пазя като сантиментална ценност в дома си) с пишещата машина „Марица“, купчината хартия за писане, няколко речника и шведското издание на книгата върху него - „строени“ в готовност за работа, за да натракам на български език остроумията и чудесиите на Пипи/Астрид, а после да жъна като урожай предполагаемия от мен успех на преводач, съзрял за творчески подвизи. Това мое опиянение не трая дълго, четях интерпретираните от мен разкази, от които е съставена книгата и честно се убеждавах, че в своето българско прераждане те са твърде хилави подобия на сочните си и ярки прототипи – липсваше им игривостта и пластичността на оригинала, усещаше се усилието за тяхното постигане, на моменти успешно, но в повечето – някак мъчително, лишено от тръпката и сладостно-болезненото предизвикателство на творчеството.

Започнах да чета произведения на автори за деца, каквито в българската литература никога не са липсвали, правех си словници за конкретния случай, вглеждах се в превъзходните илюстрации към „Пипи“ на художничката Ингрид Ванг Нюман, представях си как изрисуваните от нея Пипи, Томи и Аника, надутите госпожи, бандитите, полицаите и тем подобни герои и персонажи в книгата се движат, играят, говорят, жестикулират и бързах да фиксирам сякаш непосредствено дочутите от мен диалози, реплики, забавни игри с думи - изобщо цялата дръзка езикова изобретателност, с чиято живост прехласват разказите за Пипи.

Вслушвах се в репликите, които си подаваха децата, играещи под прозорците на стаята ми, ловях сякаш с мрежа за пеперуди думи и изрази, учех се на моя роден език... Добрият случай ме срещна и с превъзходен редактор в лицето на Теодора Джебарова, препоръчана ми от издателството /“Народна младеж“/, която ме научи и на много, и на най-важното: преводът трябва да е близък до оригинала не само по смисъл, а и по звучене, да му е верен не само външно, но и вътрешно, да те лишава от усещането, че четеш творба, написана на чужд език... Не забравях и признанието на самата Астрид Линдгрен, че най-добрият ѝ учител в писането на книгите за деца било детето, което е съхранила у себе си през целия свой живот. Работата ми над преводите на нейните книги ми помогна да открия и моето в мен, да почерпя от него онази свобода и дяволита разкрепостеност, без които не бих могла да се справя със своята наистина свръхотговорна задача.

Съвместната ми работа с Теодора Джебарова също не беше лека – понякога се връщах от дома ѝ полуразплакана и дълго не можех да заспя. Но когато това състояние най-сетне отмина, когато започнах да се събуждам спокойна и отпочинала, забравила вчерашните терзания, вече знаех – получило се е! Окриляше ме мисълта, че хиляди, десетки хиляди читатели „с възрастов регистър от 1 до 99“ ще се радват на Пипи, благодарение на моя превод, който впрочем отбелязва впечатляващо дълголетие. За него благодаря и на моите издатели от „Пан“, които ме подкрепяха през изминалите десетилетия на нашето сътрудничество, предоставяха ми свобода на творчество и действие, вдъхваха ми увереност... Тези неповторими моменти ме спохождаха отрано и все по-често, защото успехът на „Пипи“, в който изобщо бях престанала да се съмнявам, наистина не закъсня.

Пипи е много нестандартен литературен герой. Имаше ли някакви проблеми от цензурен характер при първите издания?

Пипи персонифицира едновременно свободата на духа и стремежа към нея, използва провокацията, иронията като ефективни оръжия срещу еснафщината, лицемерието, корупцията, непочтеността... И съвсем естествено тъкмо еснафите, лицемерите, корумпираните, жестоките и непочтени хора я усещат като опасен противник, опитват се да я дискредитират, да я отстранят от пътя си. Напразно, разбира се, за голяма радост на децата, чиято преданост към героинята на Астрид Линдгрен винаги е била и нейната най-надеждна закрила... Книгата за Пипи е всъщност един вид учебник по демократичност и сериозно отношение към социалните проблеми, изграждано у тях в най-крехка възраст наред с разбирането, че принципите за равенство по рождение и закон на хората и за суверенната им равнопоставеност в обществото са основополагащи фактори за неговата еволюция във всички области на живота.

Още при излизането й от печат през 1945 година, обаче, скованата от формализъм шведска буржоазия /по-точно няколко кръга на нейната средна класа/, категорично отказва да приеме и да популяризира тази книга и нейната героиня, окачествявайки я като „невъзпитана бунтарка“, „съмнителна фигура без родители и семейство“, „напаст и заплаха за приличието“... Ръкописът, изпратен от Астрид на не едно издателство в страната, бива отхвърлян и връщан на подателката без излишни обяснения. Немалко хора тогава се страхуват, че децата им ще подражават на Пипи, ала постепенно „най-силното момиче на света“ печели не само по точки, но и се утвърждава като символ на борбата срещу консервативните авторитети, на разкрепостения и независим дух на новите поколения в Европа и света.

Това впрочем сякаш бе сепнало някои хора и у нас, та когато през 1970 година стана дума за второ издание на книгата за нея, новият директор на издателство „Народна младеж“ например, известен писател, рязко реагира на такова предложение и заяви, че той не давал дори на синовете си да я четат... Срещу нея издигаха гласове отделни педагози, по-закостенели културни и обществени дейци, идеолози-нагаждачи, неоснователно разтревожени родители и пр. Но вече нищо не можеше да спре нито Пипи, нито Карлсон, нито Емил или Роня, да спомена само някои от тъй популярните и обичани персонажи в творчеството на Астрид Линдгрен, тъй тясно свързани с Пипи и сякаш произлизащи от нея, ала посвоему оригинални и различни.

Вие сте от малкото българи, общували с Астрид Линдгрен. Разкажете ни за срещите си, какъв човек беше тя?

Дотук изтъкнах някои нейни черти, които без съмнение придават на образа ѝ впечатляващата непреходност не само на национална, а и на световна, „икона“, лишена обаче от двуизмерната хрисимост на такъв прототип. Ето какво съм записала при втората ни среща, състояла се в дома й, в центъра на Стокхолм, чиито островърхи покриви на къщите, малки и големи, недвусмислено подсказват, че става дума за квартала „Васастан“, обитаван от Дребосъчето и приятеля му Карлсон. Започнала съм с полуизписано изречение: „изгл. пораз. мл.“ Изглежда поразително млада... И по-нататък: „...Видът на писателката съответства не на нейните 75 години /и седем внучета/, а на двайсетте, на които явно се чувства. На какво се дължи този „женшенов“ ефект? На творческия темперамент? На хумора? На онова дълго време, което според Пикасо е необходимо, за да станеш млад? На възторга, който й засвидетелства постоянно най-придирчивата публика – детската? На славата?“*
Сякаш доловила мислите ми, Астрид Линдгрен отговори така:
“Славата и признанието не са еднозначни понятия. И пред всички грамоти на света аз винаги ще предпочитам онова смачкано листче, което нечия ръка ми пъхна след литературно четене тук, в Стокхолм – върху него, под кратък списък на продукти от първа необходимост /хляб, мляко, картофи, яйца/ беше надраскано: „Благодаря ви, че подсладихте едно горчиво детство.“

Има книги и герои, които постигат конюнктурен, временен успех. А „Пипи Дългото чорапче“ сякаш не остарява. На какво се дължи това, че читателите толкова обичат червенокосата чаровница, та класираха книгата за нея на първо място сред всички произведения за деца?

Тя им е скъпа и близка. Героинята на Астрид Линдгрен не живее в някакъв фантазен, произволно съчинен свят, подобно на други прочути персонажи в световната детска литература /Хари Потър, да речем/, а е най-тясно свързана с конкретната действителност, което придава на идеите в книгата, чиято изразителка е, още по-голяма пробивност и социална „четливост“. И Пипи, и знаменитата ѝ създателка преобразяват до неузнаваемост сивата делнична реалност, в чиито недра нашите пориви и мечти се губят, сякаш завинаги и дълбоко загробени. Но неслучайно наричат Астрид Линдгрен „Андерсен на нашето време“ – подобно на великия датчанин, неин предшественик и идол, тя съумява да превърне именно тази реалност в плодоносна територия на чудесата. Уж невъзможни, а всъщност съвсем истински, защото са предизвикани и породени от нас самите и за нас...

Вера Ганчева /родена в 1943 г./ е литературен критик и преводач от шведски и норвежки, авторка на книги, студии и многобройни публикации за личности и явления в световната култура, дългогодишен преподавател в Софийския университет в специалност „Скандинавистика“. Повече информация за нея и дейността й можете да намерите в сайта www.veragancheva.com.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

15258

1

Стефан

17.05 2020 в 07:13

Когато преди 50 години прочетох тая откровенно сексистка книга, се почувствах изнасилен.
Me too!
Очаквам да бъде забранена, или ще се обърна към ЕСПЧ.