Деян Енев на 60

OFFNews Последна промяна на 11 август 2020 в 10:25 1350 0

"Цял живот трупам книги. Чета хаотично. Деля книгите на такива, които ще прочетеш веднъж, такива, които ще прочетеш два пъти и такива, които можеш да препрочиташ многократно."

Деян Енев, който се чете не само многократно, но се чете до живот, празнува 60-годишен юбилей.

Роден в София, завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони.

Автор на над двайсет книги, сред които: Всички на носа на гемията (2012), Християнски разкази (2016) и Мария (2016). През 2010 на ангсборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009) - Национална литературна награда "Милош Зяпков", номиниран за наградата "Хеликон"; "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010). Сборникът му с избрани разкази "Всички на носа на гемията" претърпява три издания (изд. "Фама", 2005; изд. "Фабер", 2007; изд. "Сиела", 2009).

Лауреат на голямата награда "Златен ланец" на в. "Труд" за къс разказ през 2006 г. През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България". Преводът е дело на Норберт Рандов и Катрин Цемрих, послесловът и съставителството на Димитър Динев. През август 2010 лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Преводът е дело на живеещата в Единбург българска писателка Капка Касабова. Изданието влиза в дългата листа на най-престижния конкурс в света за сборник с разкази на английски език "Франк О' Конър".

„Лала Боса“ е последният сборник разкази, събрал болка, любов и онова писателско достигане до най-дълбокото, което само Деян Енев умее.

Лала Боса

Ричи беше храбро куче. Когато слизаха с асансьора от шестия етаж на високия блок в онзи краен софийски квартал, където тя обитаваше една боксониера, Ричи не се плашеше от страшните звуци, които издаваха въжетата на асансьора, сякаш вдигаха или спускаха котвите на презокеански кораб, Ричи не се плашеше, а храбро изхвърчаше от асансьора на партерния етаж, едва изчакваше да отидат в тревата на междублоковото пространство и тя да откопчее каишката му и се втурваше да тича, без да го е страх, че по пътя си ще срещне други кучета, много по-големи от него и може да пострада, той се хвърляше смело в битките и битките често завършваха с рани, но макар и ранен, Ричи не падаше духом, а гледаше храбро и този поглед под русата козина на главата му, приличаща на косата на русо момченце, сресано на път, много му отиваше на кокершпаньолската муцунка; когато се разделяха, защото тя замина за онзи далечен френски град близо до атлантическото крайбрежие и се наложи да закара Ричи при майка си и баща си на село, той продължи да гледа храбро в мига на раздялата, навярно си мислеше, че раздялата няма да продължи много дълго, че раздялата няма да продължи вечно, но точно така се случи, раздялата продължи вечно и накрая храбрият поглед на Ричи угасна и той умря, първо се разболя, не можеше вече да гони кокошките в двора, не можеше вече изобщо да ходи, кашляше, баща й го завиваше с едно одеяло, но Ричи започна да трепери, спря да яде и да пие и накрая умря и баща ѝ го погреба в края на двора и после винаги, когато минаваше по пътечката оттам, очите му се навлажняваха и добре че никой не виждаше това; сега този месец баща ѝ ще навърши деветдесет години, разбира се, ще се чуят по телефона, тя би му изпратила и картичка от нейния далечен френски град близо до атлантическото крайбрежие, но вече никой не праща картички, картичките останаха в миналото, като онази циментова пътечка под лозницата до старата им кирпичена къща, тя беше на пет, но още не можеше да казва „р”, бяха измили пътечката с маркуча и тя изскочи боса и се затича по нея, като викаше силно „Лала боса”, „Лала боса”, името ѝ беше друго, в него имаше буквата „р”, но тя още не можеше да казва „р” и затова наричаше себе си Лала, после се научи да казва „р”, разбира се, дори когато научи френски, френското ѝ „р” звучеше много богато и неподражаемо, съвсем като на истинска французойка; и докато пътува сега с трамвая до другия край на града в неделното утро, където се намира гръцката църква, за да присъства на литургията, кой знае откъде в главата й се промъкна това „Лала Боса”, то остана в главата ѝ дори когато миряните в църквата, дошли от различни краища на света в този далечен френски град близо до атлантическото крайбрежие, започнаха да казват едни след други думите на молитвата „Отче наш” всеки на своя език, на румънски, на руски, на украински, на гръцки, на български, накрая сирийците казаха „Отче наш” и на арамейски, арамейският звучеше толкова меко, приличаше на някаква птича песен, в него, чудно, сякаш имаше място и за това „Лала Боса”, което донесе спомена, още докато пътуваше с трамвая, за онази циментова пътечка, измита с маркуча под лозницата до старата кирпичена къща, където тъкмо сега майка й минава и вдига от време на време глава като птица…

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !