Как агент на КГБ сбъдна американската мечта*

Не е тайна, че руснаците дълго са опитвали да внедрят в САЩ т.нар. спящи агенти - мъже и жени, които не се различават от нормалните американци, и които - поне привидно, водят напълно нормален живот. Но какво се случва, когато някой от тях не иска да се прибере в родината си? 

Джак Барски е умрял на 10-годишна възраст през септември 1955 г. и е бил погребан в гробището Маунт-Лебънън, намиращо се в покрайнините на Вашингтон, пише BBC. Паспорт с неговото име е притежание на младолик 67-годишен мъж, роден в Източна Германия с името Алберт Дитрих, който стои пред мен, разказва Браян Уилър - автор на статията. Паспортът не е фалшив - Алберт Дитрих е Джак Барски в очите на американските власти.

Историята как това се е случило звучи, както Барски признава, "неправдоподобно" и "смехотворно" дори и по стандартите на шпионажа от Студената война. Но както той обяснява в новата си мемоарна книга "Deep Undercover", историята е била проучена детайлно от ФБР. И всеки може да се увери, че всичко в нея е истина.

Всичко започнало в средата на 70-те години - тогава Дитрих е бил решен да стане професор по химия в източногермански университет, но качествата му са били забелязани от КГБ и той е изпратен в Москва на обучение как да се държи като американец. Мисията му била да води живот под фалшива самоличност в сърцето на капиталистическия вражески лагер. Той бил част от елитна група съветски агенти под прикритие, известни като "нелегали". "Бях изпратен в САЩ, за да се установя като местен и да завържа контакти колкото е възможно на най-високите нива сред тези, които взимат решенията, в частност сред политическия елит", обяснява той. Това "идиотско приключение", както сам Дитрих го нарича, беше "изключително привлекателно за високомерен и интелигентен младеж", опиянен от идеята за пътуване зад граница и живот над закона.
Той пристигнал в Ню Йорк през есента на 1978 година, на 29-годишна възраст, представяйки се за канадеца Уилям Дайсън. Дайсън, който бил пътувал през Белград, Рим, Мексико сити и Чикаго, се "изпарил моментално", след като изпълнил целта си.

И така Дитрих започнал новия си живот като Джак Барски.

Той бил мъж без минало и без документи за самоличност, като изключим акт за раждане, получен от служител на Съветското посолство във Вашингтон, който, докато се разхождал из гробището Маунт-Лебънъм, държал очите си на четири.

Барски разполагал с изключителна самоувереност, почти безупречен американски акцент и 10 000 долара в брой. Той си имал и "легенда", с която да обясни защо няма социално-осигурителен номер. Разказвал на хората, че е минал през "тежък старт в живота" в Ню Джърси и напуснал училище. След това дълги години работил в отдалечена ферма, преди да реши "да започне наново живота си и да се върне в Ню Йорк".

Наел стая в манхатънски хотел и си поставил трудоемката цел да изгради фалшивата си самоличност. През следващите години се възползвал от акта за раждане и се сдобил с работна карта, после и с шофьорска книжка и най-накрая със социално-осигурителен номер. Но без никаква квалификация или трудов стаж на името на Барски възможностите му за кариерно развитие били ограничени. Вместо да се сближи с представители на високите ешелони на американското общество, както от КГБ искали, той първоначално просто им доставял колети, карайки колело в шикозните части на Манхатън.

"По случайност се оказа, че всъщност работата на куриер ми свърши добра работа да се американизирам, защото така общувах с хора, които не се интересуваха откъде идвам, каква е историята ми и какви ги върша", казва той. "В същото време можех да наблюдавам, да слушам и така да се запозная с американските навици. Така след първите 2-3 години на много малко въпроси не знаех отговора".

Съветите на вербовчиците - събрани, било то от съветски дипломати, или агенти в САЩ, за това как да се интегрирам "се оказаха в най-добрия случай недостатъчни, а в най-лошия случай - напълно погрешни", казва Дитрих. "Ще ви дам пример - една от инструкциите, която ми бе дадена изрично, беше да стоя далеч от евреи. Очевидно, че това е плод на антисемитизъм, но от друга страна, е глупаво да даваш подобна инструкция, когато пращаш някого в Ню Йорк. Та в Ню Йорк ми се струва, че има повече евреи отколкото в Израел".

Впоследствие Браски ще използва срещу водещите офицери предразсъдъците и невежеството, които те имали за американското общество.

Но като агент новобранец той се стремял да угажда на шефовете си и ентусиазирано се захванал с работата под прикритие. В голяма част от свободното си време той кръстосвал на зиг-заг Ню Йорк с мисии за контра наблюдение, чиято цел била да разобличи вражеските агенти, които може да го следят.

Дитрих е трябвало да дава актуална информация за напредъка си чрез седмични радио трансмисии или писма, написани с таен код, или оставяйки микрофилми в тайници, намиращи се на пусти места в различни нюйоркски паркове. Там на свой ред той намирал метални кутии, пълни с пари или фалшиви паспорти необходими му, за да се прибира в Москва за отчет на мисиите си.

Дитрих е трябвало да се връща на всеки две години, за да се види със съпругата си в Германия - Герлинде, и с малкия си син - Матиас, които нямали и бегла идея какво се случва. Те мислели, че той се занимава с топ секретна, добре платена работа на космодрума Байконур, Казахстан.

Водещите офицери на Барски били доволни от напредъка на агента с изключение на едно нещо - той не можел да се сдобие с американски паспорт. Този провал висял тежко над него. На едно ранно посещение в паспортната служба в Ню Йорк служителят го помолил да попълни въпросник, в който наред с останалата искана информация, имало и въпрос за името на гимназията, която Барски е посещавал. "Имах си легенда, но тя нямаше как да бъде потвърдена. И ако някой трябваше да я провери, щеше да открие, че не е истина", казва Дитрих. Потресен, че прикритието му може да претърпи провал, той събрал всички документи, в които фигурира името на Барски, и излязъл от службата престорено ядосан от цялата тази бюрокрация.
Без паспорт Барски бил принуден да върши разузнавателна работа на по-ниско ниво и постиженията му като шпионин били, по негови думи, минимални. Той профилирал потенциални новобранци и събирал рапорти за настроенията в страната за събития като свалянето на самолета на корейските авиолинии от съветските сили през 1983 г., което нагнетява напрежението между САЩ и Съветския съюз.

При друг случай, Барски летял до Калифорния да следи дезертьор (впоследствие научил, за огромно свое облекчение, че мъжът - професор по психология, бил убит). Занимавал се е с индустриален шпионаж, крадейки от офиса си софтуер, достъпен за закупуване, за да подпомогне затъващата съветска икономика. Често обаче за руснаците в Москва било достатъчно, че Дитрих е в САЩ и се движи свободно без знанието на властите. "Те се фокусираха върху това да имат хора, които им служат, в случай че започне война. Което, според мен, беше доста глупаво. Това показва доста остаряло мислене".

Митът за "великите нелегали" - героични агенти под прикритие, които помогнали на Русия да сразят нацистите и да събират важна информация преди войната във вражеските страни, се издигал в мащабни размери над съветските разузнавателни агенции. Те отделили много усилия и време през Студената война в опит да завоюват отново тази стара слава, но очевидно с ограничен успех. По-късно Барски разбрал, че той бил част от "трета вълна" на съветски нелегали в САЩ, като първите две претърпели неуспех. Според сведенията нелегалите продължили да бъдат внедрявани през 80-те години и след това. Дитрих знае за "10 до 12" агенти, които били обучавани успоредно с него. Някои от тях, казва той, вероятно са още някъде в САЩ, живеещи под прикритие, въпреки че според него е малко вероятно някой, запознат с живота в САЩ, да запази за дълго непоколебима комунистическа вяра.

Дитрих критикува ръководителите му от КГБ, които били "много интелигенти" и "най-доброто от най-доброто", но които изглеждало, че се вълнуват най-вече от това да представят мисията му като успешна, за да угодят на шефовете. "Очакванията от нас, по-точно от мен - не познавах никой друг - бяха доста, доста високи. Те бяха в сферата на пожелателното", казва Дитрих за мисията си.

От друга страна, истинският план, който КГБ е имал за него, може и да е сработил в действителност, казва още той.
"Доволен съм, че не се получи, защото можеше и да причиня вреди. Идеята беше да се сдобия с автентични американски документи и да се преместя в Европа, например в немско говоряща страна, където руснаците щяха да ми уредят процъфтяващ бизнес. А те знаеха как се прави това."

"И така щях да забогатея и после да се върна в САЩ, без да се налага да обяснявам за произхода на парите си. На този етап, трябваше да съм се сближил с важни хора." Планът обаче се провалил заради неуспеха на Барски да се сдобие с паспорт, затова КГБ преминава към план Б. Той бил Барски да учи за придобиване на научна степен и постепенно да се издигне в обществото до такова ниво, че да събира полезна информация - мисия, определена от Дитрих като "почти невъзможна".

Задачата с научната степен била относително лесна. Все пак той бил университетски преподавател в "предишния" си живот. Той се дипломирал като първенец в класа си по компютърни системи в колежа "Baruch", което му помогнало да си намери работа като програмист в застрахователната компания "Met Life" в Ню Йорк. Като редица други агенти под прикритие преди него той започвал да осъзнава, че са лъжа много от нещата, които е учил за Запада - тази "зла" система, която е на ръба на икономически и социален колапс. "Рационалното обяснение беше, или поне така ни учиха, че на Запад се справят така добре, защото те си присвояват богатствата от третия свят", казва Дитрих. И допълва, че това, което в крайна сметка е подобрило отношението му, били "нормалните, приятни хора", които срещал всеки ден. Разбирането ми беше, че врагът не беше наистина зъл. Затова винаги бях нащрек най-накрая да намеря наистина зли хора, а не открих такива дори и в застрахователната компания, обяснява Дитрих. Чувствах "Met Life" почти като мой дом, защото там бяха загрижени за нас, казва той. Нищо не беше така, както ни бяха учили. Нищо не беше така, както очаквах. Исках истински да мразя хората и страната, но не можех да се принудя да ги мразя. Дори и да не ги харесвам не успявах".

Но Дитрих пазел от шефовете си в КГБ далеч по-голяма тайна от тази, че отдадеността му към комунизма започва да се разколебава. През 1985 г. той се оженил за нелегална имигрантка от Гвиана, която срещнал чрез лична обява във вестник "Village Voice". На двамата се родила дъщеря и така Дитрих вече имал две семейства, които вървят с двете му самоличности, и той знаел, че ще дойде момент, в който трябвало да избира между една от двете. Това в крайна сметка се случило през 1988 година, когато след 10-годишно прикритие му било наредено да се върне в родината си незабавно. В Москва изпаднали в паника, защото вярвали, че ФБР следи Барски. Щяло да бъде живо самоубийство той да не се подчини на заповедите - да си вземе канадския акт за раждане и шофьорската си книжка и да се измъкне от САЩ. Той се двоумял и протакал цяла седмица. Можел ли наистина да изостави завинаги обичаната си дъщеричка, която била още бебе? В КГБ обаче губели търпение. Една сутрин на спирката в метрото руски агент му предал страховито съобщение: "Трябва да се прибереш вкъщи или си мъртъв."

Дошло време за нестандартни идеи. От споровете, които Барски водил с шефовете си в Москва, разбрал, че в съветската йерархия се страхуват от три неща за Америка. Вече знаел за антисемитизма и страха от Роналд Рейгън, когото руснаците виждали като непредсказуем религиозен фанатик, способен да нанесе ядрен удар, само за да ускори библейския Апокалипсис. Но Дитрих също помнил и чувството за морално превъзходство заради епидемията от СПИН - убеждението на руснаците, че американците са си получили заслуженото и решимостта да пазят родината от инфекцията. Барски протакал още малко и съставил план. "Написах писмо на кодирания ни език, че няма да се прибера, защото съм се заразил със СПИН и единственият начин да получа лечение е да остана в Щатите. В същото писмо казах на руснаците, че няма да дезертирам и ще пазя всички тайни. Просто ще изчезна и ще се опитам да оздравея."

В началото Барски живял в постоянен страх, сещайки се за заплахата, която получил в метрото. След няколко месеца обаче започнал да диша по-леко. "Започнах да разсъждавам така: "Мисля, че се измъкнах от това. От ФБР не са чукали на входната врата вкъщи, от КГБ не бяха направили нищо". Той постепенно свалил гарда и водил живот като типичен американец от средната класа с уютен нов дом в Ню Йорк. Докато се наслаждавал на "американската мечта" и изкушенията на консуматорското общество, той все още изпитвал противоречащи си чувства. "Вярността ми пред комунизма, родината и Русия беше все още много силна. Моето оттегляне, може да се нарече също "лека измяна", беше предизвикано от раждането на детето ми тук. Не беше въпрос на идеология, въпреки че би било лесно да го наречем именно така. Но истината не беше таква." Дитрих обаче бил непрестанно преследван от мисълта дали някога миналото му ще напомни за себе си. И в крайна сметка един ден това се случило. Мъжът, който го разкрил, бил архивист от КГБ - Васил Никитич Митрохин, който през 1992 г. след падането на комунизма, избягал на Запад, присвоявайки си много съветски тайни, включително истинската самоличност на Джак Барски. От ФБР го следели повече от три години, дори купили съседната къща в опит да разберат дали той е истински агент на КГБ и, ако е такъв, дали е още активен.

В крайна сметка, самият Барски се издал, докато с жена си се карали, а кавгата им била прихваната от бръмбари на ФБР. "Опитвах се да възстановя брака си, който бавно се разпадаше. Опитвах се да обясня на жена си за жертвите, които направих, за да остана с нея и дъщеря ни Челси. Затова в кухнята ѝ казах: "Между другото, ето какво се случи: аз съм германец, работих за КГБ, а те ми наредиха да се върна у дом, но аз останах тук с вас, въпреки че беше опасно за мен. Това бяха моите жертви". Но това признание се обърна срещу мен с пълна сила - вместо съпругата ми да застане на моя страна, тя ме попита: "Какво ще стане с мен, ако някога те хванат?"

Признанието било доказателството, от което ФБР се нуждаело, за да хване Барски. В безупречно планирана операция, една вечер по пътя му от работа за вкъщи полицията на щата Пенсилвания спряла колата на Барски. Докато излизал от колата, го приближил мъж в цивилни дрехи, който държал значка и със спокоен глас казал: "Специален агент Райли, ФБР. Бихме искали да поговорим с вас." Барски пребледнял. "Разбрах, че шоуто свърши", казва той. Но с присъщото си самохвалство Барски попитал човека на ФБР: "Защо се забавихте толкова време?" Той се шегувал с Джо Райли и другите агенти, които го разпитвали, и се опитал да им даде колкото се може повече информация за КГБ. Но всъщност вътре в себе си изпитвал паника, че ще бъде пратен в затвора и семейството, което искал да опази, ще бъде разрушено. Късметът обаче бил с Дитрих. След като минал детектор на лъжата, бил пуснат да си ходи вкъщи. Казали му и нещо още по-забележително - че ФБР ще му помогне да сбъдне мечтата си да стане американски гражданин. Райли, който впоследствие станал най-добрият приятел на Барски и партньор по голф, дори посетил възрастните родители на истинския Джак Барски, които се съгласили да не разкриват, че самоличността на сина им е била открадната. "Аз и семейството ми извадихме късмет, че тези, от които зависеше всичко, бяха толкова мили, за да ни кажат: "Хубаво, устроили сте се добре, не искаме да ви безпокоим", казва Дитрих. Наложиха се интересни еквилибристики, за да ми дадат легална самоличност, защото не разполагах с доказателство за влизане в САЩ. Бях дошъл тук с документи, които бяха получени с измама, затова отне повече от 10 години да взема гражданство. И когато това стана, се почувствах добре".

Сега Барски е женен за трети път и има малка дъщеря. Той дори е открил Бог, като е изминал пътя от убеден комунист и атеист до американски патриот, който ходи на църква. Дитрих дори е успял да се свърже със семейството си, което останало в Германия, въпреки че жена му Герлинде отказва да говори с него. "Поддържам добри взаимоотношения със сина ми Матиас и жена му. Сега съм дядо. Когато си говорим за неща като мачове по футбол между Германия и САЩ, като казвам "ние", имам предвид "американците". Вече не съм германец. Метаморфозата е окончателна. Последната сцена от историята на Дитрих се разиграва преди 2 години, когато той разкрива тайната на невероятния си двойнствен живот в телевизионното предаване "60 минути". Дълго време Дитрих искал да сподели историята си със света. След това обаче шефовете му в нюйоркската електрическа компания, където Дитрих работел като програмист, които не били впечатлени като разбрали, че са наели бивш агент на КГБ, го уволнили моментално. Той обаче не съжалява. Знае, че бил късметлия. "Този двойнствен живот изхабява. Повечето хора не могат да се справят. Не казвам, че имам страхотен живот, но се справям добре. В добро здраве съм. Имах проблеми с алкохола, които превъзмогнах. Получих шанс за хубав семеен живот. И още едно дете. Най-накрая водя живот, който трябваше да имам преди много години. Наистина съм късметлия".

Вероятно най-голямата ирония в историята на Джак Барски е, че в крайна сметка той изпълнява мисията си от КГБ - да се сдобие с американски паспорт и гражданство, но това се случва единствено с помощта на ФБР. Дитрих не може да не се усмихне при мисълта как казва на водещите офицери в КГБ, че все пак не е такъв загубеняк, за какъвто са го смятали. "Не бих имал нищо против да се срещна с един-двама от тези, с които работех, за да им кажа: Ей, виж - направих го!"
______

* Заглавието е на редакцията на OFFNews.

Още по темата

24/02/2017

Свят

ФБР отказало да отрече за връзките между Тръмп и руското разузнаване

13/01/2017

Свят

Сенатор Маккейн: Путин е убиец, бандит и продукт на КГБ (видео)

28/11/2016

Зимни

КГБ проваля сезона на биатлонист

10/11/2016

Разследване

Диагноза вместо присъда. Как Путин възражда "психиатричните" методи на КГБ

Следете новините ни в GoogleNews