Петър Цанков от 'Бъндараците' и 'Щурците': Превърнахме се в ментални роби на съветското

Петър Цанков е от хората, за които един живот сякаш не е достатъчен. Музикант, композитор, преподавател и един от създателите на първите български рок групи „Бъндараците“ и „Щурците“, той носи и наследството на фамилия, вплела имената си в българската политика, стопанство и култура. Негов дядо е предприемачът Петър Цанков, а брат на дядо му е проф. Александър Цанков, министър-председател след преврата на 9 юни 1923 г.

В разговор за подкаста „Трети март 1918“ Цанков говори с присъщата си прямота за семейството, младостта на баща си, изселването им след идването на комунистите на власт и усилията за изграждане на демократични партии след 1989 г. Разказът му преминава през малко известни фамилни истории и през най-болезнените разломи на българския ХХ век. Това е личният му поглед към миналото, на места спорен, но неизменно свързан с един въпрос: какво се случва с народа, когато му бъде отнета инициативата?

От ратай до търговец по Дунава

За да обясни откъде идва предприемчивостта в рода му, Петър Цанков се връща далеч преди собственото си раждане. По семейно родословие, изготвено по негова поръчка, през 1781 г. Ганчо Чонтовски слиза от Габровския Балкан и се установява в село Бреница. От тази линия по-късно се оформя фамилията Цанкови.

Особено място в семейните спомени има прадядото Цало Цанков. Според разказа той тръгва от бедно момче, което иска да се научи да чете и пише, работи като ратай, влюбва се в дъщерята на своя работодател, а впоследствие се установява в Оряхово. Там развива търговия по Дунава. По думите на внука му работи с Евлоги и Христо Георгиеви и изгражда широки делови връзки.

„След Освобождението инициативният българин прави чудеса“, обобщава Цанков. За него това е пример как личната воля и образованието могат да променят съдбата на един човек, а оттам и на цяла фамилия.

Цало има седем деца. Сред тях са Петър, Асен и Александър Цанков, сестрите Вела и Веса, театралният режисьор Хрисан Цанков и най-малкият Тончо. Петър, най-големият син и дядо на музиканта, се занимава с кооперативно банково дело. Обикаля страната, за да създава банкови клонове и да насърчава стопанската дейност в селата. През зимата на 1925 г., разказва внукът му, се разболява от бронхопневмония след пътуване в тежка виелица и умира.

Как социалдемократическите идеи влизат в дома на Цанкови

В семейството консервативните убеждения на бащата невинаги се срещат с идеите на синовете. Петър, Асен и Александър учат в Русе, където се запознават с европейските социални и политически течения. По думите на Петър Цанков те са привлечени от новите идеи за социално равенство и се включват в движението около Димитър Благоев.

Той разказва забавна фамилна случка: когато се разбира, че синовете на консервативния Цало агитират за левицата и рискуват да бъдат изключени от гимназията, баща им потегля с файтон за София. Влиза при министъра на просвещението и настоява децата му да могат да продължат образованието си, независимо от политическите им възгледи.

С времето пътищата на братята се разделят. Асен остава близък до социалдемократическите идеи, докато Александър поема друг политически път. Според Петър Цанков тази ранна увлеченост не бива механично да се приравнява с комунистическата диктатура от следващите десетилетия: тогава младите хора виждали в социалните идеи опит да се намерят нови обществени и икономически отношения.

Александър Цанков и споровете около 1923 година

Разговорът неизбежно стига до най-оспорваната фигура във фамилията: проф. Александър Цанков, оглавил правителството след Деветоюнския преврат срещу Александър Стамболийски. Историческият факт е, че превратът сваля законно правителство, а последвалият период е белязан от въоръжени сблъсъци, репресии и политически убийства. Петър Цанков обаче предлага своята семейна интерпретация на причините за преврата.

Според него управлението на земеделците постепенно се е превърнало в авторитарен режим, съпроводен с политическо насилие и натиск над опозицията. На въпроса дали одобрява 9 юни той отвръща рязко: „А какво друго? Аз вас питам: какво друго е можело да се направи?“ Цанков защитава тезата, че целта на участниците в преврата е била да възстановят политическия ред и свободната стопанска инициатива.

Това тълкуване не отменя отговорността на управлението на Александър Цанков за насилието през следващите години. Водещият Алекс Димов поставя именно въпроса за побоищата, арестите и изчезналите хора. Гостът настоява, че събитията трябва да се разглеждат в контекста на червения и белия терор, и поставя ударение върху необходимостта държавата да наложи ред. Ясен отговор за конкретната отговорност на тогавашната власт обаче не се оформя.

Като част от семейната памет музикантът разказва и епизод от нощта на преврата. Според история, предавана сред близките му, когато цар Борис III се бавел с подписването на новия кабинет, Александър Цанков заплашил, че страната може да бъде обявена за република. Това е фамилен разказ, а не самостоятелно потвърден в интервюто исторически документ.

Особено остро Цанков говори за атентата в църквата „Света Неделя“ на 16 април 1925 г. Той припомня убийството на генерал Константин Георгиев два дни по-рано и взрива по време на опелото му, извършен от дейци на Военната организация на БКП. За него това е една от най-мрачните страници на българската история. Припомня и че в дома му са запазени спомени за парламентарните речи на Александър Цанков, чието издаване в отделна книга е било обсъждано.

„Имате осем часа да напуснете“

Когато разговорът преминава от политическите спорове към личния опит, тонът се променя. За Петър Цанков комунистическата власт не е само тема от учебниците. Той помни как семейството му губи дома си в София в края на 40-те години.

„Аз си бях роден фашист“, казва с горчива ирония, за да обясни как произходът му е бил възприеман от режима. Семейството живеело в голям апартамент на ъгъла на улица „Кракра“ и „Царя“. Един ден, спомня си той, пристигат две жени и мъж в кожени дрехи, въоръжени с пистолети, и връчват на баща му нареждане: в рамките на осем часа трябва да напуснат и да се установят на стотици километри от столицата.

„Не гарантираме живота и здравето на вашето семейство“, гласи заплахата, така както я предава Цанков. Той си спомня влака, страха на децата и отчаянието на родителите, които не знаят как ще започнат живота си отначало. По думите му баща му, който не е участвал в политиката, губи и възможността да упражнява юридическата си професия.

В спомените му остава не само насилието на държавата, но и унижението да бъдеш осъден по фамилия, без значение какво лично си извършил. „Заради апартамента“, отговаря той, когато Алекс Димов го пита защо е било изселено семейството. Според него репресиите след 1944 г. засягат и много хора, чиято основна „вина“ е собствеността и независимото им положение.

Барабани, тенис и едно изключване „за вечни времена“

В рода на Цанкови политиката никога не е била единственият път. Хрисан Цанков оставя следа в българския театър и учи при големия европейски режисьор Макс Райнхард. Композиторът и диригент Цанко Цанков, брат на бащата на Петър, достига до ръководството на Държавната музикална академия. А Асен Цанков, бащата на музиканта, съчетава юридическата професия с необикновен талант за музика и спорт.

Петър разказва семейна история от младостта на баща си. Като студент по флейта Асен трябва да участва в концерт в зала „България“. По същото време като един от водещите български тенисисти получава възможност да представи страната на международно състезание. Той избира тениса. Връща се в София след неуспешен мач и разбира, че отсъствието му не е останало незабелязано.

Според разказа по настояване на по-големия му брат, проф. Цанко Цанков, Асен е изключен от Консерваторията „за вечни времена“. Така вместо музикално образование завършва право. Анекдотът звучи едновременно комично и сурово, но добре предава атмосферата в семейство, за което дисциплината и постиженията са въпрос на чест.

Самият Петър тръгва по музикалния път: учи флейта, а по-късно се утвърждава като барабанист, композитор и преподавател. Участва в „Бъндараците“, след това става сред основателите на „Щурците“, свири в Биг бенда на Българското национално радио и пише музика за театър и кино. Автор е и на школа за барабани, използвана от поколения музиканти. За него музиката е не само професия, а форма на вътрешна свобода, придобита въпреки ограниченията на времето.

След 1989 г.: „Вот и мандат“

Петър Цанков посреща демократичните промени не като наблюдател, а като участник. Още в началото на прехода се включва в изграждането на политически организации и обикаля страната, за да помага за създаването на местни структури. Говори за необходимостта от устави, правила, ясна отговорност и участие на хората далеч от столицата.

Но разочарованието идва бързо. По думите му сред новите демократични организации се появяват хора, които само са сменили политическата си принадлежност, без да са променили мисленето и навиците си. Вижда и изкушението политиката да се превърне в лично отмъщение вместо в изграждане на институции.

„Вот и мандат. Гласувам за тебе, за да свършиш тая работа за това време. Нищо друго. Това е демокрацията“, казва той. За Цанков политиката има смисъл, когато избраните хора носят отговорност за конкретни резултати, а не когато обещават безкрайно възмездие.

Неговата диагноза за прехода е тежка: четири поколения са преминали през институциите на тоталитарната система — от чавдарчета и пионери до комсомолци и партийни членове. Според него тази дълга идеологическа обработка е увредила способността на обществото да мисли и действа свободно. „Превърнахме се в ментални роби на съветското“, заявява той.

За Русия, Европа и поколението, което трябва да продължи

Цанков свързва последиците от комунистическото възпитание с продължаващата носталгия по Съветския съюз и с руското влияние в България. Говори и от позицията на човек, пътувал и работил като музикант в различни части на бившия СССР. По думите му между таланта на много руски творци и имперските политически представи, които е срещал, съществува болезнено противоречие.

Критиката му към днешна Русия е остра, но надеждата му за България е свързана с принадлежността ѝ към европейския и евроатлантическия свят. Той вижда в членството в Европейския съюз и НАТО важна гаранция за посоката на страната, а в свободното стопанство — условие за инициативност и развитие. Същевременно изразява тревога от международното напрежение и от политиците, които поставят под въпрос установените демократични съюзи.

На въпрос за бъдещето Цанков не отговаря с готова партийна рецепта. По-скоро се обръща към хората, които не са живели съзнателния си живот в социализма. В тях вижда различно самочувствие: възможността да пътуват, да сравняват, да учат, да избират и да не приемат държавата като единствен източник на разрешения.

„Вие сте хора на света“, казва той за младите. И макар да вижда разединение и в новите поколения, в същата тази свобода на избора открива основание за оптимизъм.

В края на разговора нишките се събират. От историята на прадядото, който търси начин да се научи да чете и да стане търговец, през съдбата на семейство, изгубило дома си по политически причини, до музиката и опитите за демократична промяна след 1989 г. Петър Цанков неизменно се връща към една идея: свободата не е абстрактен лозунг. Тя е възможността човек сам да мисли, да работи, да създава и да носи отговорност за избора си.