Боецът от Азов Хмурий: Виждам войната с очите на птица

Хмурий е боец от 1-ви батальон на 12-а бригада със специално предназначение „Азов“. Работи като оператор на дрон. Вече две години унищожава врага и помага на совите побратими от пехотата. С него разговаря кореспондентът на OFFNews в Украйна Горица Радева.

Горица: Разкажете за себе си преди войната.

Хмурий: Преди войната бях студент. Учих за физиотерапевт. Много ми харесваше тази професия. В първите периоди на обучението, напълно се бях посветил на това. После започна Ковид и започна дистанционното обучение, което вече не беше толкова интересно, нямаше срещи непосредствено с хора, които да те учат.

Горица: Как за Вас започна войната?

Хмурий: За мен войната започна в Киев. Гласях се да ходя на новото си работно място. Докато се учех работех като сервитьор. После от Киев отидох в родния си дом във Виницка област. Много дълго пътувах, почти 12 часа, като се има предвид, че обикновено пътя беше 2 часа. Минахме през град Гостомел, видяхме първите удари, които врагът беше нанесъл по нашата инфраструктура. Минахме по Житомирската магистрала, по която се нанасяха мощни огневи удари…

Горица: Как решихте да се присъедините към Азов?

Хмурий: Именно към Азов реших да се присъединя когато видях информация, че подразделението се възобновява, че командирите са се върнали от плен, върнали са се към боевата работа. Появи се информация в медиите, че подразделението набира хора. И реших за себе си, че искам да съм част именно от това легендарно подразделение. От началото на пълномащабната война постоянно мислех, че искам да отида някъде, но ми беше много трудно да избера подразделение. И когато видях информацията за Азов, бях 100% сигурен, че ще отида точно там.

Горица: Как семейството Ви прие това решение?

Хмурий: Семейството ми до последно не знаеше, че съм решил да отивам в армията. Първо подадох документи, когато официално ми потвърдиха, че кандидатурата ми е приета и след две седмици започвам подготвителния курс, тогава казах на родителите си. Веднага казах, че отивам в Азов, за да бъдат спокойни, защото това е подразделение с име, което се грижи за личния си състав. На тях им беше по-леко от това, че знаеха, че отивам в Азов. Те разбираха, че е съм част от подразделение, което ще се грижи за мен като войник.

Горица: Кое, според Вас, отличава Азов от другите подразделения в силите за отбрана?

Хмурий: От всичко, което съм видял в другите подразделения, на първо място Азов се грижи за личния състав. Независимо от ситуацията, командирите на Азов винаги ще се опитват до последно да измъкнат свой боец. Винаги се грижат изпълнението на задачите, с всички възможни рискове, да минава максимално безопасно, хората да не рискуват излишно там, където може да се избегне. Всеки командир в Азов непосредствено е почнал пътя си от обикновен войник. Всеки командир, който управлява войника, знае бойния път от най-ниското до най-високото ниво. Той знае как да направи така, че боецът да се чувства в безопасност и относително комфортно. Затова, според мен, първото, което отличава Азов от повечето подразделения, е грижата към личния състав. Също така нашата бригада се грижи за личния състав не само в бойната работа. Работи се със семействата на военнослужещите, със семействата на безследно изчезналите и загиналите. Бригадата винаги е във връзка с роднините и винаги им помага.

Горица: А какво бихте казали на хората в България, които вярват на руската пропаганда по отношение на Азов?

Хмурий: Доста труден въпрос. Не мога да кажа на хората, които не живеят в тази страна, защо да не им вярват. Бих им предложил да дойдат в Киев, не непосредствено в зоната на бойни действия, а просто в Киев. Да видят тези разрушени блокове, които се унищожават всеки ден от атаките на руските ракети. И тогава те за себе си, навярно ще разберат, че тази война не се води срещу идейни хора, които се намират на фронта. Врагът воюва за унищожаването на украинския народ, на украинската нация.

Горица: Кое е най-интересното във Вашата работа?

Хмурий: Това, че можем да виждаме бойното поле от височината на птичи полет. Тоест ти виждаш цялото поле на бойните действия от небето. Виждаш всяко кътче, където се движи врага. Можеш да управляваш различни неща, които могат да унищожат врага. Можеш да видиш врага, когато вече идва доста близко и да предупреждаваш хората от пехотата. Работата на операторите на БПЛА е интересна с това, че е в много различни направления. Един ден можеш да летиш, за да унищожаваш врага, а на следващия - за да доставиш медицински принадлежности за ранен побратим, до когото е невъзможно да се стигне по друг начин, а да му се доставят тези неща е изключително важно, за да може да оживее.

Също така доставяме провизии. Сега е много трудна логистиката за хората, които се намират на линията на съприкосновение. Често хората остават без вода, без храна, без други необходими неща. И именно работата на дронистите помага, да им се осигури всичко това.

Горица: Разкажете една смешна и една тъжна история от бойното поле.

Хмурий: Смешна история… Един побратим, връщайки се от отпуска беше минал през МакДоналдс. Беше купил два пакета сладки пирожки. Едните бяха за да ги изядем веднага, а другите за след няколко дни, когато сме на позиции. Колкото по-дълго стоиш на позиция, толкова повече ти се иска нещо сладичко. Беше казал: „Ще минат няколко дена и ще си го изядем с максимално задоволство“. Тогава работехме в гората, а там във всички блиндажи имаше мишки и плъхове. На нашите позиции живееше плъх, който бяхме кръстили Олег. В един прекрасен ден, когато решихме да ядем тези пирожки, видяхме че е прогризана дупка. Олег беше изял всичко. От тъжните истории, мога да си спомня септември 2024 година. Нашето подразделение тъкмо застъпи на ново работно направление - Ню Йорк в Донецка област. Много активна фронтова линия. Постоянни боеве. Врагът не жалеше силите и средствата си и всеки ден имаше щурмови действия. Една сутрин с момчетата започнахме работата си, приготвяхме боеприпаси. И в този момент, когато момчетата излязоха от укритията, приготвяйки дрона, който трябваше да излети, прелетя стволна артилерия и двама мои побратими бяха тежко ранени. За щастие успяхме да ги стабилизираме и да ги изведем на евакуация. Момчетата са живи и здрави.

Горица: Какво бихте казали на европейците, които все по-често не обръщат внимание на новините за Украйна?

Хмурий: За европейците е важно да разберат, че Украйна и хората, които се намират тук, са последният форпост, който държи Русия далече от Европа. Ние реално задържаме врага, благодарение на това, че ни помагат с различни оръжия. Но европеецът, обикновеният гражданин, който си живее живота, трябва да разбере, че ако я няма Украйна, войната много бързо ще се прехвърли в други държави. Русия много бързо и мощно развива своя потенциал. На мен ми изглежда, че повечето европейци, дори не разбират напълно, че Русия ги превъзхожда по средства и развитие. И е важно европейците да се замислят над това и да ни помагат на нас, за да може войната изобщо да не стигне до тях. За да можем да ги спрем и унищожим тук, да не ги допуснем до границите на европейските страни.

Горица: Кое най-много Ви липсва от цивилния живот?

Хмурий: Навярно усещането, че всеки ден можеш да правиш каквото искаш. Тук си в боеви условия, имаш отговорности пред хората, които са до теб и трябва да си вършиш работата. А в цивилния живот можеш да се събудиш сутринта и да помислиш: „Аха, с какво искам да се заема днес?“. И буквално за половин час можеш да решиш и да тръгнеш. А тук няма как да се случи това. Имаш работа, имаш отговорности, които трябва да изпълняваш.

Горица: А какво от войната искате да запазите и в следвоенното време?

Хмурий: Побратимите ми. Искам побратимите ми да бъдат живи и здрави до края на войната. Да можем да се събираме със семействата си… Или само ние да се събираме. Да си спомняме всички тежки, страшни и весели моменти. Да поседим. Да си спомним нашите приятели, които вече ги няма…

Горица: Как се отнасяте към руснаците, които вземате в плен?

Хмурий: Абсолютно нормално. Като към враг. Каквото и да е било, ние се отнасяме към тях като към враг, а не като към животни. Първо им оказваме медицинска помощ, ако е необходимо. Момчетата ги хранят, дават им вода, дават им цигари. Няма случай да ги обиждат, да ги бият или нещо подобно. В нашата бригада това е категорично забранено. Ако някой си позволи да направи нещо ще носи отговорност.

Горица: Разбрах, че имате интересна история с пленяването на руснак…

Хмурий: Да, това също беше на нюйоркското направление. В края на ноември, началото на декември миналата година. Руснаците ни щурмуваха. Щурмуваха част на нашия съседен батальон. По обяд вражеската група беше разбита, но много от личния ѝ състав се разбягаха по различни укрития и стояха там. Ние провеждахме зачистка с дроновете. В един гараж видях, че стои враг. Разбрах, че мога да се спусна ниско и да видя какво се случва в този гараж. Отлетях настрана, спуснах се по-ниско и ясно в камерата видях двама военнослужещи от вражеската армия. Единият беше ранен, другият не. Залетях до тях в гаража, на височина 3-4 метра. Те ясно ме виждаха. Започнах да подавам знаци с дрона „вървете след мен“, вдигайки се, снижавайки се и въртейки камерата накъдето исках да тръгнат. Врагът разбра какво искам. Отлетях малко по-надалеч. Те излязоха от гаража и започнаха да вървят след дрона. Летях полека, те вървяха след мен. Когато ми свършваше батерията и трябваше да се върна да презаредя, ме замени друг борт. После отново летях аз. Първият, който не беше ранен, заведохме за 40 минути до пехотните позиции, където го посрещнаха и взеха в плен. Другият водихме около два часа и половина, тъй като беше ранен в крака и трудно вървеше. От време на време му пускахме бележки с мотивационни думи „Още 100 метра и ще стигнеш точката, където ще те приемат“. И принципно така ги заведохме до нашата пехота, която ги взе и ги отведе на относително безопасно място.

Горица: Според Вас, държавата прави ли достатъчно за завръщането от плен на азовците?

Хмурий: Трудно ми е да кажа, тъй като непосредствено не участвам в тези обмени. Изглежда ми, че държавата прави много, но съдейки по това, че след толкова години те все още са в плен, не е достатъчно. Не само Украйна трябва да се занимава с обмените, но и целия цивилизован свят трябва да се включи. И други държави също имат отношение към това, което се случи в Мариупол. Те също трябва да носят отговорност за това, че хората, които отидоха в плен по всички конвенции, с всички гаранции и обещания, че ще бъдат скоро обменени, все още са там. И повечето от цивилизования свят не обръща внимание и не иска да се занимава с това. За съжалени

Следете новините ни в GoogleNews