За опасните изкачвания във високата планина вече знам. Има ли животозастрашаваща еквилибристика, се обръщам към Тихомир Димитров. Извел съм си формула: Седалка + Въже = Тишо. Планинската математика може и да не е от най-сложните, но, объркаш ли отговора, не прощава… Лятно време съм минавал Кончето. Даже в някои участъци съм се опитвал да го „притичвам“. Уточнявам: при оптимални, сухи, летни условия. С обувки с добро сцепление. Играя си аз миналото лято по ръба на Тарзан. Ту притичвам, ту прескачам при удаваща се възможност. Зад мен - слабичък американец. В средата на 20-те. Увил се около въжето като лиана. Като да се е сраснал с него. Блед. Tрепери като лист. В последствие разбрах, че иначе не е шушумига. Даже мъж на място. Шефът му в САЩ нещо го издразнил.

Теглил му младокът една и тръгнал на едногодишно околосветско. Съдбата решила да го заведе на Кончето. Постоял. Погледал, докато събере кураж. Тръгнал. Сега страх бере, та се тресе. Разбра, че знам английски. Току ме увещава. Ако съм можел да не се отдалечавам. Да сме по-близичко един до друг. Да съм му пазел страх. Изпадал в паника от високо. Окуражавам го. Уверявам, че стоманеното въже никога няма да го предаде на злата пропаст. Поглежда въжето. Поокопитва се. Виждам, че с чиста съвест мога да го оставя сам и да продължа с моето темпо. Отново започвам с притичвания и подскоци да засищам адреналинов глад. Това обаче беше лятото… Зимното Конче, казват, няма нищо общо. Вече мога да потвърдя. Сигурно затова напоследък все по-малко водачи водят там…

Траверс през зимното Конче - защото за това става дума – обикновено започва от х. Яворов (1740 м). Маршрутът бавно набира височина. Суходолски превал е входът към Горния свят – планината над 2.500 м. Следва преход през върховете Разложки суходол (2.728 м), Каменитица (2.726 м), Баюви дупки (2.820 м, всъщност било с три връхни точки) и Бански суходол (2.884 м). Стръмната седловина Кончето (2.810 м) е само къса отсечка в общия траверс. Премостие между вр. Бански суходол и вр. Кутело (2.908 м) - втория по височина в Пирин. Още на Баюви дупки стръмнините не отстъпват на тези, заради които се е прочуло Кончето. А на Баюви дупки въже няма... Основната идея на траверса е странстване по остри ръбове по билото на зимен Пирин. – Оказва се странстване и по други, загадъчни била… – Ако се чудите, защо е цялото това изнемогване. Това студуване. Трудно се отговаря с думи. Те обслужват нуждите на долината. Ще опитам все пак, въпреки че в Горния свят значенията им преиначават. Умаляват.

Тяло на предел. Дух на вододел... В снежна пустош - над саможиви пропасти. По заледени ръбове. Животът предаден на котката. Тук-там тя предателски приплъзва. Тръгва в надолу. В нищото. Само след броени сантиметри все пак решава да спре. Стотици метри бездъние. И отляво, и отдясно. Безмерие без лицемерие. Гледате един друг. Плюшената логика на долината се сконфузва. За нея е толкова непривично - чак плашещо. Кокори се, кокори и решава, че е най-добре вежливо да се сбогува. Изгубва се в далечината. Сега - на чисто. Себеоткриваш. Себенадвиваш. Разумът се себеоглежда – нещо, което никога не му е разрешавано. Разбира, че е кълбо намотани догми, навици, страхове. Нишките всичко са оплели. Всичко са превзели. Малко неудобно му става. До сега са му говорили като богоподобен. Страхопочитали са го. Пък то… Горният свят има чувство за хумор. Превръща догми, навици и страхове в шоколадени курабийки. Като за детски рожден ден. С всяко забиване на котките хапваш по една. Докато не остане. А после? Съзнание в безсъзнание. Познание без знание. Неизразимост. Покрай снежните била качваш загадъчни, невидими… Като в будистка медитация. Матура на Горния свят.

От х. Яворов до Разложки предел е увод. От там нататък - особено след вр. Каменитица – същинската матура. Малко след хижата планината се отваря. Приема. Повежда. Без насилие – ако разбира се правилно си разчел метеорологичната прогноза... Катериш. И умът катери. Става си огледало. Оглежда се. Планината знае докъде си се докарал. Съчувства. Утешава. Планинска педагогика със своя методика … Не! Свобода не взима. Дава. Досадата се утаява. Загубва се и прави място. Пурпур на зора. Снежна белота. Мирис на гора. Крякаща птица, надвила студа. Топлина в мускули, разказваща различна версия за живота. Гледки, обезсилващи думите. Долният свят е викал „Дръж!“. Като на куче е викал... Сега е обратно. Всичко е „Пусни!“. „Заглъхни!“

Предната вечер с групата на Тихомир съм пристигнал на паркинга на Пирин голф клуб. Присъединява се втори водач. Изкачваме пътеката до х. Яворов. Хижата на следващата сутрин ще бъде изходна точка. Получава се двучасова загрявка за утрешния преход. Особено приятен е финалът. При пристигането х. Яворов е гостоприемна. Една от най-уредените в нашите планини. Топло, чисто, вкусно, вежливо – какво повече да искаш. В столовата хапваме. Пийваме. Две компании софиянци са му поотпуснали края. Тръгнали били на Албутин. Като ги гледам, едва ли ще стигнат утре преди обяд. А от х. Яворов са само едни 2 часа. Говорим си това-онова. Даже не подозирам, че утре ще направя най-тежкия преход в живота си. Не е запланувано съвсем така, но лавинната обстановка добавя своето. В края на утрешния ден сме вървели 15 ½ часа. През по-голямата част по изискващ алпийски терен. В планината растеш. Матура лесно не се взима… Но – успееш ли…

Тихомир обявява тръгване в 5:30 ч. Малко след това се разотиваме по стаите за краткия сън. На сутринта, точно в 5:30 ч. сме на верандата. Другият водач проверява изправността на лавинните уреди. Потегляме на челници. Преди два дни е навалял нов сняг. Скоро става ясно - по време на прехода не можем да разчитаме на готова пъртина. Трябва да бием сами. Планината започва да работи върху нас. Напряга мускулите. Загрява тялото. Дали не опитва да изгори в мускулите като в печка „обстоятелства“ от ниското? Снегът стига до под коляното. Стъпваме внимателно. Често затъваме. Тихомир върви отпред. Призовава мъжете след него да уплътняват дупки от затъвания, пълнейки със сняг. След това утъпквайки. Жест към дамите, които предвидливо сме оставили да вървят отзад. Оказва се, че под снега е клек. Понякога пропадаме до кръста. Това му е лошото на клека през зимата - невидимите клопки. Високо в боровете се чуват крясък на птица-страж. Писка пронизително - горска аларма. Явно нарушаваме покоя. Не знае какви ги мислим. Предупреждава, че сме опасно близо. А може и да е съобщение от планината за нас. Не разбираме. Сетивата са още настроени на непохватна долинна честота.

След около половин час излизаме от гората. Маршрутът продължава през долина на циркус. Съмнало се е. Далеч зад нас зората оцветява Разлог. Толкова много нюанси на червеното! Личи, че нещо си е наумила. Започва с нас безмълвна беседа. Внушителната скална стена на рид Стъпките става платно. Стотици метри дълго. На места и над 100 м високо. Движейки се към Разложки превал, дълго гледаме платното в наше ляво. Върху него пурпурът рисува знаци. Сменя ги. Като да пише послания. Кой, каквото може, разчита. Зората общува на език нейн. Защо тогава разбираме…? Преведено на човешки език, знаците означават покой. Притихване. В някакъв момент другият водач спира. Посочва улей в стената на Стъпките. „Виждате ли го?“, пита групата. „Викаме му Кюнеца. Толкова е сенчест, че сняг в него най-дълго се задържа.“ Група планински водачи имали традиция да го пускат със ски на 1-ви май. Страхотно би било, казвам си. Може би зората заличава изкуствените граници на „неприетото“. Възможностите вече нямат край. Но – можеш ли всичко да разбереш? Съжалявам, че съм само пистов скиор. Потегляме. Крачките привеждат в равномерен ритъмът.

Другият водач минава отпред. Поема биенето на пъртината. Бързо дръпва далеч пред нас. Трябва да е голямо усилие. Половин час гази дълбок, девствен сняг. Не му личи умора. Кален в Горния свят, мисля си. Дали на платното на Стъпките разчете съвет, как да надхитри умората? Най-вероятно е разбрал повече от нас. След още половин час достигаме премка. Тръгваме по ръба ѝ. Слънцето напълно се е вдигнало. Топли. Разпънало е над нас тъмносиньо безоблачно небе. Тъмносиньото на високата планина. Стръмнината постепенно нараства. В далечината виждаме кръста на Разложки превал. Входният знак на Горния свят ни ориентира. Не след дълго стъпваме на превала. Посреща виелица. Вятър минава през нас, като да сме от решето. Отвява останки. Довършва. Виелицата сякаш шуми отвън, за да притихва отвътре. Умът удобно се настанява в себе си. Нищо вече не пречи.

Тихомир дава почивка за котки и седалки. Днес не говори много. Сякаш дава дума на билата. Слуша заедно с нас. Сменям изпотената блуза. Свалям ръкавиците, за да притегна ремъците на седалка и котки. Грешка! Ръцете ми измръзват. Във виелицата става за секунди. Сещам се за препоръка на водача: „учете се в планината да се обслужвате без да сваляте ръкавиците“… Поглеждам нагоре. Заскреженият православен кръст благославя. Като да праща на мисия. Виелицата го е облякла в мантия от снежни кристали. Стои му като перушина на бял гълъб. Прилича на белия гълъб, с който в църквите често изобразяват Светия дух. Ефирно, безтегловно. Сякаш се готви да полети. Сякаш обявява, че сили на долния свят тук губят значение. Снимам го, доколкото е възможно с вкочанени пръсти.

Водачите навръзват свръзките. Дават указания. Безмълвно с погледи приветстват в Горния свят. Мобилизират сили. Матурата е започнала… На свръзки тръгваме по стръмното към Разложки суходол. Стигаме билото. Спускаме надолу. После отново нагоре – към Каменитица. От нея виждаме хоризонт и бездна, които ще следват до края. Тях е упълномощила планината да задават въпроси, на които вътре в нас търсим отговори… Отговори пред най-важния оценител. Пред себе си. Виждаме в ниското острата гърбица на Средоноса – мечтата на напреднали планинари. Все някога ще мина по нея, казвам си. Последен съм в свръзката. Водачът върви отпред. Често се обръща да провери, държим ли въжето помежду ни опънато. Ако някой от нас се подхлъзне, при опънато въже по-лесно се удържа. Продължаваме като на виенско колело да движим нагоре-надолу по ръбове на Горния свят. В редките паузи опитваме да отгатнем била на хоризонта. Синаница, Гергийца, Муратов… Върховете мълчаливо наблюдават матурата ни.

Стръмното цеди последни сили. Изнемогваме. Водачът окуражава. Окуражава и усещането, че вървим по видими, но и по невидими била. Въпросите на планината се появяват от нищото. Идват с благ, дружески тон. Учудващо - колко лесно идват тук горе отговорите! В далечината вече се виждат отблясъци от металната обшивка на заслон Кончето. Планината ни подкрепя. Дава знак, че силите ще стигнат. Вижда, че вече сме „на резерви“. Тихомир е обещал на заслона почивка за обяд. Заслонът обаче се скрива зад билото. Като да е бил мираж. На Баюви дупки идва трудната част на матурата. Бездна залага наклони. Очаква да не се измъкнеш. Ласкае да полетиш. Да си нейн. Водачът ме пуска да вървя отпред. Така наблюдава по-лесно свръзката. По-бързо и лесно може да овладее подхлъзнал се. Добре сме осигурени. Опънал въжето до другия, сръчно осуетяваме плановете на бездната. Надхитряваме я. Обедното слънце размеква снега. Все по-често котките забождат в меко. Все пак намират, за какво да хванат. Водачът опъва въжето. Напомня, че между нас не трябва да има „корем“. Продължава дебненето с бездната. Тя задава въпроси. Ние си отговаряме. Мускулите са изопнати на предел, а отвътре се усеща като обновяваща безметежност. Сещам се за безтегловността на кръста. На поклонение ли сме…?

За да може в случай на нужда да ни удържи по-лесно, водачът се качва на фирновала козирка. Върви по нея. Изкусен въжеиграч над бездна. Сякаш присмиващ се над силата на тежестта. Какво ли не правят тези хора, за да осъществим ние мечтите си… Вече познавам водача от други изкачвания. Убеден съм в опита му. Имам доверие. Казва, че козирката е здрава, но все пак минимален риск да рухне остава. Случи ли се трябва мигновено да скочим на земята в противоположна посока. Да спрем с телата си пропадането му на принципа на везната. Правилно е изчислил. Козирката издържа. Стигаме заслона. Пускаме на земята тежките раници. Телата грохват до тях в снега. Пием течности. Хапваме. Водачите обясняват колко са важни течностите по време на поход. Кръвната плазма се сгъстявала от телесното натоварване. Не я ли разредиш с прием на течност, започваш лесно да се уморяваш. Няма време за дълга почивка. Тихомир дава знак. Бърза снимка за спомен и вече сме поели към Бански суходол. Стигаме върха. Изслушваме въпросите на урвите и спускаме към началото на Кончето. Вихрен гледа внимателно. От непосредствена близост.

Толкова е стръмно, че без осигуровка подхлъзване или спъване би ни запратило на стотици метри в нищото. Тихомир заръчва да изчакаме. Разкопава изпод снега бетонирано метално колче. Прикрепя към него въже, с което ни осигурява, докато стигнем основното стоманено въже. Разстоянието до него е десетина крачки, но е почти отвесно. Един по един пускаме надолу. Указанието е да се прикрепим за въжето с карабинера от лентата, закачена за седалката.

Идва мой ред. Първоначално лесно извървявам отвеса до въжето. Клякам да закача карабинера. Котката ми поддава. От подхлъзването сядам върху нея в много неудобно положение. Не мога да помръдна. Една педя ме дели от стоманеното въже, но няма как да го стигна. Усещам: още малко пресегна ли, политам в бездната. Водачът нервно подвиква да не губя време. Да се закачам. Не може да знае, че в ситуацията, в която съм, дори само допълнителен сантиметър протягане би означавал пълна загуба на равновесие. Претъркулване с кълбо в пропастта. От високото, от неговата позиция, явно не се вижда. Водачът се изнервя още повече. Мисли, че своенравнича. Настоява. Размърдвам тялото си в опит да се свлека още малко по-близо до въжето. Снегът поддава. Успявам. Закачам се. Усещам, като да съм взел матурата… Малко по-късно от Кутело виждам Джамджиев ръб в ниското. Вече ми изглежда добряк. А като бях на него…

Двойно осигурени – и от въжето на водача, и от стоманеното въже – преминаването по Кончето се превръща в забава. Летеж над бездънното като награда за взетата матура. Сякаш гравитацията наистина е отменена. За кратко спираш пред металните колове, на които е опънато въжето. Прехвърляш карабинера. Отново политаш. Вихрен и Кутело гледат одобрително. Виждат притихване и безметежност, на които учат. Остава само да се съхранят в ниското… Пишейки това се чудя, дали планината не иска да го запази в тайна. Да го споделя само лично. Не знам. Сигурно е, че в долината то ще си остане непонятно. А командата „Дръж!“? Станала е дори по-непонятна от езиците, на които ни е говорила планината…