Режисьорът Шон Бейкър: Трудно е да не бъдеш социален активист, ако се занимаваш с кино в 21 век

Последна промяна на 02 март 2018 в 16:57 3612 1

Режисьорът Шон Бейкър, познат като автор на различни независими филмови проекти, между които уникалната нискобюджетна творба „Tangerine”, чиято премиера беше на фестивала "Сънданс" през 2015 година, е създал един „изпълнен с живот и искрена емоция филм, който може да ни научи на много неща”.

Това е кратък цитат от множеството рецензии със заслужени удивителни, които се появиха в пресата непосредствено след премиерата на „Проектът „Флорида” („The Florida Project”) в „Петнайсетдневката на режисьорите” в Кан 2017, който ще можем да гледаме по време на 22-рото издание на София филм фест. 

Официалната премиера на лентата е именно по време на най-престижния кинофестивал у нас, а след това тръгва на обиколка по българските кина на 30 април.

Шон Бейкър на снимачната площадка на "Проектът "Флорида"

На 17 март от 12:00 часа знаменитият режисьор ще се срещне с българската публика в Дома на киното, когато зрителите ще могат да присъстват на публичното интервю с него, а след това от 14:00 часа - да гледат филма.

Да гледаш „Проектът „Флорида“, една сцена доминирана от мастити автори и техните мрачни епоси, е като да откриеш нов кинематографичен език, основан на цвета, хумора, енергията и емоциите. Неговият шести пълнометражен филм разглежда сякаш между другото проблема за прикритата бездомност в Америка. В центъра на вниманието обаче са захарно-сладките перипетии на шестгодишната Мууни (Бруклин Принс). Майка й Хейли (Бриа Винате) предпазва дъщеря си от угнетяващата икономическа действителност, правейки всичко по силите си да й даде живот изпълнен с любов и вълнение.

Уилям Дефо, в ролята на мениджъра на мотела, Боби, е единствената позната звезда в състава, пише изданието "Little White Lies", което проведе интервю със знаменития режисьор.

Прочетете го в следващите редове.

Какво прави от филмовата звезда - звезда?

Хората се опитват да го определят от сто години, това неуловимо „нещо“, този ефект. Става дума за личност, с която публиката се свързва и не знаем защо точно е така. В случая с „Проектът Флорида“, всички видяхме нещо в малката Бруклин Принс. Веднага си помислихме: тя е малка суперзвезда.

Когато подбирате състава на филмите си, опитвате ли се да отгатнете как ще повлияят актьорите на публиката?

Най-важна е историята и това какво работи за нея. Никога не включвам звезда в екипа, просто за да я има. Филмът ще се провали и актьорът няма да има особена полза, ако не е подходящ за ролята. В случая с „Проектът Флорида“, имахме възможност да работим и с добре познати имена.

Например?

Не мога да кажа. Представете си всички известни 20-25-годишни актриси. Помислихме си за всички тях. Но имахме нужда да спечелим доверието на зрителите колкото се може по-бързо. Вече имахме много разпознаваем актьор в лицето на Уилям Дефо и решихме да рискуваме с Бриа Винате, защото не исках публиката да разпознава този човек веднага. Почувствах, че ще повярват на този свят повече, ако видят свежо лице. Взимайки всичко това предвид, избрах Бриа, защото видях нещо, което би допаднало на зрителите. Обичам да намирам такива хора. Възхищавам се на Спайк Лий по много причини. Той винаги включва много известни и разпознаваеми хора във филмите си, но кани и свежи лица пред камерата, запознава ни с нови таланти. Това е толкова важно. Имаме нужда новите актьори да се изявяват и да получават възможности.

Какво Ви води в създаването на този жизнен и енергичен визуален език?

Първо: никога не искаш на публиката да й е скучно. Енергията се диктува от времето, в което правиш филма. Зрителите са свикнали да възприемат информация много по-бързо, отколкото в миналото. Това не бива да определя начина, по който ще направиш филма си. Обичам бавното кино. Ако можех да намеря кой да ме финансира, щях да правя 12-минутни проследяващи кадри. Но и продуцентите трябва да си върнат парите и трябва поне донякъде да задоволяваме публиката. Приемам това, защото се опитвам да достигна до широка аудитория с филмите си, за да може посланието да има ефект и да провокира съзнателност по конкретната тема. Използвам стила, за да достигна до по-широка и по-млада публика. По-младите зрители са много важни, защото те се насочват повече към телевизия и по-кратки форми, като уеб-епизодите. Бих искал да не губим младото поколение за киното, за да може после то да го поддържа живо. Част от това е да им даваме това, което искат. Това може да бъде постигнато и без да се губи крайната цел.

Кадър от "Проектът "Флорида"

Звучите като човек с план. Знаете ли каква е крайната Ви цел?

Колкото повече се развивам, толкова повече се вглеждам в кариерите на някои от героите ми, като например Кен Лоуч, Майк Лий и Пол Томас Андерсън. Те са с дълги кариери, в които са направили оригинални филми. Имат ясни мисии, не са станали твърде комерсиални, но са имали и комерсиален успех, което е чудесно. Те осъществяват промяна с филмите си. Бих се радвал да мога да погледна назад към филмографията си и да се гордея, че никога не съм правил нещо само за парите. Ако това може да се нарече план, това е планът ми.

Виждате ли се като социален активист?

Трудно е в 21 век да работиш в киното и да не правиш това. Дори и да правех чисто жанрови филми или пък дъвки за окото, пак бих чувствал отговорността да коментирам нашето време и местния климат. Вижте какво направи Джордан Пийл с „Бягай!“ - хвърля светлина върху действителността и това го прави социален активист.

Какво ви кара да правите филми, които будят съчувствие към контракултурни протагонисти?

Това всъщност е отговор на онова, което не виждам във филмите, особено в американските. Във Великобритания са доста по-активни в обществен план. Много мои връстници третират блестящо социалните проблеми, но бих искал да виждам повече от това в американското кино. Харесва ми да разказвам истории за хора, чиито истории не са били разказвани, недопредставени хора. Просто искам да знам повече. Смятам, че колкото повече разнообразие има пред и зад камерата, тя може само да помага. Хвърля светлина върху общности, върху които всъщност няма светлина и показва, че всички сме хора.

Кое е най-сочното или пък най-откаченото нещо, което са Ви изпращали, откакто се издигнахте?

Да кажем, че с всеки филм, който направя, Холивуд се опитва да ме профилира, докато не направя следващия си филм. След като направих „Принс от Бродуей“, получих всеки възможен сценарий свързан с темата за чернокожите, когато направих „Старлетка“ получавах всякакви истории за остарели жени, а пък след „Мандарина“, боже, пращаха ми само сценарии на джендър тематика. Някои искаха от мен да направя „Мандарина“ на телевизионен сериал. „В никакъв случай!“ Това е абсурдно. Филмът трябва да бъде сам за себе си. След „Проектът „Флорида“ със сигурност ще получа един куп сценарии за малки деца. Просто така разсъждава Холивуд.

Кадър от "Проектът "Флорида"

Ако светът на киното не беше отворен за Вас, какъв друг отдушник би имало за вашата обещствена и човешка загриженост?

О, Боже. Не знам, защото киното ме е довело до тук. Докато още бях във филмовото училище, исках да бъда много комерсиален. Исках да направя следващия „Умирай трудно“. С остаряването, интересите ми се промениха към една по социологическа гледна точка. Киното ме поведе по този път, особено когато открих Британския социален реализъм и Италианския неореализъм, автори, които използват киното, за да изказват политически твърдения. Ако извадим филмите от уравнението, сигурно бих станал журналист, може би социален работник. Кой знае? Може би дори музикант, защото музиката също може да бъде мироглед и начин за сътрудничество.

Звучи така, сякаш киното Ви е направило по-идеалистичен?

Да, така е. Намирам се в момент, в който всички около мен – агентът ми, продуцентите, искат от мен следващия филм. Аз казвам: „Не! За какво говорите? Сега е време отново да се потопя в света“. Искам да прекарам следващата година в обиколка на фестивалите, защото това винаги ми помага да си отворя очите. Филмовите фестивали ни водят по целия свят, срещаме се с хора, с нови общности и това е ценно. За „Принс от Бродуей“ отидох три пъти до Африка. Една от причините да направя „Мандарина“ е, че бях вдъхновен там, докато обикалях със „Старлетка“.

Казвате, че филмовите фестивали Ви показват света, но те биха могли просто да Ви покажат интериора на ВИП-сепаретата. Как подсигурявате преследването на интереса си и как удържате хората с парите.

Когато ходя по фестивали, винаги се опитвам да видя каква е заобикалящата среда, така че не стоя по кината и не ходя много по партита. Карам колело. Когато бях в Буркина Фасо за FESPACO, по цял ден карах едно мотопедче, опознавах града и се сприятелявах с хората, прекарах два дни само в попиване. Не мисля, че гледах дори един филм. Наистина много се влияя и понякога си мисля, че бих могъл да се справя с телевизията, но знаете ли, напоследък това просто не е добре, не мога да жонглирам творчески и съм стигнал до точката, в която буквално трябваше да кажа на агентите и продуцентите „Не ми изпращайте сценарии, не съм заинтересован, ще ви кажа, когато съм готов.“ Наистина те затрупват. Не мога дори да си представя какво им е на по-успешните от мен. София Копола трябва да получава толкова много предложения всеки ден. Аз трябваше просто да се приземя и да се спра.

Какво обичате във филмите?

Обичам ескейписткия аспект и едновременно с това, че могат да променят света. Наистина могат! Има място за дипломатически ангажимент, но това не е в лицето ти. Не казва на публиката „трябва да мислиш, трябва да действаш“, не, казва го чрез забавлението.Всъщност е много подривно изкуство. Можеш да осъществяваш промяна, забавлявайки хората, което е уникално. Филмовото изкуство стига до нивото, в което разбира какво иска публиката и как да й го даде, как да я манипулира. Но има нещо в киното, което... Пред което благоговеем. Хората на киното винаги се опитват да... Има нещо, което се случваше, когато бяхме деца и гледахме филми в тъмното кино, нещо което ни поразяваше и оказваше такова влияние върху нас и не можем да го определим точно, но имаше толкова осезаемо влияние и сега ние, филмовите дейци, се оптиваме да го повторим и, ох, невъзможно е.

Не можеш като възрастен да повториш това изумително чувство, което Спилбърг ти е дал, когато си гледал „Похиттителите на изчезнали кивот“, когато си бил на 11. Но сега стигам до момента, в който, и ми трябваха шест филма, за да го направя, осъзнавам, че отговорността ми като режисьор е да се опитам да дам това благоговение на 11-годишните сега – наша отговорност като възрастни е да развълнуваме следващото поколение. Точно това едновременно обичам и мразя във филмите! Рядко се вълнувам особено от средството, но знам че там има едни хора, които се вълнуват и моята работа е да укрепвам това вълнение.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1368

1

Emigirl

06.03 2018 в 15:50

На хората им става все по-трудно да са социални, независимо с какво се занимават