Нито сме супер, нито сме герои

Има една интересна терапия, която някои психолози прилагат. Нарича се терапия със супергерои. При нея пациентът споделя кой му е любимият супергерой или суперзлодей, и психоаналитикът използва този образ, за да достигне до вътрешния му емоционален свят, да му помогне да приеме чувствата си и да реши проблемите си по начина, по който го прави идола му. Примерно, ако си падате по Батман, то е много вероятно в детството да сте преживели тежка загуба, да се чувствате самотен и изолиран от света, а най-доброто решение за вас е да се хвърлите да спасявате Готам, тоест да си изберете някоя кауза и да вложите цялата си енергия в нея. Не знам доколко работи тази терапия, но няма две мнения, че звучи много забавно.

Ние, в нашата страна, също сме фенове на холивудското кино, но като гледам какви страсти пламтят предизборно и с каква жар си защитаваме лидерите, си мисля, че ако някой български психолог реши да прилага тази терапия, спокойно може вместо герои от комикси да използва нашите любими политици. Отивам значи на психолог, казвам му кой ми е любимият политик и той ми прави точна и вярна психоанализа чрез неговия образ. А накрая ми предлага и решение.

Примерно, луд фен съм на Супер Бойко. Какво означава това? Най-вероятно съм се издигнал от нулата, падам си по екстремните спортове/професии, държа да съм винаги на първо място, имам огромно его и богат запас от народни мъдрости, които често използвам за радост на обикновения човек. Проблемът ми е, че твърде много съм си повярвал. Решението – да подам оставка и да почна отново на чисто. Пък каквото сабя покаже. Поне не спя с бабки.

Ако пък си избера Корнелия – Чудото, какво говори това за мен? Постоянно се притеснявам, че ме имат за втора ръка, само защото съм жена. Много ми е важно да си говоря с мъжете по мъжки и обичам да се държа като амазонка. Понякога влизам и в ролята на Хамелеона, но в основата на всичко стои решимостта ми да съм номер 1. Може да се разгледа и като Маша и Мечока. Най-общо казано – не признавам пред себе си, че имам проблеми и това вече само по себе си представлява проблем. Трябва да се приема такава, каквато съм и да си призная грешките открито, ако искам да съм в мир със себе си.

А ако се открия в Радан или Христо – Батман и Робин? И в двата случая ми липсва признание. Страдам от комплекса, че думата ми не се чува достатъчно и се измъчвам от неистово желание да наложа волята си. Приемам като лична обида всяко чуждо мнение и не умея да работя в екип. Правя се на самоуверен, но тайно се опасявам, че светът ще продължи да се върти и без мен. Готов съм по-скоро да разочаровам Готам, отколкото да потърся чужда помощ и да го спася. Решението? Да изгледам „Лигата на справедливостта“ и да се науча да играя в отбор.

Марешки? Този филм още не е излязъл по кината. Колебая се между Хълк и Железния човек. И в двата случая имаме супергерой, продукт на военните интереси/индустрията. Решението? Да се освободим от зависимостите си и да поемем по собствения си път.

Харесвaм Доган или Местан? Явно съм висока топка и не всеки психиатър ще може да се справи с мен. Има вероятност да ме отъждестви с Жокера или Пингвина. Опасни злодеи с психопатични наклонности, отлични манипулатори и крайно двулични образи. Решението? Направо съм за усмирителна риза, даже хапчета няма да ми помогнат. 

Идентифицирам се с Патриотите? И за тях си има супергерои – Синовете на Змията. Очарователна арийска банда. Основният ми проблем е, че търся вината за проблемите ми извън собствената си личност, което ми пречи да ги реша. Изходът – да си направя ДНК изследване, ще открия толкова „цветна кръв“ в жилите си, че ще ми стане неудобно, задето съм викал „мангал“ на братовчеда. А после ще ударим заедно един гюбек и ще си признаем, че след третата ракия цветовете някак се сливат.

Само не знам на нашите супергерои кой ще им направи терапия, защото сигурно ще имат нужда след изборите. Пожелавам им успех, най-вече да са живи и здрави, и да не се впрягат чак толкова, защото ние много добре знаем, че нито са супер, нито са герои. Обаче други няма, така че пак ще си гледаме тях.

Всъщност, единственото, на което се надяваме е, да не си тръгнем разплакани от киното. Не че не сме свикнали.

Така или иначе, българските филми много рядко са с хепиенд.

*Мария Пеева е автор и създател на сайта Мама Нинджа

Следете новините ни в GoogleNews