Новият роман на Никълъс Спаркс ''Три седмици с брат ми'' излиза на книжния пазар

Автобиографичният роман в съавторство с брат му Мика ни отвежда на вълнуващо пътешествие

OFFNews Последна промяна на 10 май 2021 в 17:33 738 0

Снимка Издателство "Ера"

На 11 април излиза от печат новото заглавие на Никълъс Спаркс - автобиографичният роман "Три седмици с брат ми" на издателство "ЕРА".

Книгата представя една по-различна страна от характера на писателя, както и житейския му път от детство в бедност до настоящия момент - успешен и печеливш автор. Вълнуваща и завладяваща както и другите романи на неподражаемия Спаркс, „Три седмици с брат ми“ е искрена и топла история за семейството, любовта и надеждата.

Никълъс и неговият брат Мика поемат на триседмично пътешествие в тежък и за двамата житейски момент. През Мачу Пикчу, Великденските острови, необятната пустош на Австралия до Етиопия, Индия и Камбоджа, двамата си спомнят бурното детство, драматичните моменти, както и щастливите развръзки. Братята откриват пътя един към друг, но и всеки за себе си намира вдъхновение и мотивация да следва мечтите си. Те ни припомнят да приемем това, което ни предлага животът, да се наслаждаваме на големите радости и малките удоволствия и да ценим тези, които ни ги поднасят.

В „Три седмици с брат ми“ хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс разкрива необикновената история на своето семейство, както и емоционалното, изпълнено с приключения пътуване, на което поема с Мика. Той споделя трогателни семейни снимки и кадри от екзотичните дестинации, които посещават. Съавторството на Мика Спаркс в романа също прави творбата по-различна.

Представяме ви и откъс от романа:

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Тромсьо, Норвегия
13-14 февруари

Тромсьо, Норвегия е живописен крайбрежен град на триста и петдесет километра северно от Полярната окръжност. Когато пристигнахме, небето вече беше тъмносиньо, но за мое учудване времето не беше мразовито. Макар Тромсьо да се намира само на хиляда и шестстотин километра от Северния полюс, течението Гълфстрийм затопля крайбрежните води и зимата тук е много по-мека, отколкото в други норвежки градове, намиращи се пò на юг.

Качихме се в автобуса и залъкатушихме из града. Тромсьо е сгушен сред планини. Снежна пелена покриваше земята и градът приличаше на коледна картичка. Когато пристигнахме в хотела, небето вече бе мастиленочерно. Часовникът ми показваше, че няма четири следобед.
Веднага след като се настанихме, седнах пред компютъра в хотела да напиша имейл на Кати. Заради часовата разлика беше по-лесно да общуваме така. Написах писмото, после се опитах да ѝ се обадя. Опасявах се, че планините и облаците ще ми попречат да се свържа, но успях. Сварих я вкъщи. През изминалите три седмици се бяхме чували по-малко от десет пъти и рядко говорехме повече от пет минути. Кат предполагаше, че ще ѝ бъде трудно, докато отсъствам, но и двамата нямахме реална представа колко ще се преумори. Гласът ѝ издаваше колко е изтощена. Разбрах, че едва се държи на крака от преумора.

Върнах се в стаята. Мика четеше в леглото.

– Къде се изгуби? – попита ме.
– Обадих се на Кат.
– Как е тя? Очаква ли те с нетърпение?
– Може да се каже. Вкъщи е ужас.
– В смисъл?
– Всички се разболели – и тя, и децата. Започнало се горе-долу веднага след заминаването ми.
– Наистина ли?
– Ще бъда точен. Кат се е оправяла със седем простуди, пет грипа и три синузита. През изминалите три седмици вкъщи постоянно е имало по три болни деца, хленчещи и плачещи. Но въпреки това ги завела на ски. Шофирала седем часа.
Мика разкриви лице в гримаса.
– Седем часа? С болни деца в колата?
– Невероятно, нали?
– Не искам да си го представям. – Мика замълча. – Предполагам, че не е била в отлично настроение.
– Всъщност беше в добро настроение.
– Съпругата ти е луда. В добрия смисъл на думата. Но наистина е луда. Мразя детски хленч. Все едно нокти стържат по черна дъска. – Мика поклати глава и се ухили. – Засрами се! Тръгна на пътешествие, вместо да помагаш на жена си вкъщи.
– Срамота, така е.
– Кой да предположи, нали?
– Именно. Ако знаех, нямаше да тръгна.
Той се засмя.
– Каза ли ѝ да се постарае да се оправят, преди да се прибереш?
– Не искам да ме убие.
Той пак се засмя.
– И Кристин би ме убила. Но след две седмици вие двамата отивате на почивка, нали? Без децата.
Кимнах.
– Да. Няколко дни ще се излежавам на плажа.
– Редно е Кат да реши какво ѝ се прави.
– Разбира се. Иска ли питане?
– Трябва всичко да е по неин избор – уточни Мика. – Вместо плуване, ще обикаляте из магазините с часове да търсите детски дрешки. И ще те пита коя блузка предпочиташ – с розовото зайче или с жълтото пате. А ти ще се преструваш, че обмисляш сериозно въпроса.
– Да.
– И ще я глезиш като принцеса.
– Да.
– Направо ще пълзиш в краката ѝ.
– Повярвай ми, знам. – Свих рамене. – Заслужава го.
– Ех, колко компромиси трябва да правим! Бракът е чудесно нещо – подсмихна се Мика.

Вечерта отплавахме с корабче към подножието на един от планинските върхове край Тромсьо. В една планинска хижа ни устроиха коктейл. През големите прозорци, обхващащи две стени, виждахме светлините на града да блещукат в тъмнината. Из въздуха се носеха вихрушки от снежинки. Беше ми трудно да повярвам, че няколко дни по-рано сме се потили в Етиопия, Индия и Камбоджа.
След три дни пътешествието ни щеше да приключи. Хората започнаха да си разменят телефонни номера и адреси. Всички бяха изморени, но в добро настроение.

С Мика се усамотихме. Седнахме до прозорците. Разговаряхме за нещата, които сме видели, и за местата, където сме били. Обсъдихме къде бихме отишли пак. И двамата поставихме Мачу Пикчу на първо място.

След малко Мика ме погледна.

– Как е Райън?
– Справя се добре. Дори отлично.
– В трети клас е, нали?
– Да.
– Има ли много приятели?
– В чудесен клас е. Познава децата още от предучилищната група. Свикнали са с него. И го харесват. Странно е, но според тях Райън е най-умното дете в класа.
– Играе ли си с другите?
– Малко изостава в това отношение. Не е особено общителен. Всичко е наред, когато разговорът се върти около интересите му. По-сложно е, когато трябва да завърже разговор на общи теми. Вероятно защото е срамежлив. Не знам дали е срамежлив, защото има проблеми, или просто е такъв по природа. Въпрос без отговор.
– Изминахте дълъг път с него. И всеки път забелязвам колко бързо напредва.
– Благодаря – кимнах. – Пътят наистина беше дълъг, но напоследък забравям колко тежко беше в началото. Гледаме напред. Упражняваме разговори, четене – такива неща. Не е лесно. Иска се находчивост, не просто указания.
– С Кати свършихте чудесна работа, Ник. Възхищавам ви се.
– Благодаря – повторих.
– Разбрахте ли изобщо какво му има?
Поклатих глава.
– Не. И едва ли някога ще разберем. Кат смята, че има проблем със слуховите възприятия. Не съм сигурен. Според мен това е само част от проблема. Може би е аутизъм. Не знам. – Поех си дълбоко дъх. – Ще продължаваме да работим и той ще се подобрява. Мисля, че ще може да води нормален живот. Представям си как постъпва в колеж, жени се и прави всякакви грешки като всички нас. Близо сме. Не сме стигнали до финала, но сме близо. И няма да се откажем. Понякога обаче...

Поколебах се. Мика ме погледна.

– Какво?
– Понякога се питам защо Бог ни даде това изпитание? И бездруго имахме достатъчно грижи с мама, татко, Дана. Дойде ни в повече. Беше ни много трудно. – Замълчах. – Знаеш ли какво повтарям на Майлс и Райън?
Мика повдигна вежди.
– Казвам на Райън, че Бог му е дал брат като Майлс, за да му покаже, че всичко е възможно и може да постигне успех във всичко. Казвам на Майлс, че Бог му е дал Райън, за да го научи на търпение и постоянство и как да преодолява препятствия.
– Звучи добре. – Мика се усмихна и сложи ръка на рамото ми. – А аз знам защо Бог даде Райън на теб и Кат.
– Нима?
– Да.
– За да изпита вярата ми ли?
– Не. Защото не всички родители щяха да направят, каквото направихте вие. Даде ви Райън, защото е знаел, че сте достатъчно силни и умни да му помогнете.

Умълчахме се. Снежната вихрушка ни хипнотизира. Первазите на прозорците започнаха да се покриват със сняг. Замислих се за Райън, за трудностите му, за всичко, което бе преживял. Да, вече беше по-добре благодарение на усилията ни – моите и на Кат. И, да, бях уверен в бъдещето му. Но въпреки това усетих в гърлото ми да засяда буца. Не знаех защо.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
X