Робите на сериали като "Абатство Даунтън", на лъскавите списания и на бляскавите витрини на "Хародс" повтарят заклинанията за това, че безмерната алчност на някои единици ще донесе просперитет за всички.

Приямвада Гопал, "Гардиън"

Преди две седмици депутатката от Консервативната партия Естер Маквей, заместничка на министъра на труда и пенсиите Йън Дънкан Смит, настоя, че е нормално половин милион британци да получават храна от благотворителни организации, защото времената са „тежки”. Горе долу по същото време Тамара Екълстоун, наследничка на шефа на Формула 1, похарчи 30 000 паунда за шампанско само за един вечер. Неотдавна пък богат тийнейджър от Тексас се отърва с условна присъда, след като прегази четирима души в пияно състояние. Адвокатите му успяха да докажат, че горкият е страдал от болестта "афлуенца" (бел. прев. - прекомерен излишък на материални блага) и не е бил в състояние да шофира отговорно.

От известно време насам започнахме да осъзнаваме нещо. Красивите приказки за това, че всички играем в един отбор, не отговарят на истината. В действителност във Великобритания и в целия свят, има два отбора: на свръхбогатите и на всички останали.

Богатите не са просто по-различни хора. Те са се превърнали в секта, която ни привлича за свои членове. Те ни призовават да се самозалъгваме и ни карат да вярваме, че залозите и идеалите в живота са еднакви за всички ни. Пробутват ни всичко това, представяйки го като "честолюбиви стремежи". Участието ни в ритуалите на сектата, които достигат своя апогей през декември, изразяващо се в купуването, консумирането и трупането без мяра, потиска критичното ни отношение и възмущението от методичната ни експлоатация. Затова се хващаме на твърденията, че колието за 20 паунда, което дукесата на Кеймбридж носи с рокля за няколко хиляди, я прави в човек като всички нас. Когато чуем, че на кралицата й се свиди да раздава кашу на полицаите, които пазят семейството й и дворците й, приемаме това като някаква ексцентричност, а не като олицетворение на описаното от Дикенс скъперничество и нищета на духа, които стоят в основата на трупането на богатства. Раболепието пред кралското семейство не е безобиден анахронизъм. Става дума за пресметлив тотемизъм, който утвърждава странната представа, че някои хора са богати, просто защото го заслужават, а иначе не се различават по нищо от нас.

Този култ е основан върху показни демонстрации на разкош и изобилие, целта на които е да събудят маниакално преклонение пред богатството. Богатите хлапета от сайта Rich Kids of Instagram, които ни показват какво правят с парите си свръхбогатите, които "имат повече пари от нас", ще се прочуят още повече като герои на книга и участници в риалити шоу. Снимките, показващи разкош и великолепие в лъскавите списания, витрините на "Хародс" и "Селфриджес", осеяни с подаръци, лайфстайл сайтът на Гуинет Полтроу Goop и сериали като "Абатство Даунтън" ни превръщат в роби, които мислят само за мангизи, имения и абсолютна власт. Те услужливо ни помагат да забравим, че богатите британски земевладелци, сред които и кралицата, получават милиони паунди под формата на селскостопански субсидии, докато ние, простосмъртните, живеем в скромни жилища, които често дори не са наша собственост, получаваме по-ниски заплати и намалени пенсии. Хипнотизирани от съдебните драми с участието на хора, които могат да си позволят да похарчат за цветя годишния доход на цяло семейство, ние не питаме защо наследеното богатство осигурява високи доходи, а тежкият физически труд и грижата за околните гарантира ниско заплащане.

Да не забравяме предсказуемите обвинения в "класова завист" или онова, което кметът на Лондон Борис Джонсън нарича "оплаквания, жалби, стенания и проповеди". Подобни порицания, излизащи от устите на висшите свещенослужители, са изконен елемент от култа към богатството. Длъжни сме да повтаряме мантрата, че алчността на отделни индивиди носи благоденствие за всички. Онези, които изпълняват предписанията и смирено благодарят на користолюбците, получават съмнителни уверения, че щастие с пари не се купува и че електрическото одеяло може да замени парното отопление. Внушават ни мисълта, че жестоките икономии са страшно модерни. Знаменитите футболисти получават похвали за епизодичните си появи в магазини за стоки по един паунд. Милионерите, търгуващи с имоти, ни учат как да се оправяме със собствени сили в дома си, а прочути готвачи ни демонстрират как да спестяваме от хранителни продукти – стига естествено да си купим книгите с техните съвети.

Благодарение на култовото мислене, безумно богатите, които подхвърлят трохите от масата си за благотворителност, и организаторите на лъскави мероприятия за набиране на средства (като галаконцерта в полза на бездомните "Уинтър Уайтс" на принц Уилям, проведен в Кенсингтънския дворец, издръжката на който се пада на данъкоплатците), моментално се превръщат в светци. Бедните и недотам състоятелни лица, подложени на експлоатация и строги икономии, чиято "разточителност" се следи под лупа и се криминализира, стават мишена на покровителствено отношение. Те са онази благодарна маса, на чийто фон се демонстрира покъртителната щедрост на богаташите. Култът към богатството издига идеята, че огромните различия в материалното благосъстояние са нещо естествено и справедливо. Победителят, който прибира всичко, като всеки друг култов герой, е по-интелигентен и заслужава напълно богатството си, дори да е получил летящ старт в живота благодарение на някое огромно наследство.

Вместо искрено възмущение, ние изпитваме неловко смущение, когато ни казват, че богатите са подложени на преследване. Тях ги изнудват за данъци и ги рекетират за бонуси. Демонизирането на бедните е обратната страна на култа към богатството. Както казва един приятел, двете неща представляват "ин и ян" на потискащото ни статукво. Време е да променим това статукво. За целта ни трябват не риалитита, а връщане в реалността.