Сянката: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 08 април 2017 в 08:30 8790 0

Снимка Сергей Антонов

Здравка Евтимова.

Лесно беше.

Беше въпрос на престиж елитните семейства да поддържат възпитани сенки за дъщерите си.

Нико вървеше след Дориана и непрекъснато наблюдаваше изражението на лицето ѝ. Асенов, психологът, който го обучаваше в уменията на сянката, бе подчертал, че не е необходимо винаги да се усмихва. Нищо не досажда повече на възпитана млада дама, отколкото серия раболепни усмивки без активни действия във физически план след усмивката. Нико не знаеше какво значи „раболепен“ и „физически план“. Схвана , че трябва да ѝ се усмихва. Ако Дориана не го одобреше, отново щяха да го върнат в Старо село, в къщата на баба му, при изгнилото сено, което никой не искаше да купува. В Старо освен да откраднеш забравена на двора лопата или маркуч, нищо не можеш да сториш. Онази, мълчаливата като гробище жена, която го накара да опише неговото село на половин страница, каза:

- Трябва да го върнете, откъдето сте го довели. Той е неграмотен.

Ако го върнеха в Старо, дори да се заключеше с девет катинари в къщата на баба си, пак щяха да го докопат.

Всичките кости ще ти надробим като костилки на череши. Щяха да запалят къщата, кой ще се занимава да разбива врати?

- Не ме връщай - каза Нико на жената. - Нали виждаш, че мога да пиша. Какво повече искаш?

Беше глупав, зелена тиква беше тогава. И до днес не можеше да си обясни защо го оставиха за Дориана. Може би защото беше модерно сянката на дъщерята да бъде отзивчива? Едва ли. Сигурно защото доктор Халеев, специалист по сексуални дисфункции (тогава Нико не се сещаше какво означава „дисфункции,“ – функции в дискотека, може би?) заяви:

- Касае се за много здрав младеж, при когото не се наблюдават каквито и да било дисфункции. Не е склонен към агресия. Чистоплътен. По-скоро свенлив.

По-късно Нико си задаваше въпроса - дали бяха преценили, че ще им струва евтино? Да намериш читава сянка за детето, в чието бъдеще инвестираш хиляди, е скъп и рискован процес. Решили са, че е кротък, изпълнителен, як. Защо да не опитат?

- Днес това е базов приоритет – изтъкна доктор Халеев пред майката на Дориана в присъствието на Нико. - Наемайки проверена от дипломирани лекари сянка, вие ще бъдете спокойни, че дъщеря ви практикува здравословни, препоръчани в специализираната литература сексуални техники. В следствие на това вашето момиче ще бъде способно да взема правилни решения за бъдещите си връзки. От друга страна, родителите научават в спешен порядък за евентуални уклони към нездрави практики, наркотици, насилие. В 99 % от случаите използването на сянка елиминира патологични отклонения в емоционалното и физическо развитие на най-скъпата личност у дома - дъщерята.

Слепоочията на Д-р Халеев бяха посипани от скреж. Той се гордееше с реномето си на почтен експерт и с дузина дипломи за завършени медицински специализации в най-развитите страни по света. Нико въобще не разбра какво искаше да каже този човек.

- Естествено, поддържането на сянка изисква финансов ресурс, бих казал значителен такъв - подчерта доктор Асенов, психолог, и той побелял отвсякъде – и по брадата, и по главата. Брадатият пръв бе одобрил Нико. – Изборът на сянката е от първостепенно значение – тук Нико отново не разбра за какво говори докторът. Само думите на Асенов – „Никола изписва правилно думите с три или четири букви. Не е склонен да прерязва гърла“ – му бяха ясни.

Само дето не беше сигурен точно какво означава „склонен“.

Нико си спомняше баба си, тънка като бобова шушулка, тъмна. "Ела да ядеш, Нико" – викаше го и му правеше попара.

Веднъж го погали по главата и каза:

- Като умра, недей да биеш хората. Не кради от хората. - Но какво друго да прави? В Старо село биеха и крадяха.

Лошото беше, че вече нямаше какво да се краде. Още като момче в предучилищната се научи да бие. Беше едър, но как да биеш сам – ония бяха банда, имаше още една банда и го помляха два пъти - един път едните, втория път другите. Баба му умря.

- Жал ми е, че не те галих повече, момче – беше прошепнала няколко дни преди да я погребат.

Майка му се беше обадила, че ще го вземе в Мадрид, но не го взе. Баща му въобще не се обади – нито от Италия, нито от Холандия, може и да беше умрял.

Онази жена - и тя бобова шушулка, но облечена и направена, дето дойде с кола в Старо село да го цани за работа, само каза: „Боже мой!“, като го видя.

Обръснаха го, изкъпаха го, намазаха го с миризми, после направената жена го заведе в града, в хотела си. Не беше опитен, не знаеше какво да прави, само ѝ повтаряше като смахнат: „Хубава си. Хубава си“, а когато тя му свари кафе в една златна чаша, направо не можа повярва. „Много си хубава и много си добра“- даже я потупа по ръката. Така потупваше ръката на баба си, когато старата го похвалеше, че е изкопал малините чисто и хубаво.

Онази жена каза още два-три пъти „Боже мой!“ После му обади: „Имаш късмет, че попадна на мене. Ще станеш идеална сянка.“

Купи му дрехи от лъскави магазини, обувки и сандали от още по-лъскави магазини, миризми и бръснач му донесе сама, дори не го отведе да пазаруват. Той ходеше след нея замаян, изяде толкова много яденета - не им знаеше имената, но го беше страх да я попита. За пръв път виждаше на едно място толкоз храни и се тъпчеше, докато сълзи не изскочеха от очите му. Направената жена го сложи го да живее на едно лъскаво място. Вечер идваше при него, посред бял ден идваше при него, Нико не се изморяваше. Тя му оставаше пари.

- Ти си идеална сянка – шепнеше тя.

Чак след година и половина Нико разбра колко си бе сложила в джоба направената – свестни сенки се намираха трудно. Здрави и жалостиви момчета вече не се раждаха по тези места. Дали бяха измрели, или бяха вдигнали куфари и дим да ги няма по света? Никой не можеше да каже.

Да ходиш като червей след мацката. Да ѝ се хилиш през цялото време, да те обучава доктор Халеев по safe sex, доктор Асенов да те притиска да зубриш наизуст правилата за уважително отношение към дамата. Разбра какво означава респект: да не псуваш, да не плюеш на улицата, да не си плюеш на ръцете, да се къпеш сутрин, обед и вечер, да си миеш зъбите сутрин, обед и вечер, за да нямаш лош дъх; да не пушиш – Нико не пушеше, защото не можеше да изпуши пенсията на баба си на цигари, а в долапа да няма хляб. Да не се дрогираш – къде ти пари за дрога в Старо, къде ти дрога – то троха за ядене трудно се намираше.

Гадното беше, че трябваше да учи заедно с Дориана. Тя въобще не се съгласяваше да виси над отворена книга, ако някой не се мъчи до нея. Тъпчеха главата ѝ с математика – горката Дориана, като че ѝ бяха извадили очите и не виждаше белите конци, с които бяха закърпили задачата. Учителката на Дориана беше много изтормозена. И тя като него се хилеше, без да има защо и кимаше с глава с повод и без повод пред Дориана и нейната майка. Сигурно и даскалицата ѝ беше сянка, само дето не практикуваше безопасен телесен контакт.

Всички, дето отговаряха за обучението на Дориана, очевидно бяха сенки – учителките по танци и по английски; един господин, дълъг слаб бастун, даскал по пиано, който само чакаше Дориана да изтърси: „Писна от Моцарт“. Типът клюмваше върху клавишите и заспиваше. Но никой не го гонеше, защото лицето на бастуна беше усмихнато по всяко време, дори когато хъркаше върху пианото, а Дориана сочеше Нико с пръст и му казваше: "Контакт".

„Контакт“ в семейството на Дориана наричаха любовта. Доктор Халеев подробно му беше разяснил какво е полезно и нормално; какво е вредно за Дориана. Дориана вдигаше показалец - не беше нужно да изрича „Контакт!“ - всеки пък когато не ѝ харесваше урока по история, задачата по математика. Докато двамата с Нико правеха контакт, учителите стояха смирено над отворените учебници и чакаха Дориана да набере желание за сложната материя на урока. За своя изненада на Нико му стана интересно да учи история, особено за онзи грозен мъж Ивайло – Нико си мислеше, че грозникът се е родил в Старо село като него - и за онзи симпатичен нещастник Кромуел, който също се е родил в Старо, но то е село някъде в Англия. Тия двамата му станаха любимци. Сигурно като Нико преди да станат големи и яки, бяха работили като сенки на някое важно момиче. Даже са били по-зле от Нико. Тогава едва ли е имало доктор Халеев да ги обучи и доктор Асенов да ги напътства колко пъти да се къпят на ден.

Първото задължение, което сянката следваше да усвои, бе усмивката. Нико трябваше да се усмихва – на Дориана, на госпожа майка ѝ, на господин баща ѝ. Даваха хубава храна – можеше да яде, докато се пенсионира, да се тъпче така, че сълзи да избиват направо от мозъка.

Психологът Асенов го тренираше да целува ръка. Предупреди го, че Дориана високо ценяла усилията в тази посока и Нико целуваше.

За две години усвои поведение на висококачествена сянка в обществото – комплименти за всички части на облеклото, тялото, остроумието, хуманността на своя обект; контакт по всяко време на денонощието. Никакви отклонения по други обекти от женски и мъжки пол; никакви приказки, никакви изяви пред изтъкнати хора, каквито посещаваха семейството на Дориана всеки ден. Никакво привличане на вниманието към себе си. Тотално игнориране на обстоятелства, при които изтъкнати люде, пияни-заляни, дрогирани или просто щастливи по особен начин поемаха, влачени от техните сенки към джиповете им.

Не създавай работни, интимни и интелектуални отношения с колеги-сенки. Не обсъждай, не виждай, не чувай. Не пий. Никакви наркотици. Отнасяй се като джентълмен (в началото Нико не знаеше какво означава „джентълмен“ – нещо като лудия Павли, който пееше за Крали Марко на баба му, докато старата му даде торбичка сухи кори и глава лук). Целуваше ръката на Дориана, тя отсъждаше: „Прекаляваш, копеле“, но не се оплака на майка си, нито на доктор Халеев. Шепнеше ѝ десетина пъти на ден:

– Дориана, ти си красива. Мила и нежна си – пред приятелките ѝ и пред младежите – на негова възраст, нито един от които не беше сянка.

Когато на гости идваше някой интелигентен млад господин от елитен колеж в чужбина, Нико светкавично се оттегляше. В последствие Дориана му подаряваше нещо - мъничко и скъпо, но не пропускаше да го ухапе:

- Ти си пакет тесто. Липсва ти характер! Трябва да се биеш за мене.

И Нико се би – три пъти. Три пъти ги остави да го насинят.

- Нали знаеш, че между тебе и нея не може да има нищо – прошепна майката на Дориана. – Не си прави илюзии – след това го огледа лъчезарно, което беше добър знак, и додаде: – Но е много романтично от твоя страна, Николай. Браво, красивото ми момче!

Специална учителка изпитваше Николай върху откъси от шедьоври на световната любовна лирика, които той декламираше пред Дориана, за да обогати духовния ѝ мир. Така младото момиче по естествен път – без да се погребва в прашни томове - се осведомяваше какво са писали и пишат талантите по света. Но тя трябвало отрано да осъзнае, че освен знания във телесно-физиологическата сфера, съществувало и нещо друго – чувства. Така обясни на Нико майката на Дориана.

Задължение на Нико беше да чете произведенията, които Дориана изучаваше в частната английска гимназия. Той решаваше задачите, които трябваше да решава Дориана, придружаваше я на симфонични концерти и опери, които му бяха противни, но облечен в тъмен костюм, полагаше усилия да не задреме в зала „България“. "Уау!" - ахваха приятелките ѝ, като го видеха.

Беше висок като баба си, с кафяви очи като старата, с тъмна коса. Понякога, съвсем както баба му, без да бе длъжен да го прави, милваше косата на Дориана, докато траеха два удара на сърцето.

- Извинявай – казваше след това, защото Дориана бе подробно запозната с неговите задължения.

– Не си въобразявай – напомняше му тя. - Нали знаеш, че си сянка.

Здравата, култивирана сянка беше въпрос на чест в редица кръгове. Наличието ѝ говореше по-красноречиво за благосъстоянието на работодателите от скъпия автомобил, дори от ваканциите на известни дестинации по света. Някои семейства – колкото блясъкът и културата им бяха по-високи – се утвърждаваха още по-непоклатимо, наемайки втора сянка за девойката си. От крехка възраст наследницата на бизнеса трябваше да осъзнае, че разнообразието е възможност, открита пред строго ограничен кръг хора.

Сянката, разбира се, си знаеше мястото. Ако в дискотеката, на марковата ваканционна дестинация достойният обожател на младата дама се оказваше по-малко достоен от очакваното и се напиеше до безпаметност, ако се дрогираше на публично място, ако проявеше сексуална несъстоятелност, агресивност и т.н., Нико бе неизменно под ръка. Дориана трябваше да бъде щастлива всеки миг от живота си.

Някои момичета бяха сменили по няколко сенки. Не съществуваше обичай семействата да си разменят вече излезлите от употреба млади служители. Нико можеше само да се досеща каква е участта на провалилите се колеги. Известно му беше, че вече има компания за третиране на сенки.

Всички колеги, които Нико познаваше, поддържаха неприкосновен резерв. Всяка предвидлива сянка спестяваше здраво. Умението да се усмихваш на подходящи хора в подходящ момент, да се трудиш с цел да направиш плътта им щастлива, да знаеш какво да чуваш и какво не, да говориш английски, да цитираш кулминационни поетични откъси от световни майстори, бяха качества, които гарантираха на сянката, че няма да гладува в бъдеще.

Нико поддържаше неприкосновен запас, имаше банкова сметка, дори веднъж, изцяло в противоречие с правилата, бе издрънкал пред Дориана:

- Нямах време да те погаля.

Можеше да ѝ го каже и на английски, защото заедно с нея се измъчваше в овладяването на този език. Влюбих се в тебе - можеше да ѝ каже, но прошепна точно както баба му бе избъбрила преди да затвори света след себе си:

- Нямах време да те погаля, Нико.

Това го бе разтърсило много повече от майсторите на поезията, чиито най-известни откъси можеше да цитира във всяка минута на деня и нощта. Къщата на баба му в Старо село беше от камъни. Вероятно ги бяха окрали, за да си правят огради, керемидите със сигурност бяха задигнати, металните предмети - вилиците, лъжиците, двете стари тенджери - със сигурност бяха заминали първи.

- Какво ти става! – кресна му Дориана. – Ти си сянка. Ало-о.

- Зная – каза Нико. – Но си хубава.

- Е, и? Тъпо селянче – отсече Дориана.- Не ми помагаш да изградя високо самочувствие. Днес самочувствието е всичко. Не тъпите задачи по геометрия, които решаваш по-добре от мене. Не идиотските книги, които зазубряш. Омръзнал си ми.

- Понякога младите господа следва да обръщат внимание и на другите дами наоколо – подхвърли веднъж майка ѝ. – Би ли ми помогнал да пренесем този компютър на мраморната масичка?

Компютърът никак не беше тежък. Можеше да го пренесе съвсем сама, но Нико все пак ѝ помогна. Изглеждаше смешно двама да влачат компютър, тежък колкото два хляба.

Пръстите им неволно се докоснаха.

Преди време Дориана беше съобщила на баща си, че вилата, където живее, не ѝ харесва. Беше момиче с характер и вдигна температура. Не я свали, докато баща ѝ не събори вилата. Тримата архитекти, проектирали сградата, бяха уволнени. Други трима, от Италия, бяха наети да сътворят ново жилище за Дориана.

- Имам нужда от две, може би от три сенки едновременно – каза му скоро след това Дориана. – Невежа като тебе може само да пие вода от обувката ми. Хайде. Пий вода от обувката ми – и той пи. – Ето виждаш ли, корито с тиня си ти, Нико. Имам нужда от изтънченост - градска сянка, отворена към света. Тя ще рисува по тялото ми. А ти четеш старовремски бози в стихотворна форма.

- Мога да си отида – каза ѝ Нико.

- Ще си отидеш ли! – възмути се Дориана. – Не ти си тоя, който решава. Аз решавам. Ще те изхвърля в центъра на София, пред университета. Тъп си. Не желая някаква малограмотна сянка да смуче пари от семейството ми.

Още през нощта Нико се събуди с болки в цялото тяло. Опита да се протегне. Не можа. Беше вързан с нещо влажно и студено. Верига.

Не можеше да помръдне. Около него цареше непрогледна тъмнина. Бе невъзможно да е толкова тъмно навсякъде. Къде си намираше? Дали не го бе заровила жив?

-А-а-а! – извика Нико. Никой не отговори. Бяха го захвърлили в контейнер за смет… Не. Наоколо миришеше на хубаво.

Започна да се задушава. Нямах време да те погаля, бе прошепнала баба му. Сигурно са съборили къщата. Сигурно са орязали всички дървета и са ги изгорили през лютата зима. Толкова се измъчи с тоя английски. Задушаваше се. Решаваше задачи с нея. Ходеше на дискотека и се оттегляше, когато се появеше момче от нейния калибър. Искаше му се да удуши момчето от нейния калибър. По дяволите. Умираше. Ходеше на опера с Дориана. Нямаше въздух. Нямах време да те погаля.

Веригата…. Веригата… Нямах време.

Светлина го блъсна в очите, задави го.

- О, я виж. Наистина те е изхвърлила - хладна ръка го докосна по челото, по гърдите, забави се върху слънчевия сплит.

- Веригата – изхриптя Нико.

- Ще отключа веригата. Защо те е хвърлила в багажника на колата ми? Казах ѝ да не ти бъде тясно – гласът на жената прииждаше на тихи приливи. - Измъчи ли се? Да. Едър си. Силен. Знаеш, че аз... мисля добри неща за тебе, Нико.

Майката на Дориана. Ръката ѝ избяга от слънчевия сплит.

- Харесвам те. Отдавна. Ще ти наема дом. Ще бъдеш моя сянка – майка ѝ зашептя. – Ти си дискретен младеж. Нали? Ще бъдем щастливи.

Изведнъж той си помисли, че хората - тези като него, които не живееха в затворените комплекси със зелените горички - са сенки. Всичките до един. Чакаха някой да ги настани в стая с цветя на масата. Бяха много дискретни.

Щяха да бъдат щастливи.

Призля му. Сигурно панелният град, цялата сива държавица, в която се бе родил, светът бяха нечии сенки.

Не.

- Няма да бъда ваша сянка, госпожо – прошепна Нико.

Капакът на багажника хлопна над главата му.

Веригата.

Веригата…

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !