В днешно време, при това не само у нас, а и в общества с утвърдени демократични традиции, понятията „ляво” и „дясно” в политиката са тотално сбъркани. Поради тази причина, много често определени партии и политици се набеждават за десни, а други – също толкова неоснователно, за крайнодесни.

Обикновено в България, когато наближи превърналия се вече в традиция Луковмарш, започва да се говори за надигане на крайната десница. Доколко обаче националистите (включително и крайните) у нас представляват крайна десница, е един твърде дискусионен въпрос. И неговият отговор следва да се търси чрез политологичната дефиниция на понятията „ляво” и „дясно”.

У нас, а и на много други места по света, доминира марксическата теория, според която левите са хората на наемния труд, а десните – тези, които притежават средствата за производство. В действителност обаче двете понятия се появяват много преди Маркс.

Икономистите обикновено разглеждат дихотомията „ляво-дясно” според отношението към държавната намеса в икономиката. Левите налагат засилена държавна намеса (включително и национализация на средствата за производство), а десните – максимална дерегулация и „пълна свобода на пазара”. Това определение също е непълно, тъй като лявото и дясното в политиката се отнасят далеч не само до икономически въпроси. А и истинските десни също държат на силната роля на държавата – само че като арбитър, а не като пазарен играч.

Днес в Европа битува твърдението, че умерената десница е спирачка спрямо разрастването на крайната. Това обаче е вярно дотолкова, доколкото набедените за крайнодесни партии (обикновено изповядващи ксенофобия, антиглобализъм, антипазарно мислене, стигащо нерядко и до призиви за национализация) всъщност нямат нищо общо с десните принципи. В действителност, една крайна десница е засилена такава и тя по-скоро би била съюзник, а не опонент на умерената.

Понятията „ляво” и дясно” в политиката се появяват в края на 18. век, непосредствено след Френската революция. Всичко идва от разположението на депутатите в различните части на пленарната зала. От лявата страна са седели привържениците на републиката, революцията, равенството, а от дясната – поддръжниците на монархията, Църквата, традицията. Така идва и разделението – дясното е опит за съхраняване на изначалния, създаден от Бога ред, а всички негови опити за промяна са проява на левичарство. Независимо дали тези опити се наричат анархизъм, комунизъм, социализъм, социалдемокрация, либерализъм, републиканизъм, националсоциализъм, фашизъм и т.н. Всяка идеология, продукт на човешката мисъл, отива „вляво”. Докато консерватизмът не е идеология, а светоусещане. Даже опитът за дефиниране на консерватизма се възприема като неконсервативно действие.

Позиционирането по оста „дясно-ляво” се определя според отношението към няколко основни дихотомии:

религия - секуларизъм

Десните настояват за засилване влиянието на Църквата в обществения живот, а левите – за нейното маргинализиране. В този ред на мисли, една партия е дясна, ако прокарва вероучение в училищата, приравняване на правния статут на църковния брак с гражданския, забрана на абортите, рестрикции спрямо хомосексуализма и т.н. А една крайно дясна партия не само че би подкрепяла подобни начинания, но и би се опитвала да постави църковната власт дори над светската (например, чрез възможността Св. Синод да налага вето върху приети от Парламента закони).

традиция – модерност

Докато левите с охота прилагат всякакви съмнителни и недоказали се във времето нововъведения, десните залагат на традицията и натрупаната във времето мъдрост на нашите предци. Тук една крайно дясна партия би настоявала за възстановяване (реставрация) на практики от миналото, които са били премахнати под напора на динамично променящия се свят.

елитаризъм – егалитаризъм

Левите са привърженици на равенството между хората (политическо, икономическо, социално), а десните смятат, че хората сме равни само пред Бога. Поради тази причина десните партии се опитват да наложат тенденцията обществените процеси да бъдат движени не от „широките народни маси”, а от едно просветено малцинство, наречено „елит”. Крайнодесните пък стигат дотам, че се опитват да премахнат изобщо възможността масите да вляят върху политиката. Класически пример е отношението към всеобщото избирателно право – умерената десница се опитва да го заобиколи (чрез създаване на горна камара на Парламента), а крайната директно се обявява срещу него (опитвайки се да наложи ценз при гласуването). Друг пример може да бъде даден с отношението по въпроса трябва ли в едно общество да има наследствена аристокрация и каква да бъде нейната роля.

колективизъм – индивидуализъм

Противно на широко разпространеното твърдение, индивидуализмът не е дясна, а либерална (т.е. лява) категория. Либералът е индивидуалист, той вярва единствено в човека и неговите (според него, неограничени) възможности. Обратно, десният човек е колективист, защото смята себе си за брънка от веригата, за част от нещо по-голямо – род, нация, религиозна общност. Заблудата идва от колективистичните тежнения при социализма и комунизма. В действителност, индивидуализмът е проява на лявото светоусещане, докато при десните съществува чувство за дълг (към предците, към нацията, към обществото).

отношение към държавата

Макар някои идеологии да й отдават голямо значение, държавата по същество е дясна категория. Държавата се формира при ясния отказ на хората, живеещи на определена територия, от част от техните права в името на правила за съвместен живот и стремеж към постигане на общи цели. Веднъж създадена, държавата бива атакувана от левите, искащи разширяване на индивидуалните права. Така се оказва, че левите са рушители на държавността, а десните – нейни съзидатели.

монархия – република

В единия случай властта идва от Бога, а в другия – от народа. Една крайна десница не само би била про-монархическа, но дори би се стремяла към засилване на властта на монарха (а защо не и на аристокрацията).

отношение към собствеността

За десния човек частната собственост е свещена и неприкосновена. Поради тази причина една крайна десница никога не би си и помислила да прибегне до национализация. (Това не бива да се бърка с конфискуването на собственост, придобита по престъпен начин, която впоследствие отново се подлага на приватизация.)

отношение към тежестта на наказанията

Дясното светоусещане предполага сурови наказания за нарушилите закона, тъй като снизходителното правосъдие е всъщност косвена репресия към почтените хора. Обратно, левичарството залита в лицемерно „милосърдие”, смятайки, че нерядко престъпникът е всъщност жертва на системата.

Видно е, че някои от горепосочените идеологии притежават и „десни” елементи, но това не бива да заблуждава. Дясното е спазване на Божия ред, а лявото поставя Човека пред Бога. При така изброените критерии всеки може да си отговори какво е да си десен и как би изглеждала една крайна десница, ако един ден се появи у нас.

------------------

* Авторът е политически анализатор и член на Контролния съвет на Младежки консервативен клуб

** Текстът е част от дискусията на OFFNews за лявото и дясното. Редакцията е готова да публикува и други позиции по въпроса.

Още по темата

12/10/2013

Анализи

Лявото”и „дясното” или за България днес

21/08/2013

Анализи

Дясното е свобода и отговорност

18/07/2013

Нашите автори

Сериозно за лявото и дясното

13/07/2013

България

Левият интелектуалец – паразитният микроб на глобализацията