Лошите и добрият: българската връзка в бестселърите

Емил Братанов Последна промяна на 28 февруари 2014 в 18:45 4389 0

Снимка Observer

Том Кланси

Тия две книги сигурно сте ги чели, едната отдавна, другата вероятно през последната година-година и половина. Още не са ги филмирали из бордеите на Захарна фабрика с Ван Дам или Джеймс Бонд в главните роли – и, може би, с Росен Куката или някой от Бахаровите, „облекли” българските персонажи.

Да се чете вече е дефицитно, не-модерно, затова лично аз ще опитам да събера по-долу литературни противоположности не като реклама на авторите и издателите им, а заради любопитния паралел. Пък, ако вземете да ги прочетете, крими-трилъри са, приятни, на едни от титаните в жанра, та нищо лошо – ако им обърнете внимание.

Това че екшън-сапунки се снимат у нас по три за лев, не е лошо. Поне някой нещо инвестира, държи ни на личната си „бизнес-карта” и отделя едни допълнителни подаяния за актьорската гилдия у нас – принудена да се труди я в няколкото съмнителни сериала на два-тримата родни продуценти, я в също толковата псевдо-комедийни „шоа” на пишман-мастодонт-телевизиите. Разбира се, от време на време, в тия сюжети се появяват едни наркотрафиканти, едни самородни балкански мафиотски босове, които за времето от няколко минути, които са им отредени, или са в миманса на обграден от бодигардове по-виден от тях туто ди капи, или падат повече или по-малко зрелищно, застреляни от вбесения от двойната им игра чужденец „Мистър Голямата Работа”.
Но да влезеш в литературата е друго нещо. Едни такива като Том Кланси или Дейвид Балдачи да те изберат за герои в трилърите си, си е комплимент и повод за гео-интелектуална гордост. Е, не винаги.

Този паралел ми хрумна след като – прочитайки „Забравените” (ориг.изд. 2012 г., у нас – изд.на „Обсидиан”, 2013-а) и сещайки се за интервюто на Бойко Василев с Балдачи – което още може да се намери из мрежата и няколко публикации за героя и книгата, след като излезе у нас; си спомних друга – много по-скандална българска следа в творчеството на друг великан в жанра: Том Кланси и „Червеният заек” (точно 10 години по-рано; на български от изд.”Прозорец”). Порових из Мрежата за наши публикации и малко изненадано установих, че за „заека” и Кланси нещата са твърде малко, докато с Балдачи имаше и по-раншно включване при Кеворкян. И изобщо – за лошите българи, които тръгнали да убиват Папата по нареждане на КГБ никой не иска да предъвква, но заради героя му и цялостното отношение към България, създателят на Клуб „Кемъл” и още над 20 романа Дейвид Балдачи (наистина чаровен, както се вижда в телевизионните интервюта), е похвален и представен подобаващо. Да ви призная, и на мен ми е по-симпатичен от напълняващия и оплешивяващ Кланси.

Да отворим двете книги и да потърсим в Нета кой как ги е приел и представил. Ще се наложи и да приложим някой друг цитат от самото повествование, защото – особено в единия случай – нещата са осезателно по-видими, за разлика от плахата безкритичност на (нашите) медиите по онова време.

Том Кланси: „Червеният заек”

Достатъчно е да извадим написаното във Vesti.bg през 2002 г. и ще установим, че признатият майстор на криминалния и политическия трилър е в значителна степен предпазен от логичното (иначе) разчепвкване на българската връзка в сюжета на тогавашната му поредна книга:
„Авторът на серийни трилъри Том Кланси възкресява елементи от "българската следа" в атентата срещу папата за новия си роман "Червен заек" (Red Rabbit), оглавил тази седмица класацията за бестселъри на "Ню Йорк таймс". Сюжетът отново се върти около приключенията на Джак Райън, който ще се опита да предотврати съветски заговор срещу папа Йоан Павел Втори в началото на 80-те, почти съвпадащ по време с действителния атентат, в който бе замесена страната ни. Хипотезата за "българската следа", която самият Йоан Павел Втори отхвърли при тазгодишната си визита у нас, включваше и предполагаемо участие на съветските тайни служби.
Това е третият от романите на Том Кланси за Студената война, които имат в заглавието си думата "червен", обяснява "Ню Йорк таймс". Предишните два бяха "The Hunt for Red October" и "Red Storm Rising". Досега ролята на топагента в киното са изпълнявали холивудските звезди Харисън Форд, Алек Болдуин и Бен Афлек, който играе в най-новата екранизация по Кланси, озаглавена "Всички страхове" (The Sum Of All Fears).
Реакцията на новия папа в защита на полския народ и профсъюза "Солидарност" разгневява тогавашния шеф на КГБ Юрий Андропов и скоро на агентите му са разпратени шифровани съобщения за публичните изяви на папата и охраната му. Тези послания обаче са засечени от "Червения заек" – кап. Олег Зайцев, високопоставен експерт в комуникациите, "който притежава едно екзотично качество за руснак: съвест", пише "Ню Йорк таймс", преразказвайки сюжета. Зайцев уведомява за това главния резидент на ЦРУ в Москва, а в замяна на сведенията си иска семейството му да бъде прехвърлено на Запад.”

Затова съм длъжен да допълня от себе си, че това е един от най-очернящите ни трилъри, преведен и у нас. “Вашингтон Поуст” пише, че героят на “Червеният заек” се превърнал в “най-нашумелия образ в съвременната американска приключенска литература”. Четивото е твърде подвеждащо и отделни моменти направо шокират: Кланси разследва операцията на КГБ да премахне папата-поляк чрез българските тайни служби, които пък се “имат” с турските “Сиви вълци”. В романа много от имената са действителни, политическата обстановка в страните от бившия Соцлагер е обрисувана на моменти стряскащо правдиво. Но само толкова. Жалкото е, че майстор като Кланси почти не оставя друга възможност у западния читател, освен да отсъди, че българите наистина са участвали дейно в подготвения от КГБ атентат срещу Светия Отец. Въпреки глупостите:
Шефът на разузнаването разполагаше с всякакъв вид сведения за интимните навици на лидерите по света, а българският партиен бос си беше коцкар в истинския смисъл на думата. Разбира се, ако се разчуеше, въпросните жени нямаше да видят бял ден, но прелюбодеянието си имаше цена. От друга страна, българският ръководител беше як пияница и едва ли щеше да си спомни кога и на кого какво е казал… Очакват, че стрелецът ще е някой си Строков, Борис Строков, предполагаемият убиец на Георги Марков. Опитен убиец. Много е вероятно да използват българи. Те са нещо като корпорация по убийствата на Източна Европа, но така или иначе са комунисти, а това означава шахматисти, а не играчи на терена. Да не забравяме, че към Държавна сигурност действа въпросният специален отряд. Той е на пряко подчинение на Политбюро и доколкото знаем от нашите източници в района, не оставят нищо черно на бяло.

Тъй или иначе, не само западняците, но вероятно и младите хора днес у нас, едва ли ще открият нещо стряскащо в портрета на тоталитарното ни минало. Ще „репликирам” горния пасаж от книгата на Кланси кратко: в него има точно толкова истина, колкото в набеждаването на Сергей Антонов като душманинът-антихрист. Оставям поводите за размисъл на самите читатели.

Дейвид Балдачи: „Забравените”

Неизвестно защо, но повечето презентации, последващи излизането на книгата (и у нас), освен чудесната среща на Бойко Василев с автора, са на „Дойче Веле”. Дали в специализираните родни гео-литературни среди той е останал недооценен? Колегите от българската секция на DW попълват празнини в любопитството ни. Кореспондентката им във Вашингтон Соня Каникова се среща с Балдачи (публ.от 7 февр.2013 г.):
“Идеята за книгата се роди по време на полет над Източното крайбрежие (разказва на журналистката Балдачи). Летяхме много ниско и видяхме множество нефтени платформи. По някои от тях щъкаха хора, но други бяха очевидно изоставени. И внезапно ми хрумна, че тези платформи биха могли да послужат за място на действие в някой от бъдещите ми трилъри. Става дума за огромни съоръжения, които никой не използва. Разположени са в отдалечени места, а нощем са направо невидими. Помислих си колко лесно могат да бъдат използвани като база за контрабанда на стоки или хора. Така се роди идеята за романа “Забравените”, така започна всичко…

А как се появи българската връзка? Преди около година ме интервюира екип български журналисти. Те дойдоха в офиса ми и прекарахме много приятно. За “Забравените” се нуждаех от нещо различно. Не ми се използваха добре познати места, трябваше ми район, в който да има малки и усамотени селца и градчета, а такива се срещат често в България. Казах си, че именно по такива отдалечени места младите хора лесно се превръщат в плячка за трафикантите на хора, които ги примамват с лъжливи обещания за добра работа някъде в чужбина. А и срещата с българските журналисти ме накара да се замисля за България. Знам, че там моите книги са много популярни. Освен това исках да изградя герой, който да е преживял много, който да е един изключително жилав и издръжлив човек.”

В романа на Балдачи, българинът минава през повествованието с прякора си Мечо, авторът обяснява защо го е избрал. Но си има име – и то е Гаврил. Архангелът Гавриил, да подскажа, е онзи, който в християнството и исляма открива тайните послания на Бога и името му означава на евр. език "Божия сила". Усещам, че няма нищо случайно в романа. Сестра му, отвлечената, е Рада.
А дали Балдачи е имал прототип за българина Мечо? Балдачи отговаря за DW: “Повечето черти на Мечо са измислени. Например неговата изключителна физика. Чертите на характера му - кураж, издръжливост - съм “заел” от различни хора, които съм срещал през годините. Освен това исках да е човек с много силен дух, защото в романа той извършва неща, които са почти свръхчовешки. Така че, Мечо е продукт на моето въображение, но притежава и черти, заети от реални личности. А името Мечо? Ами, харесва ми името Мечо, много подхожда на неговото телосложение”, казва Балдачи.

Цитатът от „Забравените” този път ще е много къс. Отношението на американеца (всъщност, с италиански произход) към българите е – най-малкото казано, почтително.
Ами България вече не беше част от съветската империя. Но някои неща си останаха същите. Аз обичам страната си. Тя е красива, хората са добри. Работливи са и свободолюбиви. Което съвсем не може да се каже за някои от лидерите й. Те изобщо не заслужават уважението на народа. Аз съм от едно селце в югозападната част на страната. В планината Рила е. Далече е от големите градове. Трудолюбиви сме, работим здраво, а външни хора почти не идват. Семейството ми и до днес е там.

За Дейвид Балдачи (р.1960 г. в Ричмънд, Вирджиния; юрист по диплома и практикувал професията близо 10 години) е достатъчно да отбележим, че е създател на романите за Клуб “Кемъл” с основен герой Оливър Стоун (точно като името на прочутия режисьор), както и трилърите с разследващата двойка Шон Кинг и Мишел Максуел. А през 2011 г. въвежда своя нов герой - агент Джон Пулър. Той е централна фигура и в “Забравените”. Пулър е почти като Супермен. Прескача планини и пропасти и оцелява при всевъзможни взривове. Но в “Забравените” го засенчва един мъж от България. Викат му Мечо, по-висок и по-як е от Пулър и е в състояние да преплува цели океани (без преувеличение). Хубавото е, че и двамата мегагерои са на страната на добрите – с общи усилия те смазват безмилостните трафиканти на хора, отвлекли сестрата на Мечо – Рада.

А сега се върнете малко по-горе, където тай споделя, че двама български журналисти май го вдъхновили за тази „българска връзка”.

Интервюто е през декември 2011 г. – осветлява „следата” електронното издание на „24 часа”. По това време Бойко Василев снима документалния филм “Да обичаш понеделник” (с оператор Хрисимир Данев), в който събира различни истории от Америка. Основната тема е за съдебната система и тя е причината той да разговаря с Балдачи, който е юрист със съдебна практика. Писателят им разказва за митовете за съдии и прокурори в Америка, обяснява им, че подкрепя движението “Окупирай Уолстрийт”, защото е тръгнал от бедно семейство. Показва им и рицарската броня в офиса си. “Беше трогнат, че е известен в България и книгите му се превеждат у нас. Той е изключително обаятелен, преди време е бил в класацията на 50-те най-хубави мъже в света. Има италианска кръв, говори много бързо, беше в прекрасно настроение и много се смяхме”, разказва пред „24 часа” водещият на “Панорама”.

Ако се върна в началото към малко тъжната шега с чуждите и нашите кинаджии, трябва да кажа, че ми се иска да видя на филм „Забравените” и ми е интересно кой ще играе Мечо. Не мога да твърдя същото за книгата на Кланси. Колкото и художествена измислица да има в един роман, от всяко четиво – мисля си – трябва да се научава по нещо. А в „Заека” не знам дори кое е истина и кое – не е! Добре че създателите на „Семейство Симпсън” не са направили и „Калинкови Family” или „Няколко столичани по-малко”, какво ли щеше да е…

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови