След цветето - разказ от Здравка Евтимова

Бях жена, с която не бива да се захващат.

Поне така вярвах.

– Тя беше крехко създание – твърдеше Гриша, когато приказваше за бившата си приятелка. – Цвете, разцъфнало сред леден вятър. Хората я ненавиждаха, не я разбираха. Предадоха . Всички, освен мен.

– Цвете, което ти се изплъзна – изтъкнах. – То си намери друг, който го разбира по-добре. А ти се ожени за пари. За мен.

– Най-голямата грешка в живота ми – призна Гриша и въздъхна така, сякаш в този миг издъхваше цялото му благородство.

Въздишките му ме изнервяха. До втръсване ми бяха омръзнали описанията на неговата единствена, най-голяма обич – нежна, красива, ранима, неземна... Все едно слушах житие на светица.

Истината беше далеч по-проста. Неземното създание се беше влюбило в най-добрия му приятел. А Гриша – поне според тъжната версия, с която ме бе запознал най-подробно – благородно им подарил всичките си спестявания, за да започнат живота си заедно. Това, разбира се, доказваше колко великодушен, самоотвержен и възвишен човек е той.

Така звучеше неговата интерпретация на трагедията с цветето, измръзващо на вятъра.

– Панталонът ти е изцапан на коляното – казах аз, преди да е успял да се отдаде на следващата порция сантименталност. – И сигурно пак си пропуснал да си измиеш зъбите.

Всеки път, когато представяше Алина като изящна лилия, а мен – в нейна недостойна противоположност, започвах да се вглеждам с лупа в дрехите му. Сакото беше измачкано, обувките – разкривени, ризата – безформена. Не пропусках нито една подробност.

– Ти си безчувствена – заявяваше той. – Себелюбива.

Моят егоизъм беше другата му любима тема.

А щом започнеше да възпява лилията, аз му припомнях, че през януари пак не са го повишили и заплатата му е унизително ниска.

Тогава Гриша въздъхваше и млъкваше.

На мен това ми харесваше.

Знаех защо е с мен.

Заради парите ми.

И това също ме устройваше.

Никога не съм била крехко цвете, което трепти сред поривите на мразовит вятър. И нямах никакво намерение да слушам каквото и да било за Алина, независимо колко щедро Гриша е платил за почивката ѝ с най-добрия му приятел.

– Чуй ме, Григор – казах му. – Вратата е отворена. Можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш. Но ако останеш, ще живееш по правилата в тази къща.

– Мразя правилата – отвърна той. – Задушават ме. Самата мисъл за тях ми причинява болка.

– За болката няма по-добро лекарство от сутрешния крос – вметнах аз и така приключих разговора, преди да е започнал поредният му пристъп на самосъжаление.

Знаех колко силно ненавижда физическите упражнения. Почти толкова, колкото ненавиждаше моите правила. За него добрата физическа форма беше жестоко наказание.

Беше ми обяснил, че Алина – светлината на нощите му – спяла до късно и той свикнал да се събужда по обяд.

Откакто живееше с мен, всяка сутрин го вдигах от леглото в шест и половина. После тичахме един час.

– Вали – оплакваше се той.

За мен няколко капки дъжд не означаваха нищо.

– Чистият въздух е полезен – отвръщах.

Той не понасяше чистия въздух.

Ако искаш да си във форма, трябва да тичаш. Толкова е просто.

– Аз не съм лилия – казах му. – И ти не си. Ти си човек, който непрекъснато се оплаква. Затова тя те напусна.

Знаех, че никога няма да се изкача на пиедестала, на който Алина живееше в спомените му. Затова не виждах никакъв смисъл да се преструвам на нежна, ранима и чувствителна.

Нека си пази лилията, докато цъфнат къртичините.

Аз нямах намерение да бъда цвете.

Изведнъж ме обзе лошо предчувствие. Къщата ми беше накрая на града. Ако решеше да ме убие, нямаше кой да чуе крясъците ми. Докато полицията се сети да провери защо не се явявам на работа в издателството, вече щях да съм мъртва, изстинала и забравена.

— Слушай, Гриша — казах. — Аз съм силна жена. И стрелям точно.

— И? — попита той спокойно.

— Ще те изпреваря.

— Знам.

— Само не се опитвай някога да ме убиеш.

Той избухна в смях.

Не ми хареса.

Слънцето светеше ярко, а тревата пред къщата изглеждаше така, както не бива да изглежда по това време на годината — буренясала, грозна, занемарена.

— Не си окосил тревата — казах. — А на якето ти има голямо петно от кал.

— Знам.

— Не е достатъчно да знаеш. Трябва да предприемеш нещо. И то веднага.

Той не предприе нищо. Загледа се през прозореца с отсъстващ поглед. Между нас се разстла мълчание — плътно, тежко, потискащо. От този вид мълчание винаги ме заболява глава. Силният есенен вятър блъскаше клоните отвън и усилваше усещането за буря. Изпитах остро безпокойство.

— Есента тази година е прекрасна — заяви Гриша така внезапно, че едва не подскочих. — Иска ми се Алина да беше тук. Щеше да сготви супа с лук. Супа с лук приз през есента...

Той преглътна бавно, сякаш усещаше вкуса на противното блюдо.

— Да сготвиш супа с лук е разумна стъпка — отвърнах. — Но Алина едва ли е проявявала здрав разум. Аз ще сготвя. А ти не забравяй — обядът е в един. Иди до магазина за оцет. Докато вървиш, можеш спокойно да мислиш за Алина.

Той не запомни, че обядът е в един. Закъсня с четвърт мас, но направи нещо, което ме остави безмълвна.

— Тази супа е великолепна — възкликна сред първата лъжица. — Всъщност никога не съм ял нещо по-вкусно.

— По-вкусна от супата на Алина?

— Да. Неприятно ми е да го призная, но е така.

Гледах го вцепенена.

— Подиграваш ли ми се? — попитах най-сетне.

Той не отговори.

Точно това ме убеди, че е измислил нов начин да превземе крепостта — с ласкателства.

— Ако не престанеш да ме обсипваш с тлъсти думи, ще се забиеш с лице в калта.

Той се усмихна.

За първи път забелязах необикновената светлина в очите му — дълбочината им криеше нещо, което не бях успяла да разчета.

— Между другото, крайно време е да се научиш да си гладиш ризите — казах.

— Готвиш прекрасно — реагира Гриша. — Може би съм щастлив човек.

— Щастлив или не, ризите ти няма да се изгладят сами. Ти ще се заемеш с този дейност. И ще ги гладиш както трябва.

— Сутрешното тичане ми се отразява чудесно — изтърси той. — Изглежда обичам да кося трева.

Отново се усмихваше.

Аз обаче не свалих гарда.

Този човек е змия, дебнеща сред окапалите листа, помислих си.

— Аз умея да откривам змии, дебнещи сред окапалите листа — предупредих го. — И ги убивам.

— Разбира се — съгласи се Гриша. — И не си цвете, което замръзва на вятъра.

Значи пак натам се насочваме, помислих си. Алина — цветето, което никой не разбира. Цветето, което вари супа с лук.

— Така и не получи повишение — изтъкнах след кратко мълчание аз. — Ленив си. И страхлив.

Той се усмихна.

Още в същия миг разбрах, че нещо се е объркало и то ужасно.

Наистина.

— Спестих малко пари — каза той и извади от джоба си тънка пачка. — Това е всичко, което имам. Вземи ги.

Сигурно съм го изгледала като пълна глупачка, защото Гриша побърза да добави:

— Купи си каквото решиш.

Този човек е измислил нова стратегия, помислих си. Опитва се да ме купи.

— Опитваш се да ме купиш — изрекох на глас. — Предупреждавам те, че всичките ти схеми ще се провалят. Знаеш много добре, че не страдам от липса на пари.

— И не си цвете — добави той спокойно.

— Не, не съм. А сега иди да почистиш гаража. Вътре е пълен хаос.

— Вече го почистих.

— Бюрото ти е разхвърляно.

— Не е. Подредих го..

Замълчах и се огледах.

Тревата беше окосена. Пейката пред къщата изглеждаше като нова, а само преди седмица беше счупена.

— Кога боядиса капаците на прозорците? — попитах несигурно.

После си рекох, че във всичко това непременно има някаква уловка.

— Слушай — започнах.

Спомних си как веднъж беше промърморил под нос, че романтичните филми са загуба на време.

— От днес нататък ще ходим на кино веднъж седмично. И това не подлежи на обсъждане.

— Да не съм направил нещо лошо? — попита той.

— Не знам — отвърнах. — Засега още не съм сигурна.

След няколко дни Гриша замина в командировка и аз останах сама.

Опитва да се срещне с цветето, мислех си.

Къщата ми беше голяма и топла.

Отворих гардероба му. Дрехите му бяха прилежно сгънати. Обувките — лъснати. Ризите — идеално изгладени.

Очаквах да открия снимки на Алина.

Прерових внимателно всички чекмеджета на скрина.

Вместо нейна снимка попаднах на фотография, която ме остави без дъх.

Беше моя снимка.

Тичах в дъждовно утро. Анцугът ми беше подгизнал, от него се вдигаше пара. Изглеждах ужасно. Фотографията никак не ми хареса.

Този човек определено крои нещо, казах си. Няма никакво съмнение. Трябва да внимавам.

Методично, без да бързам, започнах да подреждам мислено всичко, което ми беше известно за конфликта помежду ни.

Алина беше музата — или както там ги наричат.

Тя беше синята багра в небето преди да се разрази буря.

Аз бях бурята.

Аз готвех супа с лук.

Тя беше цветчето, което никой не разбираше.

Гриша се прибра от командировка и внезапно протегна ръка към мен.

— Това е за теб.

Подаде ми цвете.

Не беше роза.

Не беше хризантема.

Дори не беше карамфил.

Беше някакво жалко растенийце, отскубнато от ливадата пред къщата.

— Откъснал си го от ливадата — казах.

— Да. Харесва ли ти?

— Изобщо не — излъгах.

Слънцето залязваше, а тревната площ пред къщата сияеше в златиста светлина.

— Нямам търпение за супата ти — каза Гриша.

— Днес няма да има супа — отвърнах.

— Тогава може би нещо друго?

Усмихваше се, а аз не успявах да разбера накъде бие. Бях сигурна, че е измислил нова измама. Дали се опитваше да ме приспи с любезност с цел да ми отнеме всичко, което притежавам?

— Казах ти, че няма супа — промърморих.

— Знаех си — отвърна той. — Тогава ще те заведа на Горно-оряховска скара. За разнообразие.

— Вечер не ядем месо — напомних му.

Слънцето вече беше залязло, а тревата пред къщата все още изглеждаше прекрасна.

Честно казано, не вярвах, че тази тревна площ може да изглежда наистина красиво.

— Толкова си естествена — каза Гриша. — И истинска. Мисля, че твоите правила ми се отразяват добре. Отслабнах.

Отслабнал си друг път, възразих на ум.

— Алина е цвете, което измръзва на вятъра — отсякох.

— А ти разцъфтяваш на вятъра — независимо дали е леден или горещ като пещ — отвърна той.

Никога не бях предполагала, че някой би могъл да ме нарече цвете.

Все пак ми стана хубаво.

Един поет сигурно би казал, че подобно чувство е опияняващо.

Аз не бях поетеса. Имах си кухня.

И я обичах.

— Лицето ти не се усмихва — измърмори Гриша. — Очите ти го правят.

Не го попитах какво точно иска да каже.

— Хм... — промърморих. — Май е време да идеш да купиш оцет.

— Значи ще сготвиш супа с лук? — попита той.

— Разбира се, че не.

В същия миг почувствах, че мога да понеса всякакъв жесток есенен вятър.

— Харесвам усмивката ти — изтърва неочаквано Гриша.

Следете новините ни в :