Истинската история на Освобождението: Подвиг за командосите ни, Господ бил българин

Директорът на Националният исторически музей разпространи до медиите "зарибяващ" рекламен откъс от "култовата си книга" (б. ред. - така сам я нарича) „Истинската история на Освобождението 1860-1878”. Поводът е излизането от печат на поредното (седмо) издание на творбата.

От текста на шефа на НИМ се разбира как всъщност Русия е пратила да воюват в България основно военни части със скромни възможности и че българските опълченци са били доста разпасана банда, която пиянствала във Влашко и задявала местните красавици. Въпреки че не били преминали военно обучение, те стреляли много по-добре от московските солдати и по днешному можели спокойно да бъдат наречени "командоси", обяснява проф. Димитров. Според него ген. Столетов е бил наказан с ръководството на българското опълчение, което нито един от руските генерали от дворянството не искал да командва. А на битката на връх Шипка "Господ бил българин".

Ето какво пише проф. Димитров:

"Историята на таза книга наистина е необичайна като съдба и като съдържание. Тя е написана по повод кръгла годишнина от Освобождението - през 1987-1988 г., когато се навършват 100 години от Руско-турската война (1877-1878 г.). По това време в Съветския съюз вече е започнала перестройката, в съветската историография се появяват първите книги, чиито автори са освободени от т.нар.официални възгледи по редица исторически въпроси. И Божидар Димитров, като всеки наивник на средна възраст, решава, че това е допустимо и в България. И написва книга по няколко фундаментални въпроса, които преобръщат историята на България.

Първият от тях е, че Руско-турската война е основна причина за възстановяване на българската държавна независимост.

Следва да отбележим, че проф. Димитров предпочита термина „възстановяване на българската държавна независимост”, вместо Освобождението на България, защото войната води до освобождението от турско иго на една част от българските земи. Той смята, че Руско-турската война е само поредният етап от започналото според него от 1860 г. възстановяване на българската държавност. Българите се появяват на европейската политическа сцена след борбата за църковна независимост, завършила успешно с фермана за учредяване на Българската екзархия през 1870 г. Тогава на политическата карта започва да фигурира и категорията „български народ”.

Следващият етап безусловно е кървавата заявка за държавна независимост, когато същият този народ прави с Априлското въстание (1876 г.). Да не забравяме и Цариградската конференция на Великите сили, която постановява автономия на България. Даже не на една, а на две Българии. А решението на Великите сили в тази епоха се равняват и дори имат много по-голяма сила от днешните на брюкселските европейски институции – парламент, комисии и т.н. Всъщност и тази конференция дава картбланш на Русия да се разправи с Османската империя, тъй като последната се отказва да изпълни решенията на Великите сили.

Следващото обръщане на официалното мнение е начинът, по който Русия решава да води войната. Въпреки огромното си разузнаване и милиардите, похарчени за събиране на информация, руското политическо и военно ръководство стига до заключението, че Османската империя е достатъчно прогнила, че е достатъчно руският войник да си покаже носа на р.Дунав и тя ще се разпадне. Затова въпреки огромното си превъзходство, тя изкарва жива сила само 190 хил.войника и офицери и то обикновени полеви части от Херсонска и Одеска губернии. В казармите в Петербург остават 12-те елитни гренадирски дивизии, тежките артилерийски корпуси и дори прочутата казашка кавалерия, от която на фронта се изпраща само няколко резервни формирования. 

Тежката политическа грешка се повтаря не само на Дунав, но и на Кавказкия фронт. Малко хора знаят, че Русия воюва с Османската империя не само на територията на България, но и на Закавказката империя.

Не е много известен и фактът, че руските генерали се съмняват в бойните качества на Българското опълчение в състав от 12 хил. 444 души, тоест численият състав на една дивизия. Те смятат, че това е сбирщина от 16 до 60-годишни мъже, които нито са преминали военно обучение, нито познават военната дисциплина. Поведението им в лагера в Плоещ като че ли потвърждава това. Опълченците отказват военно управление, нощно време пиянстват и тероризират местните влахини.

Не се знае още, че руските офицери смятат за наказание, ако ги назначат в опълчението. Има случаи на дуели и самоубийство на млад офицер. Неслучайно за командир на опълчението е назначен генерал – недворянин и това е генерал Николай Столетов. По закон той няма право като недворянин да извика на дуел началника си, който го предизвикал с назначението. В мемоарите си Столетов признава, че можел да откаже, но забелязал нещо при опълченците. Те отивали с желание само на бойни учебни стрелби, в които постигали 70% успеваемост. Руснаците имали 30% успеваемост. Столетов знаел, че това е нормално. Хората от опълчението имали дълги години „тренировки” по живи мишени – турци по балканските чукари и то с далеч по-лоши пушки.

Книгата развенчава още една легенда за руската армия. Малцина знаят, че руснаците са дошли да ни освобождават с два пъти по-малко оръжие от турците. Масовата руска пушка „Крнка” е с два пъти по-ниска скорострелност и далекобойност от масовата пушка на турската армия – „Пибоди-Мартини”. Турската артилерия била със стоманени крупови оръдия, а руските – с бронзови оръдия от времето на Кримската война. На Дунав Русия няма флот, както и в Черно море и това дава възможност на грамадния турски флот да оперира както си иска в Черно море и Дунавския басейн. Най-куриозно е, че Русия не подозира за съществуването на турски 125-хиляден корпус в четириъгълника на крепостите – Шумен-Варна-Силистра-Русе. Дори само този корпус би бил достатъчен да изхвърли руската армия от българските земи.

Събитията така се развиват в тази война, че след 18 юли 1877 г. и обезкървяването на руската армия при две неуспешни атаки на Плевен, положението на руската армия, минала Дунав, става трагично. Числено тя е много по-малка от армията на Мехмед Али паша – 125 хил. души и Осман паша в Плевен – 65 хил. души. Ако двете турски армии тръгнели в посока Свищов, където се намирал единственият мост през р. Дунав, то това би довело до катастрофа за руската армия.

Малко се знае, че 5 руски генерала си прехвърлят багажа в Румъния. Арестувани са и са изпратени в Сибир. Турското командване дава заповед за офанзива на Сюлейман паша, срещу когото генерал Гурко има само 14 хил. войници, от които „небоеспособни” български опълченци.

Затова генерал Гурко – от малкото способни генерали, като преценява че Сюлейман паша ще премине Балкана през прохода Хаинбоаз, тръгва с руските войски към Нова Загора и Хаинбоаз, а оставя опълченците на Шипка. Но противно на логиката Сюлейман паша тръгва в посока Стара Загора. Съдбата се стича така, че войната трябва да бъде решена от българите, тъй като е ясно, че сражението Стара Загора-Шипка ще реши войната. И българите правят чудеса. Първо при Стара Загора, когато 5 часа и половина задържат челната колона на Сюлейман паша и буквално я смилат, позволявайки си лукса да се вдигнат в контраатака и да се изтеглят на Шипка. И на 9-10-11 август, когато дават решително сражение на Сюлейман.

Тук е необходимо да се подчертае нещо много важно от военна гледна точка. Обикновено се смята, че военната част е изпълнила своя дълг, когато загине и последният човек в сражението. Или когато отстъпи при изчерпване на боеприпасите. Опълчението, което е било на връх Шипка и е 10 пъти по-малобройно от Сюлейманските орди, няма право на тези възможности. Ако загине – Сюлейман паша ще премине, ако отстъпи – също. Има само една възможност – победа при многократно превъзхождащи го сили, но опълченците били отлично подготвени и стрелци. Днес бихме ги нарекли командоси.

И се случва чудо – невъзможната единствена опция – победа, се случва. На 9-10-11 август както се казва: „Господ е бил българин” и е ръководил тази част. Въобще не е вярно, че на 11 август „йоще миг – ще падне заветният хълм”. Истината е, че наистина пристигат руски стрелци, качени по двама на коне, но опълчението току-що е приключило с отпора на атаката и е подгонило турците. Затова офицерите, с тъпото на сабите ги връщат обратно, тъй като в равнината били обречени на смърт при числено превъзходство на противника.

Малко хора знаят, че опълчението съкращава турската армия почти наполовина - 18 хиляди загиват. Останалите след сраженията – около 22 хиляди, губят настъпателните си възможности. Тук Вазов е прав – опълчението спаси не само България, но и руската армия, и руския император. Останалото е въпрос на подробности. При стоварилата се руска мощ на Балканите, при активизирането на румънците, дните на Сюлейман паша са преброени.

Руската армия шашва още веднъж военната мисъл в свeта като преминава Балкана през зимата и то през няколко прохода едновременно. Малка дребна и много любопитна подробност е, че руските артилеристи не могат да изтеглят руските оръдия през Балканските проходи. Затова българите им предоставят своите волове и биволи, които ще ги спасят и през Балканската война (спомнете си статуята на Иван Лазаров - „Те победиха”). През 1877 г. тези биволи прекарват стотици оръдия през балканските устои, без които не биха могли да бъдат спечелени битките в Тракия.

Каква бе съдбата на книгата? Тя бе отпечатана, но не успя да стигне до книжарниците, защото бе арестувана от идеологическия отдел на ЦК на БКП, където тогава работеха много от днешните демократи – политолози и социолози и „вся остальная сволочь”. Тогава Божидар Димитров напразно обясняваше, че става дума за Царска, а не за комунистическа Русия, но нищо не помага. Интересно е, че все пак му е изплатен хонорарът от 3 хил. и 800 лв., по най-високата ставка за онова време. Комисията била най-недоволна от дегероизацията на ген. Скобелев, когото Божидар Димитров смята за убиец на войниците. Според него начинът на атака, който генералът практикува – на строени в каре войници срещу турските редути, когато опитните турски стрелци унищожават голяма част от войниците, е убийствен. Да, наистина много красив за чуждите кореспонденти, с които Скобелев прекарва вечерите си, но неефективен. Не случайно във военната история оставят имената си други генерали – генерал Йосиф Гурко, генерал Михаил Драгомиров и т.н. След една година книгата все пак е пусната по книжарниците и от тогава претърпява 6 издания, сега това е седмото.

Тъй като книгата излиза в датите около боевете за Шипка, тя се посвещава на героизма на Българското опълчение, довел до Освобождението на България и нейната независимост.

Божидар Димитров се радва, че като цяло младото българско поколение разбира какъв подвиг сме извършили на Шипка. Поводът за това са тазгодишните тържества на 3 март, когато 100 хиляди българи честваха Освобождението на България на връх Шипка.

Книгата „Истинската история на Освобождението 1860-1878” вече се продава в книжарницата на Националния исторически музей.

Следете новините ни в GoogleNews