Тръгнат ли двама - разказ от Здравка Евтимова

Тръгнат ли двама на дълъг път

И път да няма, не ще се спрат.

Песен на Мария Нейкова

„Грамадата“ - така ми казваха право в очите.

Изтърпях три седмици в Чуков рид. През това време, 21 дни, не видях нито един човек да се усмихне. Лицата им бяха облаци по залез — достатъчно беше да ги погледнеш и те мигом се превръщаха в нощ.

Кандидатствах за лектор по музика в местното читалище. Исках да науча дребосъците да пеят и да сформирам група по пиано.

- Не желаем да поверяваме децата си на жена с обла форма. Тя ще ти уплаши. Ще пищят нощем - съобщи ми председателят на комисията.

Беше слаб. В погледа му лъщеше повече стъкло, отколкото се съдържаше в прозореца зад бледия му врат. Останалите членове на комисията не криеха, че ме оглеждат – без любопитство, очевидно вече бяха взели решение. Очите им се търкаляха от брадичката ми към обувките с висок ток, които обувам само при значими случаи — като търсене на работа например.

- Не става за учител - обяви председателят. - Може да я назначим за разносвач.

За първи път долових проява на чувство върху дървеното му лице.

След секунда залата се разтресе от смях.

Беше грозен звук. Гласните струни на комисията се съдраха от удоволствие, че не ме бива за нищо. Щеше ми се да потъна в зъбатата сянка на чукара, изпъчил се над градчето. Не потънах. Гледах хората. Лицата им, яки гумени ботуши, ме бяха стъпкали. Чакайте малко. Не ме познавате.

Не сте ме стъпкали.

- Пяла съм в Радио хор в София - казах. - И бях една от добрите.

Отново смях. Физиономиите останаха гипсирани под гумените ботуши, в които бяха обули погледите си.

- А защо вече не пееш в София, певице? - попита председателят.

За първи и последен път някой в Чуков рид ме нарече с другояче освен „Грамадата“.

- Разформироваха хора. Нямаше пари.

- А защо не остана в София?

- Харесвам планината.

Излъгах.

Очите му проблеснаха.

Беше усетил, че въртя измама. Реагира с „Ха-ха-ха“.

- Не успях да си намеря работа. Чух, че наемите тук са най-ниските в страната. Затова дойдох.

.- Ти сега обиждаш ли ни? - гласът му се втвърди. Погледът му замръзна. - Тази няма да стане и за разносвач. Представяш ли си как катери Чуков рид?

- Ще го изкатеря.

Не зная кой подхвърли идеята за „безплатен цирк“. Сигурна съм, че една от дамите изрече хладно:

— Ще я уволним на третия ден. Имаме право.

— До третия ден няма да изкара — отсече председателят и изгледа краката ми така, сякаш бяха чували с отпадъци.

— Може да пея в кръчмата — предложих несигурно.

Полилеят над главите ни се люшна след залп гръмогласен смях.

— Ти? В кръчмата? — поклати глава председателят. — Огледало имаш ли?

Мразех всичко.

Всяка секунда от този разговор.

- Ще бъда разносвач — казах.

Дребната жена ме изгледа с любопитство.

- А знаеш ли какво прави разносвачът на Чуков рид?

Лицето ѝ не се усмихна. Разцепи се на две — едната половина беше киселина, другата — оцет.

- Носи писма... колети...

Парите ми бяха свършили.

Никой не търсеше закръглена певица с хубав глас.

- Писма! — комисията млъкна, няколко души се изкашляха.

Председателят посочи през прозореца.

- Виждаш ли онзи връх?

Небето се беше нанизало върху някаква черна скала.

Усетих, че ме очакват неприятности.

- Когато те питат нещо, отговаряй - отряза председателят.

- Да. Виждам.

В джоба си имах пари за един хляб.

- Ще носиш товари до Ястребово гнездо.

- Добре.

Прозорците звъннаха – може би смехът им се удари в стъклото, или навън бе духнал вятър.

- Ако стигнеш преди три следобед, получаваш трийсет евро. До шест часа — десет. След шест нищо не получаваш. От теб зависи кога ще тръгнеш.

- Ако изобщо тръгнеш - добави дребната жена.

- Как се стига до Ястребово гнездо?

- Това сама ще разбереш.

Председателят се отпусна на стола.

- Между другото, казвам се Захари.

- Аз съм Анна.

- На кого му пука? — измърмори той.

Трябваше да му зашлевя шамар.

Но в джоба си имах пари само за хляб.

- Искам аванс.

Всички се вторачиха в мен.

- Какво искаш?

- Пари.

Захари измъкна от задния си джоб банкнота и я хвърли върху масата.

Десет евро.

Не трябваше да ги взимам.

Но с тях можех да купя консерва копърка и пакет чай.

- Тръгваш по тази пътека - каза ниската жена, която изглеждаше най-безмилостна от всички. - Когато пътеката свърши, започваш да катериш право нагоре. После пресичаш сипея и ще видиш Ястребово гнездо.

Два дни по-късно вече знаех доста неща за Чуков рид.

В тази земя нищо не вирееше. Камъни, скали и къртичини се бяха впили в кафявата глина така, че не допускаха никакво друго семе да пусне корен. През лятото почвата бе корава като закалена стомана, а щом преминеше кратък студен дъжд, калта светкавично се превръщаше в облаци кафяв прах.

Картофите тук бяха с големината на джанки, овесените ниви носеха тежестта на провалени молитви. Във всеки двор лъщеше кочина; прасетата свободно бродеха из редките горички в търсене на корени, жълъди или каквото съдбата им подхвърли. Навсякъде се навъртаха кучета, които гонеха прасенцата. По нагретите от слънцето камъни се припичаха смоци. Хлапаците ги преследваха с тояги, палеха огньове край бреговете на пресъхналата Сива бара и ги печаха върху жаравата.

В първия ден, когато поех чувалите за Ястребово гнездо, по цялата пътека към върха се бяха наредили мъже, жени, старци и деца. Не знаех какво се мъдреше в чувалите, но тежаха колкото самия рид над главата ми.

- Дебелата! — изсъска едно момче достатъчно високо, за да го чуят всички.

- Грамадата! — поправи го друго.

Намразих ги.

Втренчих се в планината, докато премятах ремъците през раменете си. Склонът беше кафяв и стръмен като въже, захвърлено от небето. В подножието стърчаха дребни, прегърбени глогове, а между тях се бяха вкопчили бодливи храсти, чиито имена не знаех.

— Изплашила се е — отбеляза Захари, председателят, вместо поздрав. — Ало! Ако не стигнеш до Ястребово гнездо — продължи мрачно той, — ще ми върнеш десетте евро, които ти дадох вчера. Ако вече си ги похарчила, ще ми дадеш панталона си.

Бях ги похарчила. Купих сирене от магазинчето в центъра на градчето и платих с банкнотата, която ми беше дал.

- За какво са ти панталоните ѝ? — подвикна жена от местните. - Ще ти бъдат големи най-малко с два номера.

- Никога досега не съм чистил прасе с панталоните на хористка - отвърна Захари.

Долината избухна в смях. десетина гърла реагираха с общо „ха-ха-ха“. Ридът, старият сплетник, се зае да го търкаля от връх на връх.

Изведнъж една от жените — висока и слаба като тръните край пресъхналата река — запя. Песента разказваше за мързелива закръглена жена, която не желаела да иде до магазина да купи хляб за мъжа си.

Не харесах тази песен.

Някой я бе измислил за плитки гласове — такива, които никога не са се спускали към дъното на червива душа.

Чувалите ме дърпаха към земята. Тънките кожени ремъци се врязваха в раменете ми като триони. Но не можех да мълча.

Запях.

Запях за дебеланката, която не можела да омеси хляб за мъжа си.

И докато пеех, ми домъчня за нея.

Гласът ми започна да разчиства пътеката пред краката ѝ. Видях я как върви с високо вдигнато чело, без да свежда очи пред никого.

Стръмният склон, щръкнал като юмрук пред мен, грабна песента ми и я понесе към облаците.

Вятърът се втурна да помага на онази жена, за която само преди минута не давах пет пари.

Планината запя с мен.

Пътеката към Ястребово гнездо взе думите на песента.

Всеки глог, всеки камък, всяка тревичка застана до жената, която мъкнеше две тежки, миришещи на развалена кайма торби към място, което още не знаеше как да намери.

Настъпи тишина.

Мъже, жени и деца гледаха не мен, а чувалите ми.

Високата жена, която беше подхванала песента, стоеше с широко отворена уста.

- Слушай, момиче – обади се някакъв мъж. — Да имах двеста евро, щях да ти ги дам - да ми пееш.

- Добре - каза Захари. — Ще получаваш десетачка всеки път, когато носиш чувалите от кметството до онзи бор. И ни пееш.

Проследих с поглед дървото, което сочеше.

Предстоеше ми да извървя километър и половина под жаркото слънце - с тежките чували на гръб - и да пея през цялото време.

Край пътеката нямаше нищо зелено. Магарета, мулета и кози бяха опасли всяко стръкче, което си струваше да бъде изядено.

Слънцето щеше да ме пърли право в челото, докато разложи костите ми.

Десет евро.

Добре.

- Съгласна съм - казах. - Но ми платете предварително.

- Първо ще занесеш чувалите и ще пееш - отвърна Захари.

- Кога ще получа парите?

- Ще вървя до теб. Щом стигнеш до бора, десетачката ще стане твоя.

Чувалите миришеха гадно.

Направих две крачки.

Тежестта така ме дръпна назад, че едва не се строполих в камънака.

- Ако искаш пари, ще пееш - каза Захари.

- Добре.

Не мислех за хората, които гледаха чувалите ми.

Мислех за планината. За огромната каменна стена, която всеки хорист би намразил от пръв поглед.

Знаех, че склоновете ще хвърлят песента ми назад.

Започнах една мелодия, която никога не съм обичала — песента за хубавата Руфа, разболяла се тежко, а любимият ѝ я изоставил.
Мразех тази песен.

Не можех да пея нещо, което обичам, докато слънцето се стоварва върху главата ми. Стръмната пътека се зъбеше пред мен, вонящите чували прорязваха гърба ми.

- Страхливка е! — извика жената, която беше запяла първа.

- Да — отвърнах аз. — Страхливка съм. Но мога да пея.

- Ха-ха! — разсмя се Захари.

Аз пеех за Руфа.

Виждах я как лежи немощна на одъра. До възглавницата ѝ седи нейната майка, стиска ръката ѝ така, сякаш с топлината си задържа живота в кръвта на дъщеря си. Виждах и момъка, който не идваше да види болното момиче, защото вече бе литнал подир друга хубавица.

Чувалите ме дърпаха към земята. Камъните под нозете ми чакаха да се просна в тръните.

Но аз виждах Руфа.

И си повтарях, че ще оживее.

В моята песен тя нямаше да умре.

Не ме интересуваше планината, тази гладна челюст, ревнала срещу мен. Не мислех за чувалите, впили се в раменете ми като зверове. Не мислех за болката.

Мислех за болната Руфа.

Щях да я върна в живота.

Слънцето пържеше главата ми в нагорещения си тиган. Бях забравила да сложа шапка и мразех Захари, който вървеше пред мен, от време на време се обръщаше и ме измерваше с поглед.

Пеех песента и знаех как завършва тя.

Красивата Руфа умира.

Така я беше измислил някой.

Но това не беше моята песен.

Моята песен не позволяваше красивите момичета да умират.

Моята песен не би оставила един страхливец да обърне гръб на любовта си

Моята песен щеше да изкатери планината. Ще се хваща за всяка скала, ще прехвърли всички сипеи и ще стигне до Ястребово гнездо.

Руфа щеше да дочака вечерта жива.

Крачех и пеех.

Мразех всяка крачка.

Мразех тежестта на чувалите.

Но не спирах да пея.

Когато песента свърши така, както аз исках да свърши, нямах какво повече да изпея.

Дребните глогове се губеха далеч напред.

Разбрах, че няма да стигна до тях.

Стъпалата ми пулсираха от болка.

Раменете и вратът ми се бяха превърнали в меко тесто.

Потта се стичаше под кожените ремъци на вонящите чували.

Планината мълчеше.

Мълчеше като кафявия прах по пътеката.

Склоновете бяха мъртви - оглозгани кости на някакво животно, сдало Богу дух край мен.

Тогава чух ръкопляскане.

Толкова силно, че ушите ми писнаха.

- Дай ми чувалите! - извика непознат мъж, който притича към мен леко и безшумно като смок. — Нямам двеста евро, момиче. Имам само дванайсет. Вземи ги!

— Сделката си е сделка — изръмжа Захари. — Тази песен не се брои. Изпя грешните думи.

— Така беше по-хубава! — извика човекът.

— Сделката си е сделка — повтори Захари.

Тогава реших, че ще им покажа коя съм.

Запях любимата си песен.

Тя разказваше за момче и момиче, които вървят по дълъг път.

По едно време пътят свършва.

Изчезва.

Но двамата не спират.

Продължават нагоре.

Пред тях се откриват долини, планини, реки, красиви и страшни места.

Момичето казва, че не иска да бъде само.

Иска до себе си мъжа, който няма да се уплаши, ако пътят изчезне.

Това беше моята песен.

Пеех.

Влачех се напред.

Слънцето сипеше огън върху главата ми.

Потта пареше очите ми.

Краката ме боляха.

Раменете ми горяха.

Вратът ме сърбеше от солта.

Но аз пеех.

Пътеката свърши.

Аз не спрях.

Продължих към дребните глогове.

Продължих да пея.

Нямаше край нито на планината, нито на жегата.

Повдигнах рязко глава, за да наместя ремъците, които бяха издълбали огнена бразда във врата ми.
Тогава ги видях.

Мъже.

Жени.

Деца.

Вървяха бавно редом с мен.

Не говореха.

Слушаха.

Гледаха как се препъвам.

Как се люлея.

Как едва дишам.

И как не спирам да пея за момчето и момичето, изгубили пътя си.

Устата ми беше пълна с песента.

Сладката отрова, без която не можех да живея.

Тя ме блъскаше да направя още една крачка.

После още една.

После още една.

Най-после стигнах до глоговете.

Но не оставих чувалите.

Събрах последните си сили.

Трябваше да довърша песента.

Защото тя вече не беше за пътя.

Беше за момчето и момичето.

За земята, по която човек трябва да се катери цял живот — през красота и грозота, през надежда и отчаяние.

Когато млъкнах, никой не продума.

Всички ме гледаха.

Дълго.

После изведнъж ръцете им оживяха.

Запляскаха.

Грубите им, напукани длани кънтяха по-силно от планината.

Чуков рид.

Жегата.

Прахът.

Пулсиращата болка в главата ми.

Всичко се въртеше в едно.

Страхувах се, че всеки миг от носа ми ще рукне кръв.

— Сделката си е сделка — каза Захари, докато аз се опитвах да не мисля за туптящата болка. — Но... нямам достатъчно пари да ти платя за тази песен.

Замълча за миг.

Търсеше думи.

Не ги намери.

- Беше... огромна.

Не каза нищо повече.

Ни съм сигурна дали се усмихна неловко.

По-скоро не.

Следете новините ни в :