На 13 април тази година "Нова" телевизия изведнъж прекрати договора си с карикатуриста Чавдар Николов и изтри всички негови карикатури, нарисувани за нея, и поместени в сайта ѝ за видео споделяне Vbox. 

Това се случи малко след като в сутрешния блок на медията онази сутрин той показа своята нова творба, осмиваща премиера Бойко Борисов, представен като главатар на мутри и ловци на бежанци, известни в последно време като Динковци.

Реакцията на обществеността бе светкавична, а "Нова" излезе с няколко оправдания едно след друго, кое от кое по-съмнителни. Скандалът стигна и до премиера, който се намеси пряко в ситуацията, хвърляйки още по-голяма сянка на съмнение върху свободата на медиите в България и конкретна при случая с Чавдар Николов.

OFFNews се свърза с карикатуриста, за да поговорим какво се случва след края на скандала, какво е положението със свободата на словото в страната, самоцензурата, съдбата на медиите по света и у нас, културата на българите, значението на карикатурата, патриотизмът и бъдещето на България.

Какво се случва откакто мина скандалът с „Нова" ТВ, текат ли преговори между вас?

Текоха и вече изтекоха.

Ще подписвате ли?

Не, защото в преговорите се включиха странични лица като премиера Борисов, и липсата на реакция на „Нова“ по тези интриги малко ми дойде в повече. През цялото време се опитвах да преглътна личната си обида от това, което се случи, и да приема извиненията на г-н Щосел (бел. ред. - главен изпълнителен директор на „Нова броудкастинг груп“). Като уточнявах, че обясненията са недостатъчни и дори някои нелепи, опитах се да не оставя екипа, особено на сутрешния блок, с който работехме прекрасно, в тази неловка ситуация, но вече стана повече и нещата, струва ми се, че приключиха.

В деня, в който Ви свалиха карикатурите, коментирахте пред нас, че никой не Ви е предупредил или казал, че има някакъв проблем и ще го направят. Кога и как разбрахте за това?

Това беше по-късно, аз се обадих на хората в „Нова“, с които работех в сутрешния блок, за да ги попитам какво става, и те не знаеха също.

Обясненията, които дойдоха от телевизията, както казахте, бяха нелепи: първо заявиха, че договорът Ви за тримесечието е приключил – и то точно по средата на април, - после заявиха, че е станала техническа грешка и затова е изтрит архивът, накрая г-н Щосел пое вината, като обяви, че решението за свалянето Ви е било негово. На каква версия се спряха накрая и вярвате ли им?

Това, което казаха официално - изтекъл договор, неизтекъл, това са неверни твърдения. Другото, което се съобщи за негледаемостта, отново се оказва не съвсем вярно, защото това, което върнаха в резултат на обществения натиск и подкрепата, която получих от всички, се вижда от 40-50 хиляди души за един-два дни – това ниска гледаемост ли е? Не мога да си го обясня, това е техен проблем. Те го обясняват неясно и затова казвам, че не мога да приема обясненията им, приех извиненията.

Според Вас каква е реалната причина да Ви изтрият карикатурите? Дали Борисов е наредил, дали някой негов приближен е проявил самоинициатива, или „Нова“ са се самоцензурирали?

Нямам представа, никакво обяснение от никого не намирам как се е случило. Самият Борисов се кле, че не го е направил, пък след това изведнъж съобщи нещата, които са ми предложили от медията.

В случая най-неприятното е, че премиерът се занимава с някакви интриги и се опитва да обясни неловката ситуация, в която попада – не мога да кажа дали косвено, или умишлено. Но все пак аз приех извиненията на г-н Щосел, би трябвало да приема и клетвите на г-н Борисов, че не се занимава с карикатури. Борисов дори сподели мои карикатури във Фейсбук, като каза, че си ги е избрал - спира ги-пуска ги, и ми помага да си направя един много хубав договор.

Най-важното нещо, което е, е внушението сред по-немислещата част на нашето общество, че Борисов е толкова силен, обаятелен и истински премиер на България, че критиките по негов адрес могат да бъдат само ако са платени. Тоест, че аз като карикатурист нямам свободната воля и съвест сам да крикитувам това божество. Задължително ми е платено и то много повече отколкото на чистачките на летището, на които той много разчиташе.

Даже се появиха коментари и то доста, че скандалът с цензурата е опит да се привлече внимание върху Вас и работата Ви за „Нова“, да се качи рейтингът на телевизията, като се получи т.нар. „Ефект на Страйсънд“. Виждаме обаче, че това не е така, тъй като няма да работите повече за „Нова“. Всякакви такива конспиративни теории са несъстоятелни.

Да, и аз мернах едни, съшити с бели конци, тоя така, оня така. Тези неща са ми ясни още от преди, когато повечето вестници се качиха в интернет и отдолу имаше форуми, мога да Ви обясня много странни неща. Да речем, през карикатура-две ме обявяваха ту за червен боклук и комунист, ту за зле прикрит костовист, което е интересен диапазон.

Още е така, нас всеки ден в коментарите, ако сме писали нещо лошо за Русия, ни казват, че сме платени от Сорос и „Америка за България“, а две дописки след това, когато публикуваме лоша новина за САЩ, ставаме путинисти и червени. На какво се дължи тази диаметрална противоположност в обществото, това изпростяване?

Недоверие. Тотално недоверие. Това, което може да ни държи в общество, е проблемът. Ето, ние говорим един език, но не е достатъчно да говорим един език и да се чувстваме българи и съпричастни с това, което става тук и там. Както веднъж се пошегувах пред една телевизия: на нас ни липсва СС, но двете „с“ са „солидарност“ и „справедливост“. Липсата на справедливост моментално изключва солидарността между нас.

Затова Борисов умело използва тези настроения: „Ето, той взима 4700 лв., вие ще го подкрепите ли? Вие, които взимате пенсии по 200-300 лв. и получавате 40 лв. за козунак по Великден“. Грозно, отчайващо грозно, и жалкото е, че човек на това място поощрява тази среда, в която сме. Ние живеем в тотално недоверие не само към институциите, но и спрямо нас, намираме се в тотално, може би фатално вече отчуждение. Разбира се, има светли лъчове, тази спонтанна и бурна подкрепа дори не съм я очаквал. Както обикновено, тя беше заявена много, много категорично в интернет, но реално миналия петък в градинката на „Кристал“ не беше както в интернет. Но все пак „Кристал“ е градинка в София, не в интернет.

Оказван ли е натиск върху Вас от „Нова“ друг път, докато сте работили там?

Не, никога, отношенията ни бяха чудесни, прекрасни. Аз имам 13-годишна кариера като политически карикатурист в ежедневници, всеки ден рисувам, имам може би над 4-5 хиляди публикувани карикатури в „Демокрация“, „Новинар“ и „Преса“. Толкова подходяща и свободна обстановка досега не бях имал.

Случвало ли се е през годините да Ви цензурират, да Ви кажат, „абе това не го прави“ и т.н.?

Случвало се е, разбира се. Понякога признавам правото на главния редактор да има аргументи срещу някаква карикатура. Ако основанията тази карикатура да бъде спряна са плод на политическо пристрастие или връзки, това е отвратителното, и мога да твърдя, че през всички тези години съм отстоявал правото да се държа като карикатурист. Никога никой наготово няма да ви даде свободата да си правите каквото поискате, трябва да я отстоявате. Независимо дали нещо ми се е спирало или пускало, аз така съм го чувствал и съм го правил.

Аз проблеми с цензурата или с нещо друго нямам, проблемите ги има съответният главен редактор или издател, който спира това, което съм направил. Другото, което е важно, даже може би по-важно, е, че никога не ми се е случвало главните редактори или издатели да ме накарат да направя карикатура под давление. „Абе, нали тоя не ни харесва, дай да го ударим“ - такова нещо не ми се е случвало. Но са ми спирани карикатури навсякъде, където съм работил.

^{Карикатура на Чавдар Николов.}

Можете ли да дадете пример?

Ще дам малко смешен пример с Иван Костов като премиер, който е много стар и все го повтарям насам-натам, но е показателен. Тогава на Иван Костов всички му викаха Командира, защото бе известен като силно авторитарен премиер, който се занимава с проблемите от чистачката до най-горния етаж.

По онова време Министерството на финансите издаваха един календар за годината, който да обяснява този месец какъв данък трябва да се внесе, другият какъв, срокът е дотогава и тогава, и т.н. За да стане по-лежерно всичкото това, искаха по един шарж на месец и да слагат някакви интересни фрази от известни икономисти, за да разчупят леда на сухата данъчна терминология. Един от шаржовете трябваше да е на премиера Костов, защото ако него пропуснем, какво остава?

Аз го рисувам, както обикновено, което няма как да обясним на читателите, но правя профил и отзад главата му е абсолютно равна. След като си предадох 12-те човека, сред които икономисти, министри и премиера, получавам обаждане от пресаташето на МФ, а действието се развива 98-99 г. „Моля ти се, ела, трябва нещо да се направи с шаржа на премиера“, обяснява ми. Викам: „Кажи за какво става дума?“ - „Ами не се възприема този шарж“. „А – рекох - как не се възприема, другите се възприемат, само на премиера не се“. А тя отвръща, че това не може да се сложи на календара и „може ли да му добавиш глава отзад?“

Аз прихнах, казах ѝ да се успокои, да вземе вестник „Демокрация“, където той през ден-два е рисуван в някаква ситуация. Викам: „Покажи го, той все е с половин глава“, викам. „Абе, кофти ще се получи, тя ще се разсърди“, ми отговаря жената от пресслужбата. Питам коя е тази тя - „Мургина“. Направи ми впечатление името и даже се пошегувах, тъй като тогава МФ търсеше основание да намали ДДС от 22 на 20%, че „ако тя не бъде убедена с в. „Демокрация“, кажи ѝ, че ще направим сделка – ако свалите още утре двата процента от ДДС-то, аз ще му направя глава на премиера“.

Минаха 1-2 седмици, след които отново ми се обадиха: „Моля ти се, направи пак премиера с половин глава“. Чудя се какво става, а те ми рекоха, че ще ми обяснят. Отивам там, занасям нов премиер с половин глава и ми се дава следното обяснение: Явно г-жа Мургина, притеснена много от липсата на съществена част от главата на премиера, е изпратила някой човек в Министерския съвет, който си представям, че зад някоя колона следи и дебне кога премиерът ще излезе от кабинета си, и като излиза, отива при него и му казва, „Ааа, г-н Костов“ и му подава шаржа. Г-н Костов взел шаржа, погледнал го и си го пъхнал в чантата, благодарил и си заминал. Човекът се върнал жив и здрав от МС, без синини, без някакъв побой, което било знак, че може да се направи.

Аз реших, че случката ще завърши с това, че са свалили данъка и сте му върнали главата.

Можех да се похваля с това, но за съжаление не е истина.

Историята Ви доказва, че цензурата често е по самоинициатива на хората, без някой да им каже, както може и да е сегашният случай с „Нова“. Автоцензурата дори може би е по-опасно от наложената насила забрана.

Да, но много е важна средата, в която това нещо може да вирее. Ние сме различни хора, някой се поддава, друг не се. Но както написа колега журналист: „Добре, Пеевски е виновен за всичко, да, ама около него всички го улесняват в това. Той не би могъл да иска от 200 души да се отнасят към това, което се случва в политическия живот, еднакво, те го правят доброволно“. Какво да направим вече, не знам?

Карикатурите Ви често са свързани с Делян Пеевски, сега, когато Борисов обяви, че той напуска България, какво ще рисувате, оставят Ви без хляб?

Не, не ни оставят без хляб, това малко повтаря тезата на Борисов за дъвката. Нещата без Пеевски са по Пеевски, не се вижда да е променено нещо.

Цензурата обаче не се случва само у нас. На София Филм Фест 2016 излъчиха творбата на Стефани Валоато „Карикатуристите: Пехотинците на демокрацията“. Там се вижда, че и в чужбина има политическа цензура – Франция, Израел и т.н. Това някакъв модел на хората, които се изкачват до властта ли е, или там се превръщат в такива?

За да съществуват, те винаги ще имат желание да контролират нещата. И когато ние бъдем малко по-отстъпчиви, няма да се появяват карикатури с властта, примерите са страшно много и това трябва да се отстоява всеки ден. То не е даденост, както Радой Ралин казваше: „Омесваме свободата като хляба веднъж и после ядем 10 години на спокойствие“. Не става.

Дори във Франция е имало през 19 век закон за цензурата, който е просъществувал 30 години. 30 години закон, при който всяка илюстрация е имало човек, който да реши да излезе или не. Ако въпреки това издателят я пусне, вестникът е спиран. Както е имало едно карикатурно издание, където е работел известният творец Андре Жил. По онова време рисували Наполеон Бонапарт III, не онзи Наполеон, който всички знаем. Жил го нарисувал в някаква ситуация, където цензорът е казал, „не“, но издателят обаче пуснал броя. Последвало спиране, глоби, както си му е редът. Издателят намерил начин да издава нов вестник и другата седмица излиза вестник „L'Eclipse” („Затъмнение“), значи спират „La Lune” (“Луната“), а след това излиза „L'Eclipse” и то пак с карикатури на Андре Жил.

Даже в една от известните му карикатури присъства една голяма тиква, която наподобява главата на съдията, който решава тези проблеми, като възникнат, защото бил винаги готов да угоди на властта. Законът за цензурата е важал от 1853 до 1883 г.

^{Тиквата на Андре Жил. Снимка: Уикимедия.}

Тези времена вече са далечни, въпреки че...

Да, вече са далече тези времена и закони, но знам ли, ако се успим дълго време, току-виж изведнъж станало. Никога не съм вярвал, че в медийната ни среда ще настъпи подобен застой и връщане назад, толкова главоломно връщане.

Както колегата Ви Христо Комарницки публикува карикатура, където Борисов е между Ердоган и Меркел. Точно както в Турция се случват тези неща, имам чувството, че все по-авторитарно става положението и у нас. Даже вчера (бел. ред. - интервюто е взето на 21 април 2016 г.) излезе докладът на „Репортери без граници“, където се вижда, че за година сме се смъкнали със 7 места в класацията по свобода на словото и вече сме на 113-то място от 180 държави. А само преди 7 години сме били на 68-о място.

Доколкото си спомням, от 36-о вървим все назад. Това е като тенис звездите ни – правим някакъв бум и вече само назад и само назад.

На какво се дължи този постоянен спад на свободата на словото?

Веднъж бях в БНТ, където работи Митко Цонев, който води предавания от много години насам, и получих същия въпрос от него: „Г-н Николов, ама защо ние така се сриваме, ето, пак сме паднали от класацията малко“. Аз постъпих малко невъздържано и му казах: „Ами ето един пример защо – защото всички чухме как ти се обаждат в ухото какво да казваш и какво да не казваш при едно интервю“.

„Лично те помолих това да не питаш“.

Да, това всички го чухме, за това става дума. Оттогава не ме е канил да си говорим.

На какво се дължи гласът в слушалката да му каже това? Защо хората си налагат самоцензура?

Премиерът ги каза тези неща, Борисов заяви: „Той ще получава 4700 лв.“ Ако той получава 4700, това означава, че той е богат и независим човек и министър-председателят няма да може да му каже как да рисува някого. А ние всички сме зависими и политиците много спекулират с това да останем зависими. Европейските програми осигуряват способността на правителството да купува медии. Те по европейски програми дават някакви пари, за да може медиите да популяризират работата на правителството сред хората. Това го прави ЕС. Уникално е! И явно се използва за такъв натиск, иначе защо ще вървим все назад, назад като в тениса.

Освен това медиите се спонсорират от всякакви бизнесмени – Ковачки, Пеевски, Прокопиев и др.

Нежеланието да се изясни това води до подобни зависимости.

Същевременно вестниците все по-малко се четат, съответно не се продават, за да имат приход, като изключим рекламата. И като минават на онлайн съдържание, там остават напълно зависими от спонсорства и реклами, а хората не ги подкрепят. Ако OFFNews утре въведем един лев такса на месец, за да ни четат, колко хора ще си платят?

Има и друг фактор, не е само до левчето. Защо губят всички ежедневници по целия свят – те губят, защото се казва „вестник“, тоест съобщаване на новини, а те няма как да ги съобщят преди електронните сайтове и телевизиите. Денят, в който излиза вестникът, всичко е остаряло. Вече обществото ни е като промените в природата, днеска е 28 градуса, а утре – фрас, сеч, и ти четеш вестника, в който всички седят във фонтаните и се обливат с вода, а всъщност мръзнеш, за да го видиш това.

Печелят седмичниците. Защо? Те запазват тираж, а някои дори вдигат, това е процес, който не тече само в България, а е на Запад най-вече, защото тук не знам какво става, при нас всичко е наопаки, както въртим глава за „да“ и „не“. Но седмичниците печелят, защото хората се нуждаят от коментар, от анализ на тези новини, които са се случили вече. Това го прави седмичникът, който е избрал да събере всички новини, да акцентира, да ги разработи.

Най-странното в България е, че ежедневниците си правят харакири, ама толкова откровено харакири, че направо е поразително. Вече с новини не могат да се борят, затова дай да заложим на анализ, на коментар – хубаво, да, има идея в това. Обаче най-бързият, лесен и ненатоварващ начин за това е политическата карикатура. Ние можем по особен начин да предложим подобен анализ или коментар на нещо. И какво става – в ежедневниците политическа карикатура почти няма, или карикатуристът не може да рисува всичко, или рисува катаджии, които спират пияни шофьори, или снежни човеци, или щъркели през пролетта. Те публично се отказват от това, което може да ги спаси, и ще загинат.

^{Карикатура на Чавдар Николов.}

Тук идва един момент на яйцето и кокошката – медията ли трябва да възпитава своята публика, или публиката трябва да диктува какво да пише медията? Млад съм, нямам поглед над медиите през последните 10-20 години, но в последните 6-7 като че ли се наблюдава масово олекване на медиите.

Ние, българите, ставаме все по-глупави и лумпенизирани и това е взаимен процес. Както при карикатурата – когато нарисуваш една карикатура, човекът, който я гледа, трябва да има почти същата културна и историческа подготовка, цивилизовано отношение към нещата, за да я разбере.

В Англия преди 5-10 години бе много ясно подчертано кои вестници са качествени и кои са таблоиди. Качественият вестник има определен формат, той предлага нещата така, както бяха двете тенденции – първата бе тази на „Пулицър“, схващането, че журналистите и медиите са длъжни да информират обществото, което има право да бъде информирано, за това, което е важно и се случва. Другата тенденция е чисто комерсиална – ние даваме това, което се търси и се купува, но не знам за него да има награди. Завчера имаше награди „Пулицър“ и с голямо удоволствие четох, че български фотограф е сред наградените там, моите поздравления. Индивидуално ние имаме качества, но за съжаление като общество не можем да ги наложим.

Та качествените вестници бяха един формат, а жълтите друг – с момичета на втората страница и т.н. При качествените вестници обаче имаше особена тенденция, там представянето на карикатура бе много интересно: първо се минава с един малък „покет“ карикатурист отпред, който прави нещо злободневно. Паднал е сняг в Лондон, което бе нещо необичайно допреди няколко години – те рисуват сняг. Вътре на страницата с мнения е отделено голямо място на политическия карикатурист, на 3-4 колони. След това чак идва един малък комикс, който обикновено е една фаша през цялата страница.

Какво се случи? В таблоидните вестници стана така, че комиксът вече стана на цяла страница, от първа страница отпадна „покет“ карикатуристът, защото там много често се появяват разголени и други клюкарски снимки на цяла страница и няма място за карикатура, а и някои вече забравят да сложат политическа карикатура вътре. Това е в техните общества, отказаха се, капитулираха, явно им пречи в равнопоставеността в бизнес начинанията на всеки вестник, защото той трябва да се храни от реклами, продажби. Явно е тенденция, но жалкото е, че както и в политиката казваме, че някой е политик, но не и държавник. Защото държавникът има смелостта да застане срещу общата слаба воля и нежелание нещо да не се променя, да може да стои срещу течението и да убедиш хората да те подкрепят, това значи държавник.

Така е и при вестниците, те се отказват от ролята си да налагат един стил на отношение и се съобразяват с масовите вкусове, които стават все по-ниски, защото всичко има връзка. Преди колко години бе огромната стачка на учителите, която бе 2,5 месеца, „седянката“. Тогава никой не подкрепи учителите, не излязоха други синдикални организации да ги подкрепят, те бяха изоставени да бъдат смачкани от лицемери като Орешарски и Даниел Вълчев. Резултатът какъв е – плачевен, в училищата вече не могат да пишат. Казват, че ако днешните студенти се върнат преди 20-30 години чрез машина на времето, няма да могат да завършат средно образование. Това се случва, защото няма солидарност. Аз обаче най-изненадващо я получих, дори от хора с различни от моите убеждения или нехаресващи карикатурите ми.

Дори имам предложение да работя и да продължат моите карикатури да излизат – „Терминал 3“, което го оценявам страхотно. Не всичко е загубено, но ще минат няколко години и вече няма да има обратен процес, за жалост.

И все повече българи ще напускат страната.

Да, изгубихме точно най-съществената част, която може да се бори, да настоява и отстоява. Ние сме вече възрастни, почваме леко да гледаме с компромис на нещата, нямаме я тази енергия. За жалост изпуснахме най-съществената част от обществото, която напускайки показва, че са склонни на авантюра и да взимат решения, а точно това липсва в България.

Част втора на интервюто ни с Чавдар Николов прочетете тук.

Още по темата

23/04/2016

Интервю

Чавдар Николов: Не сме глупави, а сме мързеливи и инертни (част II)

21/04/2016

Медии

Чавдар Николов отказа да се върне в Нова тв

20/04/2016

Медии

България 113-та по свобода на словото, настигаме Замбия

19/04/2016

Политика

Чавдар Николов: От Борисов разбрах за договора с Нова, да ми каже и какво да рисувам