Quantcast

Галъп: Всеки пети българин вярва, че една ракия решава психичните проблеми

OFFNews Последна промяна на 07 октомври 2020 в 13:41 6260 1

45 на сто от хората у нас твърдят, че ако някой си признае за психичен проблем, околните ще започнат да го отбягват. За 37% от българите зависимостите са просто липса на достатъчно воля. 

Това показват данните от кратко експериментално изследване на „Галъп интернешънъл болкан“, заедно с фондация "Кожа - платформа за психично здраве", в навечерието на Деня на психичното здраве, което се фокусира върху по-леките форми на психични разстройства, зависимостите и т.н. Изследването е проведено „лице в лице“ сред 807 души в периода 3-11 септември.

12-13% не се колебаят да споделят, че ходенето на психолог или психиатър е каприз или срам. Вероятно, делът на подобни схващания е и доста по-голям – заради скрити мнения. За 25% не е нормално мъжете да плачат. При мъжете въобще, като че ли, темите, свързани с психичното здраве, са и в по-голяма степен табу

41% от респондентите заявяват, че познават хора, които страдат от психични разстройства, като депресии, хранителни разстройства и др. 

Жените в по-голяма степен декларират, че познават хора, страдащи от психични разстройства. Близо половината от тях избират отговора „Да, познавам“, а сред мъжете делът е малко над една трета. Влияние може би оказват и просто демографски фактори. Но по-вероятно е да става дума за различно отношение към темата при мъже и жени – навсякъде в сондажа проличава, че мъжете са по-сдържани по изследваните теми.

В експериментален въпрос респондентите бяха помолени да определят само едно от двете – ако човек признае, че има психично разстройство, околните ще го отбягват или околните ще му помогнат. 55% все пак вярват във взаимопомощта, но немалък дял от 45% са скептични. А с отговора на този въпрос запитаните категоризират обществото си, но всъщност отговарят индиректно и за самите себе си. Почти изравнените дялове са знак за тревога. Българите очевидно имат съмнения по отношение на мястото на хората с психични проблеми в обществото. 

61% от запитаните смятат, че ако човек, например, пие антидепресанти, е добре да сподели с колегите си, за да помогнат. И тук, чувствителен дял обаче – 39% – са на мнение, че това е личен проблем и не бива да се споделя. И тук проличава, че мъжете са в по-висока степен склонни да смятат, че психичните проблеми са съвсем затворена лична територия.

Подложени на проверка сред общественото мнение, различните психични разстройства и емоционални състояния в общи линии се разпознават и отличават, т.е. обществото е развило интуитивни ориентири. На респондентите бе предложен списък и за всяка опция бяха помолени да определят дали става дума за психично разстройство или не. Най-лесно се разпознава шизофрения (93% отговори от типа „Да, психичен проблем е“), самонараняване (79%) и депресия (76%).

Следват състояния като хранителни разстройства, посттравматични стресови разстройства, обсесивно компулсивно разстройство и др. Разбира се, част от терминологията на практика подпомага и правилните отговори.

На другия „полюс“ са тъга, носталгия и влюбване – които по-скоро не се възприемат като психични проблеми. Само около една десета от хората са склонни да ги определят като психичен проблем и тук вероятно става дума по-скоро за куриоз, отколкото за систематичен обществен проблем с възприятията.

Обществото не е особено сигурно обаче по отношение на стреса и тревожността – над половината смятат, че това не са психични проблеми, но има и немалък дял, около и над една трета, които са на обратното мнение. Възможно е влияние тук да оказва и все по-активният стил на живот, който съвремието изисква, респ. стресът и тревожността са мислени и като системен проблем на съвремието.

Ясно личи, че образованието оказва влияние в отговорите на респондентите, като прави впечатление, че хората с по-ниско образование и в по-голяма степен са склонни да не определят даден проблем като психично разстройство. От една страна, това може да се отдаде на по-малката запознатост, а от друга – на по-различните възгледи, изградени въз основа на по-различен начин на живот. 

В провокативен въпрос, 63% отговарят, че хората с различни зависимости (алкохол, наркотици и др.) всъщност страдат от форма на заболяване, а 37% избират друга опция – те просто нямат достатъчно силна воля. Индикаторът е по-скоро „лабораторно“ социологически и показва възможни крайности в интерпретациите. 37%, избиращи „липса на воля“ са важен за отбелязване обществен симптом за възможно пренебрежение към зависимостите като реален проблем на психичното здраве.

Групите, застрашени от маргинализация, са и онези, които в по-голяма степен казват „просто нямат воля“. Този тип отговори са и „по-мъжката“ гледна точка.

Като цяло, наблюдава се по-скоро убеденост, че различните зависимости могат да бъдат преодолени. Разбира се, следва да се отчита и инерция и социална желателност в отговорите. Например, 77% намират, че зависимостта от храна може да бъде преодоляна, от цигари – 76%, от алкохол – 61%, от хазарт – 48%.

Когато става дума за зависимост от наркотици обаче, делът на оптимистите е по-малък от този на песимистите: 42% срещу 47%. Очевидно, тъкмо наркотиците са възприемани от обществото като „истинска зависимост“. Както се вижда обаче, що се отнася до другите възможни зависимости, те явно се подценяват.

Сред онези, които посочват, че различните зависимости могат да бъдат преодолявани, личат по-скоро хора с по-благоприятен статус – доходи, образование и т.н. Вероятно, в отговорите се преплитат редица фактори, но като основен изпъкват качеството и стилът на живот – колкото по-високи са те, толкова повече оптимизъм има.

65% приемат, че при психичен или емоционален проблем е най-добре да се потърси помощ от специалист. Естествено в тези отговори се разчита и голяма доза декларативност. 

Не е малък обаче и делът на предпочитащите опора сред близки и приятели (21%) или другите опции. Видими са разликите в отговорите при групите в различните образователни и подоходни нива – позоваването на близки и приятели е по-присъщо за хората с по-лоша жизнена перспектива.

Поставени в условна ситуация – ако, например детето им прояви проблем в развитието си – близо половината от запитаните избират опцията „специалист“. Останалите или биха потърсили близки, или се колебаят кой е правилният подход. Въпросът е преди всичко експериментален и разкрива по-скоро обществени инстинкти, отколкото детайлна картина.

В провокативен въпрос 12% е делът на онези, които ще приемат мнението „да се ходи на психолог е проява на каприз“. Останалите 88% си дават сметка, че ходенето при психолог може да е и необходимост. 13% приемат крайното становище, че ходенето на психиатър е срамно. 87% са на обратното мнение. Въпросните 12-13% следва да се възприемат като възможен минимум – заради очакваната степен на искреност.   

В обобщение: на декларативно ниво се наблюдава доверие към специалистите, но не са за пренебрегване и дяловете на онези, за които това не е първата опция.

В по-голямата си част запитаните дават толерантни към психични проблеми отговори. Но никак не са малки групите, които са на друго мнение – най-вече групите с по-неблагоприятна житейска перспектива. Въпросът и тук, разбира се, е за латентната нетолерантност – която се крие зад иначе правилните отговори.

И тук респондентите бяха изправени през тестови въпроси, които да форсират избор между различни твърдения – понякога изглеждащи и еднакво верни или дори еднакво крайни. В крайна сметка, наблюдава се дял в диапазона 10 - 25%, който реагира на различните индикатори по-скоро консервативно. Например, 25% ще се съгласят с твърдението, че хората, които страдат от депресия, просто трябва да се стегнат. Останалите 75%, разбира се, са на обратното мнение и приемат, че хората с депресия истински се нуждаят от помощ. Но наличие на една четвърт пренебрежителни отговори е свидетелство за определени нива на неразбиране. 

18% пък ще кажат, че хората с психични разстройства като депресия и тревожност е по-добре да бъдат изолирани от обществото. 18% съвсем сериозно приемат иначе шеговитото твърдение, че всякакви психични проблеми, се решават с една ракия и малко повече сън. Също 18% определят опита за самоубийство като грях (докато останалите все пак го намират за знак за проблем, а не за грях). 18% всъщност се равнява на близо милион пълнолетни българи – от общо около пет милиона и половина трайно пребиваващи в страната пълнолетни. При това, милион е минимумът, като се има предвид степента на искреност на отговорите. 

16% от запитаните приемат, че психологичен проблем трябва да се решава самостоятелно, а останалите все пак твърдят, че предпочитат споделянето. 25% ще кажат, че не е нормално мъжете да плачат, а останалите казват, че не мислят така. 

Основен фактор за по-нетолерантни и стигматизиращи отговори като че ли донякъде е възрастта, но най-вече се откроява образованието. Последното, разбира се, не бива да се абсолютизира, но както може да се очаква, хората с по-благоприятни житейски изгледи са и в по-висока степен „отворени“ според ползваните тук провокативни въпроси. Обратно, групите, застрашени от маргинализация, са и онези, които в по-голяма степен остават при патриархалния нрав. В контекста на последното, и тук „по-затворените“ отговори са тези при мъжете. 

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

2000

1

Рабиндранат Тагор

10.10 2020 в 09:58

Не е верно! Поне две ракии са потребни на човека за душевен баланс. Още повече всички болести са от занемарено пиене!