Автор: Юрий Йорданов

Защо нищо не ни е като в "нормалните" страни?

Ако някой се заслуша в гласа на днешна България - протестираща, гневяща се и нещастна със себе си, би трябвало да изтича веднага и да създаде лява партия.

Но не лява в извратения ù днешен смисъл и вид каквато е БСП или ултралевите, опаковани като националистически „Атака” и НФСБ.

Лява - в смисъл - социалдемократическа. Либерална, толерантна към реалностите на днешния свят и разбираща световните, а не само частните си, местни проблеми. Чувствителна към "малкия човек", а не зомбираща го с пропаганда, натъпкана със страхове и омраза. 

И въпреки че всички осъзнават, че сме най-бедната страна между членките на ЕС никой не дръзва. Защо?

Та нима не е най-естественото да си автентично ляв и да чуваш народа си? Нима не е най-простото да "последваш" духа на времето?

Та нима не най-естествено да си десен и да отстояващ интересите на предприемчивите "стопански" индивидуалисти?

Наистина ли времето, в което е България днес, е период на недоволство от всичко, станало в страната ни по пътя на "бесния" капитализъм?

Отговорът е прост – не капитализмът, а бесният му облик е виновен за бедите ни. От това пропагандно клише единствено вярното е "бесен". Бесен, защото "правилата" не се създадоха, постановиха и променяха с идея за честно състезание. Създадоха се "правилата" за "бясното първоначално натрупване на капитала" (цитирам някой "класик" на марксизма).

От там, от първите дни на т.нар. Преход – та до днес "лявото" деснееше, а "дясното" съвестно си въртеше опашката покрай "новите богати", които без ирония бяха "левите", по-точно бившите комунисти.

В тези 24 години лявото се уплаши от себе си и от корените си. Издигаше като свои лица - икони партийна номенклатура, свършила "добра" работа на новия елит, който без свян се изживяваше като „ляв” по митинги и партийни седенки и като свръх "десен" по чуждоземното си битие на турист, политик, капиталист.

Стигна се до куриозното и гротескното - при среща със своите симпатизанти да се внимава какво да кажеш – "другарки и другари" или "дами и господа" – за да не сбъркаш кода, че "оцапваш" играта.

Днес върхът на това "ляво" двуличие е шефът на партийната организация на БСП в Пловдив. Известния Георги Гергов.

И започна голямото инженерстване - лявото синтезираше "дясно" - през дадени на заем "независими" образи и лица. За да "върви" работата, за да добутаме още някоя и друга година строителство на капитализЪма. И се родиха Беров, Симеон, днес - Орешарски. Десни та десни, леви, та леви. Опаковани като независими, експерти, родолюбци. Родиха се люспене, "сини мравки". Все прости образи на "десни" "какавиди", заченати "лабораторно".

Дясното умираше, защото и там не се появи истински, последователен политик. Много бързо и десните обличаха "западните" костюми, макар че погледът им бе отправен на изток.

Днес - 24 години след началото не един исторически експеримент - лявото е "дясно", дясното е "ляво". А всички са еднакво бедни и по всички критерии за имотно състояние са "пролетарии".

Ние, българите - от едни смачкани панелни граждани и урбанизирани селяни (приемете деленето само като метафора - всички сме от "село") - скочихме в свят, за които не бяхме готови. "Готови" бяха шепата "подготвени" - тези, чиито синове, дъщери и слуги сега ни управляват.

За 24 години се случи всичко, но не и истинското масово осмисляне на т.нар. Преход. Преходът се оказа Поход. Поход, за който не бе готов всеки.

Днес "готовите" "рахатуват" треперейки, не-готовите реват и недоволстват. И всички са (сме) жертви.

Лявото, дясното, центърът, либералите са само значки на реверите на хората по изборите. Инак - всички са леви - едни тайно, други явно. Леви – в смисъл бедни в мислите, желанията и очакванията си. И никой не иска да го осъзнае на висок глас.

Изчезналите ценности са онзи скелет на обществото, който бе отмит от състезанието към богатството или оживяването ни за тези 24 години.

Неконституираните големи цели и идеали днес тресат България - там, в мъките и гнева, няма ляво или дясно. Има недоволство. Искрено човешко недоволство.

И ако не се появят ценности и цели - няма да има политика, ще има търговия с политически магии и зомбирания. Това, от което се гнусим всички.

Заради което автентично ляво няма да има. Няма и да има дясно. Как да знаеш кое е ляво, ако не знаеш кое е дясно? Как да знаеш кое е дясно, като не знаеш кое е ляво? И как да знаеш кой къде е в "политическата система" - като няма ценности?

Изходът е много прост - истината за нас самите и за това, което е България днес - най-бедната страна в ЕС. Бедността е лява в желанията си и пролетарска в намеренията си.

В семейството на европейските народи, където ние принадлежим географски, исторически и културно светът е устроен по друг начин - през законност, работещо правосъдие, пазарни принципи, прозрачност.

Покрай правилата, инкорпориращи в себе си ценности и принципи се е случило така победената през Втората световна война Германия да бъде в центъра на Европа днес. Но в Германия е имало и днес има национален срам от фашизма. Има го ясното осмисляне какво Германия е "сторила" на света и на себе си.

Не идеализирам никой пример, но ние, днешна България, не сме пример за нищо добро.

Без ценностите ние вечно ще ходим по своята си пустиня - минаха 24 години. Евреите са ходили (според Библията) 40 години. Тук, по тази мрачна "статистика", все още не влизаме в "класациите".

Ценности, които са много прости - труд, честност, търпение. Планиране (в смисъл, задачи на държавата), надхвърлящо хоризонта на един мандат. Приоритети – национални, а не временни или кастови. „Подбутванията” на Европа не могат да заменят лисата на местен здрав смисъл и разум.

Тогава на масата на разговорите между „левите” и „десните” ще се окаже, че няма много разлики. Не знам дали ви е правило впечатление, но на избори всички партии имат един „сериозен” проблем – неразличими са една от друга. Програмите им се копия на шаблони и клишета със силен европейски мирис. Говорят за едно и също. И тихичко или шумно „притичват” към популизма. Там, където има властелини на думите, крещящи за инфлационни доходи и заплати.

Инак – уж всички са за ценностите, за които говорим. Уж всички слагат във „фокуса на своето внимание” „Човекът”. Ден след изборите главната буква изчезва, заместена от едно малко човече, което трябва да трае до следващото си „преназначение” след 4 години.

Европа, големите думи и цели отлитат и както каза един несменям „стопански ръководител” тези дни – „европейските директиви трябва да се четат творчески, а не буквално”. Там някъде, при „творческото четене”, България погубва себе си. Не идеализирам Европа, иронизирам провинциалното, не-българското икономическо и политическо.

Инак гърдите на българските днешни политици – тъпани да бяха – щяха да се продънят от биенето по тях – то не е обич, не е патриотизъм, не е саможертва.

Без разлика – „леви” ли са, „десни” ли са. Зомбираните наивници (ерго ние) – вярваме, вервахме, вярваме пак. И се мразим – защото онези, другите били „леви”, а ние – видиш ли – „десни” .

Ние сме много леви, направо сме леваци – заради което и днес нито една от партиите не е автентична, базирала членската си маса на идеология и материален статус. Лелеяната е вечно чакана средна класа на заможните е мит, който се страхува да си признае, че го има. Ценностите днес са упражнения по морал, етика и красиво слово. Толкоз.

И чакаме поредния лидер-спасител.

Спасители на себе си можем да бъдем само Ние! Всеки поотделно и всички заедно.

Във всеки друг случай България ще бъде географска територия, може би и държава, но не и народ Български.

Финалът на текста е отворен - Ние Нямаме Време!

P.S. Бъдете великодушни към текста ми - на 50+ години комунизмът не си е тръгнал от мислите ни. Нашите деца ще пишат други текстове. Дано не са толкова мрачни техните думи.