Незабравена история. Коледният разказ на Иво Иванов

Нели Жданова беше озадачена. Всъщност не – Нели Жданова беше шокирана! Защо ли? Изцяло заради радиацията. След като отвори скърцащата, ръждясала врата, Нели колебливо пристъпи в най-необитаемото и най-опасно място на планетата. И установи, че не е сама… Нека обясня:

Йонизиращата радиация е едно от най-унищожителните неща във Вселената. Тя минава през тъканите, разкъсва клетките, декомпозира плътта, прониква дълбоко, дълбоко чак в костния мозък, дъвче молекули, плюе тумори и разгражда всичко – дори самия код, от който сме направени. Тя на практика ни изгаря отвътре навън. Ненаситна, безизразна, невидима пелена от неистова енергия, радиацията отказва да си тръгне дори след разрухата и в продължение на хиляди години става част от материята, която е покосила.

До ден днешен тялото на гениалната Мария Кюри излъчва смъртоносна радиация и е погребано в оловен ковчег. Мебелите от дома ѝ, записките ѝ, дори готварските ѝ книги са радиоактивни и се пазят в специални херметизирани контейнери.

Вътрешните органи на руския дисидент Александър Литвиненко бяха буквално изпържени от една-единствена прашинка от открития от Мария Кюри полоний 210.

Стотици хиляди бяха покосени от радиационното излъчване, освободено от атомните бомби, разрушили Хирошима и Нагасаки.
Така че съвсем разбираемо микробиоложката от Украинската академия на науките Нели Жданова бе шокирана. След няколко месеца ще се навършат 40 години от кошмарната авария в Чернобил. Но Нели настоя да изследва района на експлозията още през 1997-а. Това, което я изуми, бе едно странно живо същество, на което се натъкна в близост до саркофага на реактора. То не само не бе разложено от радиацията, а сякаш се надсмиваше над нея. Сякаш... процъфтяваше в нейно присъствие. Не само не бягаше от смъртоносните частици, то се протягаше към тях. Съществото се нарича Cladosporium sphaerospermum – упорита, неуморна, тъмна на цвят плесен, която днес напълно е колонизирала този изоставен свят. Жданова регистрирала, че плесента пълзяла в посока на отровата, катерила се дори по вътрешните стени и ставала толкова по-пищна, колкото по-близко се намирала до източника на радиация. Да, знам какво мислите... И сте напълно прави – плесента буквално се ХРАНЕЛА с най-смъртоносната напитка на Вселената!

Ние все още не разбираме напълно радиацията. Това, което знаем със сигурност, е, че без протекцията на магнитното поле, в което е опакована Земята, целият органичен живот щеше да бъде превърнат в една голяма, димяща мешана скара.

Космическата радиация е свиреп поток от протони, който пристига със скоростта на светлината от Слънцето и други звезди – някои от тях дори извън нашата галактика. Лишени от невидимия щит на магнитосферата, хората, пътуващи в Космоса, са особено уязвими. На този етап технологиите и материалите, използвани за защита на космоплавателите, са доста примитивни. И може би затова НАСА изпрати мистериозната чернобилската плесен на Международната космическа станция, без да знае какво да очаква. Оказа се, че подложена на галактическа космическа радиация, плесента расте още по-бързо. Щом тя абсорбира радиация, възможно ли е, запитаха се учените, да внедрим тази радиотропна растителност в стените на космическите кораби? Да нанесем слой от органична материя като противорадиационна броня под техните метални черупки?
Не е ли странно, че въобще можем да водим този разговор? Колко зашеметяващо бързо се развиха технологиите! В продължение на хилядолетия прогресът на човечеството се измерваше в пълзене. В последните десетилетия обаче всичко се развива в шеметни скокове.

Трудно ни е дори да си поемем дъх. Ето че вече говорим за изкуствен общ интелект, за холограмни емисии, мозъчни импланти и ваканции в Космоса. Замислете се само, че в началото на века, в който много от нас са родени, не e имало радио, телевизия, домашни телефони, антибиотици, самолети. Не е имало дори автомобили. На триколката на Карл Бенц се е гледало като на ексцентричност.

По това време целият свят е бил под магията на... велосипеда. Да, не кой знае колко отдавна почти всеки човек се е носел по прашните улици и пътища, въртейки педали. Семпла верижна предавка, малко равновесие и една-единствена човешка сила били в състояние да развият впечатляваща скорост. Хората по целия свят били пленени от идеята за бързина, ефикасност, мобилност и независимост. Ако към това прибавим и прозрението, че не е необходимо да храниш колелото си със сено, настъпилата златна ера на велосипеда е повече от логична.

Също така логично е, че колоезденето става най-популярният спорт в света. Нито футболът, нито бейзболът, нито олимпийските игри, нито ръгби, нито бокс, нито новосъздаденият баскетбол можели да се доближат до психозата, предизвикана от спиращите дъха велосипедни гонки. Внушителни колодруми с трибуни за десетки хиляди зрители поникнали като бетонни катедрали от Лондон и Париж, през Ню Йорк и чак до Сидни, а колосите на спринта – Артур Зимерман в САЩ и Едмънд Жаклин във Франция, били най-големите идоли за милионите фенове на спорта по целия свят.

И в този момент... в този момент се появил малкият, скромен, но непримирим герой на точно този разказ. Някой ден щял да стане най-великият спортист на света. Щял да пълни стадионите на три континента. Лицето му щяло да се взира в очите на всеки човек от първите страници на вестниците. Щял да бъде обожаван. И след това... напълно забравен. Наричал се Маршъл Тейлър. Винаги съм вярвал, че някой ден хората ще имат повод да се взрат назад във времето и да потърсят именно неговата история. За добро или лошо, днес този повод се оказа радиацията. Но всяко нещо с времето си...

Семейството на Маршъл било много, много бедно. Израснал в недоимък, с малко храна и с нула играчки в най-бедния квартал на Индианаполис. Но имал късмета да се сближи с детето на богато семейство. Благодарение на него получил достъп до велосипед.

И бързо установил, че между него и двуколесното изобретение съществува почти свръхестествена връзка. На всеки негов натиск върху педалите велосипедът отвръщал с неприкрит ентусиазъм... с опияняваща тяга. Момчето било като сраснато с машината. То не я управлявало, а я усещало с всеки свой невръстен мускул. Предчувствало нейните движения и капризи като танцов партньор. Маршъл обичал колелото и колелото му отвръщало със същото.

Момчето разполагало с рядко равновесие и гъвкавост и се научило да прави изумителни каскади върху велосипеда. Понякога се носел по улицата, стоейки прав на един крак върху седалката; понякога правел стойка на ръце върху дръжките; понякога яхвал колелото със скок и пирует над рамката. Един ден собственикът на магазин за ремонт на велосипеди на име Том Хей видял зашеметяващата му акробатика и онемял. „Момче, ще ти плащам шест долара на седмица, за да чистиш работилницата и веднъж на ден да ги правиш тези магьосничества пред магазина.” Маршъл приел, но циркаджийските номера станали толкова популярни, че се налагало да идва полиция, за да разпръсква огромната тълпа от насъбрали се зрители.

По време на спектакъла момчето слагало старата военна униформа на баща си, който бил ветеран от Гражданската война. Така получил и прякора, с който щял да бъде познат из целия свят – Мейджър (Майорът).

Но Майорът всъщност все още бил едно доста крехко на вид 11-годишно дете. Същото лято собственикът решил, ей така на майтап, да включи момчето в 16-километрово състезание срещу стотици от най-добрите велосипедисти на Индианаполис. И Том, и съперниците му, и целият град, и самият Маршъл били шокирани, когато, напълно изтощено, момчето пресякло финалната лента преди всички останали. Секунди по-късно... изпаднало в безсъзнание.

Когато се свестил, на ревера му бил закачен златен медал и той се втурнал в барачката, в която живеели, за да го покаже на майка си. Тя първо се разсмяла невярваща, а след това се разридала от щастие.

Месец по-късно невръстният Маршъл бил включен в престижна гонка в щата Илинойс срещу най-добрите 16-годишни колоездачи в страната. 11-годишният Тейлър губи първото място с по-малко от метър, но печели сърцата на зрителите и пресата. Още по-важно е, че в този ден той е забелязан от бившия шампион на Америка и настоящ собственик на фабрика за велосипеди Бърди Мънгър. Омагьосан от майсторството на хлапето, той става негов покровител, треньор и спонсор. „Помнете ми думите – казал Мънгър – някой ден това момче ще бъде най-бързият колоездач в историята. Някой ден то ще бъде световен шампион.”

И момчето започва да печели. Състезание след състезание, гонка след гонка. Дълги, средни и къси дистанции. Но най-вече къси. Спринтът е любимата му дисциплина. Печели със стил, тактика, сила и хладнокръвие. Често надпреварата започва и Тейлър целенасочено изостава. Но съперниците му знаят от горчив опит, че стартовият пистолет е запалил някъде дълбоко в мускулите му фитила на пръчка с динамит. Експлозията е неизбежна. Стотина метра преди финалната лента динамитът избухва и Маршъл изригва като снаряд, оставяйки всички зад себе си. Славата на Майора се разнася по цяла Америка. Колодрумите се пълнят до пръсване. Хиляди остават навън и се катерят по дърветата, за да зърнат поредното му геройство.
Велосипедистът Тейлър е непобедим, но човекът Тейлър е не по-малко вдъхновяващ. Той печели с достойнство, спортсменство и благородство. Общата му култура е забележителна. Речникът – шекспиров. Служи си свободно с три езика, свири на пиано и цигулка и в свободното си време пише поезия. Фин, дори изтънчен, младежът е винаги изпълнен с уважение към съперниците си, въпреки че те често не го заслужават.

Разяждани от завист, останалите колоездачи го ненавиждат. Опитват се по всякакъв начин да му забранят да се състезава. Организират опасни пистови коалиции срещу него. Искат да го елиминират, наранят, контузят, дори... убият.

Следва на стр. 2

Следете новините ни в GoogleNews