"...най-истинският и правдив текст на Юго." пише Достоевски в писмата си и романа си "Идиот", след като прочита за първи път късият роман "Последния ден на един осъден на смърт".

Издавана само веднъж на български в началото на 20 век, книгата на Виктор Юго е била възприета като шок, когато се появява през 1829 година. Тя е своеобразен манифест на автора против жестокостта на смъртното наказание.

Човек, охулен от обществото и осъден на смърт за престъплението си, се събужда всяка сутрин със съзнанието, че този ден може да е последният му. Tой прекарва часовете си в разказ за живота си и времето преди затварянето му. Но докато часовете минават, той разбира, че е безсилен да промени съдбата си. Той трябва да следва пътя, по който мнозина са ходили преди него – пътят, който води до гилотината.

Книгата излиза заедно с разказа "Kлод Гьо", който е вдъхновен от истински случай. През 1831 година Клод е осъден за кражба на осем години затвор. В затвора той убива един от началниците с брадва. От новината и процеса срещу осъдения, Юго ще създаде своя разказ, с който ще отправи критика към тогавашното общество.

Новият превод е дело на Красимир Кавалджиев под редакцията на Дора Минева.