Красимир Вълчев: Големият проблем на този бюджет е инфлацията, която е най-силният данък

Красимир Вълчев е министър на образованието и науката в периода 2017-2021 г., а понастоящем е депутат от ГЕРБ и зам.-председател на комисията по образование в 47-ото Народно събрание. Магистър е по публични финанси от Икономическия университет във Варна. Специализирал е в САЩ.

Г-н Вълчев, като бивш министър как оценявате политиката в образованието, ако съдим по проектобюджета за 2022 година?

Управляващите продължават част от политиките, които възприе ГЕРБ. За съжаление, не продължават друга част. Не можем да кажем, че образованието е приоритет в бюджетната рамка, тъй като делът на разходите за образование пада в общите бюджетни разходи. БВП се запазва само и единствено заради условно планираните средства в Плана за възстановяване и устойчивост, които най-вероятно няма се реализират през настоящата година и чието залагане в бюджета очевидно цели надуване на разходите за образование.

Не можем да говорим еднозначно за бюджета по отношение на различните сектори. Бюджетът за предучилищно и училищно образование е относително добър, доколкото надгражда това, което е правено през предходните години. Има две неща, които трябва да бъдат приветствани и които надграждат политиката от предходните години. Това е премахването на таксите за детски градини и детски ясли и залагането на повече средства за дейности по интереси, извънкласни, извънучилищни дейности - нещо, което беше направено предишните години, но сега се увеличават средствата.

Увеличението на заплатите на учителите е също добра новина, но още по-важното е, че има политически консенсус с това, което ние заложихме – заплатите на учителите да бъдат минимум 125% от средните за страната. Ако искаме да имаме добри учители, трябва да привлечем по-добрите ученици в педагогическо образование и педагогическа професия. Затова е необходима своеобразна премия поне 25% над средната заплата за страната.

Но добрите новини като че ли свършват дотук. Бюджетът за висше образование, меко казано, е неудовлетворителен не само като размер на средствата – в него липсва политика. Това, което правехме през последните години – да увеличаваме субсидията в зависимост от комплексната оценка за качество, тоест да стимулираме качеството – го няма в сегашния бюджет. Няма я и политиката за увеличение и гарантиране на минимални работни заплати за различните академични длъжности, което възприехме миналата година.

Не само учителите трябва да получават по-високи заплати, но и преподавателите. Смятаме, че те трябва да бъдат 150% от средната за страната пак поради същата причина – за да имаме добри преподаватели в системата на висшето образование, да възпроизвеждаме школи във висшите училище и да привличаме най-добрите студенти в академична професия.

Да, сигурно някой ще каже, че имаме проблеми, неоптималност в системата, но това не означава, че трябва да чакаме тяхното преодоляване и това да ни бъде оправдание да не увеличаваме средствата за висше образование.

Неудовлетворително е и увеличението на субсидията на Българската академия на науките. Всъщност то клони към нула.

Последните четири години ние увеличихме с близо 80% средствата за предучилищно и училищно образование, с 65% средствата за висшите училища, с близо 70% средствата за Българската академия на науките и това при кумулативна инфлация за четирите години от 9%.

Сега големият проблем, голямата разлика на този бюджет спрямо предходните години е инфлацията, която е най-силният данък. Можем да говорим за инфлационен данък. За година и половина – от средата на 2021-ва до края на 2022 година ние очакваме да имаме инфлация над 17%. Това означава, че всички тръгват от минус 17%.

Миналата година в актуализацията нямаше допълнителна политика по доходите, нямаше актуализиране на издръжката на бюджетните организации. Сега финансовият министър го прави, но пестеливо, от 1 април. Тоест той ще компенсира само частично увеличението на цените, намалението на заплатите в резултат на инфлацията, но на него явно му харесва това, защото той взема с едната ръка повече, а връща с другата ръка част от тях.

Нещо повече, Асен Василев като финансов министър е виновен за съществена част от инфлацията. Тя има своите причини в международната конюнктура, на цените на енергоносители и суровините, но нежеланието на Асен Василев да компенсира навреме и достатъчно бизнеса за повишените цени на енергията позволи тези повишени цени да проникнат в крайните цени. Веднъж увеличени, крайни цени нямат връщане назад. Бизнесът няма резерв, за него единственият вариант е да повишава цените и ние го наблюдаваме. Това се отразява на всяка една бюджетна организация, на всеки един работещ, в това число и в публичния сектор. В този смисъл, ние всички ще обеднеем поне с 15% за година и половина. Тоест този бюджет тръгва от минус 15.

Винаги предходни години, когато сме говорили за бюджета, сме дискутирали дали има или няма ръст на едни или други средства. Но когато не е имало ръст, това не е било реално намаление, защото инфлацията е била минимална, а когато е имало, е било реално увеличение. Сега всяка увеличение под 15 на сто е на практика намаление на средствата и това финансовият министър би трябвало да го разбира много добре, но, както казвам, това за него е политика.

Инфлацията е най-мощният инструмент за преразпределение на национално богатство и национален доход. Повишената инфлация ще се отрази на бюджетите на детските градини, училищата, университетите в повече разходи за издръжка и, съответно, ще намали разходите за допълнителни възнаграждения, разходите за развитие, ремонтите, обзавеждане, оборудване на кабинети, спортна, научна и всякаква друга инфраструктура. 12-те процента увеличение на заплатите на учителите реално ще отидат за компенсиране на тази инфлация. При учените и преподавателите във висшите училища ще има реално намаление. При детските градини очаквам общините да бъдат затруднени с посрещането на по-високите разходи за храна, тъй като хубавото намерение за премахването на таксите в детските градини трябва да се съчетае с честно бюджетно отношение към общините.

Какво имам предвид? Досега таксите бяха за хранене. С това предложението за отмяната им на практика храненето в детските градини става делегирана държавна дейност. Ако общините не бъдат компенсирани достатъчно за хранене и им е забранено за събират такси, респективно да финансират повишените цени от увеличение на таксите, те ще бъдат принудени или да дофинансират допълнително, или да предоставят по-некачествена храна на децата.

Разходите за храна трябва да бъдат увеличени поне с 15%, но не го виждаме. Много е жалко, че дори когато има компенсации, те се правят от 1 април, тоест всички ще получат увеличена издръжка, но ¾ от нея на годишна база. Тоест бюджетът си е спестил ¼ от тези и без това недостатъчни компенсации.

На заседание на Комисия по образованието в парламента се чу тезата, че парите за висше образование реално се намаляват, а не се увеличават. Ректорът на СУ проф. Герджиков, коментира, че се бори не за увеличение на заплатите, а те да не се намалят. Откъде идват тези притеснения? 

Защото увеличението е минимално и то не компенсира дори инфлацията. Когато не ти стигат парите за издръжка, било в бюджета на университета или в делегирания бюджет на училището, вземаш от парите за възнаграждения.

Този бюджет обезкървява, изцежда бюджетните организации, но, за съжаление, той го прави и с бизнеса, за да генерира повече приходи от инфлация. Само от повишените цени на електроенергията – от разликата само бюджетът е събрал близо един милиард лева допълнително. Асен Василев се хвали, че те са от повишена събираемост и спиране на течовете, но всъщност са изцяло от инфлацията. Не видяхме къде са и парите от спрените кражби, в нито един разходен или приходен параграф не ги открихме. Асен Василев обещаваше преди изборите, че няма да взема нови заеми, защото само със спрените пари от течове, 8 милиарда, ще построи 20 моста над Дунав и две магистрали. Сега разбираме, че тях ги няма, разбираме, че ще теглим заеми, за да реализираме огромна инвестиционна програма, в която обаче образованието, за съжаление, почти липсва. Много, много скромно е поставено, тоест няма осъзнаване, че инвестициите в образованието са с най-висока норма на обществена възвращаемост. Няма и чувствителност към проблемите в сектора като необходимостта от бързо преминаване към едносменен режим, по-бързо удовлетворяване на недостига на места в предучилищна възраст, необходимостта от строеж на много училища на много места.

Казахте, че има неоптималност в системата на висшето образование. Как да се оптимизира?

Последните пет години се случиха много промени в системата, в това число оптимизация на профилната структура, беше преструктуриран приемът към професионални направления и висши училища с по-висока оценка за качество и реализация и с по-високи бъдещи потребности на пазара на труда. Беше нулирано финансирането на много професионални направления с ниска оценка, разкрити предимно през последните 30 години, които са встрани от основния профил на висшите училища. Бяха направени стъпки и по отношение на партньорства – висшите училища създадоха много съвместни програми, не само помежду си български висши училища, но и с европейски. Шест български висши училища се включиха в европейски мрежи. Насърчихме научната дейност, в резултат на което тя се увеличи близо два пъти като научна продукция, измерена в реферативните бази данни. Двойно се увеличи и броят на чуждестранните студенти в България. Оптимизирахме, не само преструктурирахме, броя на студентите.

Това, което може да повиши ефективността на системата оттук нататък е те да ползват общи ресурси, да имат концепция за споделяне на ресурси, в това число и да имат общи катедри.

Навремето е взето решение за създаване на мрежа от предимно специализирани висши училища. Всяко едно от тях има място на картата на висшето образование, има си потенциала, енергията за развитие и тя не трябва да се заличава, но бидейки малки, те нямат капацитета да произвеждат школи във всички дисциплини, всички области, които имат и затова е добре да обединят ресурси. Пък и днешният пазар на висше образование все повече се глобализира и концентрира. Затова те трябва да участват в повече мрежи, но и да направят конфедерация. Може би за висшите училища в един град, най-вече тези в София, това е най-подходящо. Например ако се обединят, едното висше училище може да се концентрира в производството на преподаватели по математика, второто – по химия, третото – по физика, четвъртото – по икономика, петото – по спорт. Важно е да се споделя и научното оборудване, за което са вложени средства, тъй като по този начин се повишава възвращаемостта от инвестициите в наука. По същия начин е и в спортна инфраструктура.

Качеството на обучението е голяма тема. То зависи от много неща, но от две основни: едното е качеството на преподавателите. Ако нашите висши училища имат по-високи изисквания за развитие на академичния състав и обединят ресурси, така че да могат да възпроизвеждат школи от добри преподаватели, ще има по-качествено обучение. Второто е тези преподаватели да бъдат по-взискателни. Защото за съжаление през последните десетилетия ние имахме конкуренция чрез занижаването на изискванията. Дори там, където имаме добри преподаватели, те не винаги са взискателни и студентите учат от сесия на сесия, от изпит на изпит, докато в едно реномирано висше училище, което държи на качеството, изискват от студента всяка седмица да е прочел три книги и да е направил два проекта. Ако не го направи, има голям риск да отпадне.

Това започнахме с ректорите като разговор, като промени, заложихме ги в Стратегията за развитие на висшето образование и мисля, че има относителен консенсус. Ректорите не са против обединението, консолидацията, но тя трябва да бъде направена разумно и съм убеден, че ще бъде подкрепена и от всички академични общности.

Нямат, разбира се, право висшите училища да я карат по инерция, да са самодостатъчни. Затова никой не казва, че няма нужда от консолидация, въпросът е как ще бъде направена тя.

Не се ли върнахме доста назад във висшето и в средното образование с принудителното спиране на присъственото обучение? Как да излезем от тази ситуация?

Загубите от неприсъственото обучение са факт във всички страни. 2020 година не знаехме с какъв вирус си имаме работа. Нямахме лекарства, ваксини, здравни протоколи дори. Всички страни подходиха крайно. Още първия месец видяхме загубите на мотивация за учене, на емоционална и когнитивна ангажираност с ученето. Оттам нататък аз, като министър, винаги съм защитавал позицията, че трябва да имаме максимум присъствено обучение. Убеден съм, че ситуацията следващите месеци ще се подобри и трябва в максимална степен и максимално бързо да се върне присъственото обучение.

Много се надявам висшите училища да не използват COVID епидемията като повод за занижаване на изискванията за учене. Пак казвам, истинското учене е това, в което си ангажиран целогодишно, в това число в социалната среда на класа, на групата, в която учениците се стимулират взаимно да учат. В този смисъл, присъственото обучение е незаменимо. Електронните технологии навлизат все повече, но те ще помагат за персонализация на ученето. Големите ученици и студенти все повече ще учат от електронни ресурси, отколкото от учебници, но технологиите трябва да помагат на присъствения образователен процес, а не да го заменят.

През лятото набързо беше приета формулата за определяне на изследователските университети и също толкова набързо бяха излъчени печелившите висши училища. Печеливши, защото към тях се насочва финансирането по Плана за възстановяване. Не изглежда ли така, че още със залагането на критериите от „състезанието“ бяха изхвърлени обществените и хуманитарните науки и се даде превес на останалите? Не бяха ли поставени висшите училища с практико-приложна насоченост на „втора писта“ спрямо тези, които развиват фундаментална наука?

Политиката да се концентрират средства в изследователските висши училища е правилна, но тя трябва да бъде съчетана с няколко неща. Първо, науката, която ще се финансира в тези университети, да става в партньорство с останалите висши училища. Тоест останалите да не бъдат изключени. Ако в едно висше училище има 10 добри учени, а в другото има двама, ние не искаме да губим тези двама, а трябва да направим механизъм, с който да ги стимулираме да ги присъединят към десетте. Тоест общи екипи, мрежи, а не заличаване на центрове на наука.

Същото е по отношение на висшето образование. Ако едно висше училище не може самостоятелно да поддържа едно професионално направление, да произвежда школа, то може да бъде включено в мрежа и да бъде център на обучение на по-голямото.

Другото нещо, което трябва да се направи по отношение на изследователските висши училища, е, че стъпвайки на реферативните бази данни, там наистина, както казахте, обществените и хуманитарните науки са в непривилегировано положение и за тях трябва да бъде намерен добрият механизъм също да бъдат стимулирани да правят научни изследвания. Не трябва да се абсолютизира концепцията тя да се концентрира единствено и само в изследователските висши училища, защото ние имаме нужда от развитие на всички науки. Всички науки са важни за икономиката и за обществото.

Прав ли беше министър Денков да откаже да назначи служебен ректор на ТУ-София, когато съдът постанови, че избора на досегашния е незаконен? Вие имахте подобен казус в мандата си с ТУ-Варна и тогава назначихте служебен ректор. Чух аргумента, че съвсем скоро ще се проведе Общо събрание, което ще си избере ректор.

Не, това не е аргумент. Аргументът беше, че в случая нямаме прекъснат мандат, доколкото си спомням. Наистина има непълнота в Закона за висшето образование, която дава нормативна опора на министъра за такова решение, ако четем буквата на закона. Но ако четем духа на закона, той е по-скоро, че министърът трябва да назначи служебен ректор. Не смея да го упрекна от чисто юридическа гледна точка, че не е назначил такъв, защото съзнавам, че има непълнота в закона.

Къде е мястото на НИМХ? На заседанието на комисията по образование на 8 февруари казахте, че изваждането на института от МОН прилича на наказателна акция. Какво имате предвид?

Аз си спомням 2018 година и разговорите, които бяха водени и съвети на една част от Общото събрание на БАН, според които институтът, едва ли не, трябва да бъде наказан, за да не посмеят други институти да си помислят, че също трябва да напускат БАН, че институтът трябва да бъде по-зле откъм предпоставки за развитие извън БАН, отколкото в БАН.

Моето съмнение идва точно оттам, че министърът по-скоро прави това, слушайки гласовете на някои от своите съратници в академичните среди, пренебрегвайки отговорността си към националната хидро-метеорологична служба.

Националният институт по метеорология и хидрология в 132-годишната си история над 70 години е бил извън Българска академия на науките, от които около 65 - в структурата на Министерството на образованието и науката в различните му имена. Създаден е от правителството на Стефан Стамболов към Министерството на народното просвещение и смисълът да бъде към МОН е, първо, че той е научна организация, второ, че той обслужва не само едно министерство – на околната среда, а още шест.

Не мисля, че на МОН толкова ще му натежи при 430 второстепенни разпоредители още един. НИМХ заяви, че никога не е бил толкова добре през последните десетилетия от гледна точка на предпоставки за развитие, както през последните три години. Това е защото се опитахме да повишим възнагражденията, да инвестираме в оборудване, най-вече в съвременни електронни станции за метеорологично наблюдение. Надявам се тези изявления да не са подразнили управляващите и да не са причината за наказателно отношение към Националния институт по метеорология и хидрология.

Впрочем това, което направихме за НИМХ, го направихме и за БАН. Последните 4 години субсидията на БАН беше увеличена с 69% при 9% средна инфлация. Това може да е недостатъчно, закъсняло, но е факт. Сега имаме по-отговорни, по-знаещи, по-ангажирани управленци в кавички. Надяваме се те да увеличат субсидията с още повече, но това, което виждам е, че, напротив, откакто Асен Василев прави бюджета, имаме 10% намаление на доходите, докато последните 4 години имахме 60% реално увеличение – 69% номинално минус 9% инфлация.

Ако днес бяхте министър с мандат с 4-годишен хоризонт, кои щяха да бъдат топ приоритетите Ви?

Трябва да продължат всички политики, особено ако излезем от пандемията следващите месеци. Много е важно максимално бързо да включим всички деца в образователната система, защото образованието се случва с натрупване. Бързо трябва да се задейства механизмът, да се увеличат дейностите за компенсиране на образователните трудности. Впрочем, министерството е предвидило средства за тях като приключи европейското финансиране, което приветствам.

И, разбира се, концептуалните въпроси, свързани с учебните програми. Трябва да продължи облекчаването на учебните програми от фактология; да се засили елементът отношение, нагласи. Това е възпитателната функция в учебните програми, да се засили вплитането на така наречените меки умения, хоризонталните компетентности във всеки час, във всяка програма.

Да продължат политиките по отношение на професионалното образование, на преструктуриране на приема, мотивация на учениците за включване в професионално образование; да продължи политиката за насърчаване на изучаването на български език и култура зад граница; политиката за налагане на културата на образователни иновации във всички училища; преходът към персонализация, създаването на безплатни електронни опции и платформа за това нещо, което министерството прави.

В системата на висшето образование на първо време най-важното е да върнат всички студенти в залите и аулите. Оттам нататък да се изпълнят всички неща, които са в Стратегията за развитие на висшето образование; продължаване на преструктурирането на приема, висшите училища да завишат изискванията си; бакалавърските програми да бъдат по-интегрални, да включват по-широк микс от компетентности, защото се променя характерът на професиите около нас. Днешните деца се очаква да сменят средно три пъти професии през трудовия си живот, което означава, че трябва да могат да надграждат една по-широка база знания постоянно във времето.

Все неща, които сме правили, но трябва да продължат да се правят.

За съжаление, най-голямата ни загуба последните години дойде именно от пандемията. Тя не само затвори учениците, но забави, дори стопира част от политиките в системата.