След обсада Киев изглежда по-добре от София

Около 02:00 сутринта прозвуча вой на сирени. Това щеше да е първото нападение срещу столицата от над месец насам, но вместо с паника бе посрещнато с безразличие.

Около 05:00 сутринта последваха нови сирени и няколко ракетни удара. По-точно шест. Мястото на атаката се оказа завод за влакови вагони, където руснаците твърдят, че се ремонтира и доставя тежка техника от Източна Европа.

Множество сгради, паметници и военни пунктове са подсигурени с чували с пясък срещу шрапнели и куршуми.

Крайните квартали на 7-милионната столица нямат много общо с централните. Най-добрата характеристика, която може да опише хората там, е „смачкани от живота“. Пенсионери, инвалиди и социално слаби семейства с деца, гледащи смръщено. Но в погледите им не се чете омраза или лошотия. Просто мъка и празнота.

Но не от онези достатъчно интересните, че да накарат някого да им обърне внимание. Едва ли журналисти изобщо бяха идвали тук. 

Изпотрошените прозорци не пречеха на хора и животни да надничат любопитно.

Но смъртта е

И когато тумбата репортери пред завода разбра, че никой не е умрял и нищо забележително не се е случило – си тръгна.

Аз пък извърших една от най-големите глупости в кариерата си. На пейка пред блока със строшени прозорци седеше Зоя, на 66 г. Със зелена платнена торба и спортно шушляково горнище. „Как се чувствате?“

Осъзнаването и срамът дойдоха още преди края на изречението. Забила поглед в земята, играеща си нервно с торбичката в ръка, тя продума: „Ужасът започна около 06:00 сутринта. Ракетите започнаха да летят, а стените се разтресоха. Хората бягаха по етажите. Не знаех какво се случва, не мислех. Просто бягах.

Тази война никога не трябваше да се случва, чувствам се много тъжна от станалото. Аз не искам руските медии да разбират това, но съм родом от Русия – моите деца, приятели и роднини са всички там. От 1984 г. живея в Украйна. Имам роднини и тук, и там. Защо се бием?“

Зоя, на 66 г. Въпреки страха и стреса – те беше достатъчно смела да застане с лицето си и да говори.

И тогава двамата започнахме да ревем. Първо тя, а после аз. Защото Зоя на 66 г. от Русия, живееща в Украйна, всъщност беше майка ми. Беше леля ми. Беше съседката ми. В този момент, в тази страна, в този бомбардиран град, аз се чувствах като в България.

А един от най-ужасяващите дни в живота на тази жена бе пренебрежително отпратен като посредствен репортаж от отегчените журналисти.

Няма голяма разлика между украинци и българи

Няма особена разлика между българи и украинци. Изтерзан от живота народ, смазван от чудовищна корупция, с окрадени от руснаците култура, история, богатства и език. И може би именно заради това в България има все по-нарастваща неприязън към украинците. Защото разпознаваме себе си в тях. А ние изобщо не се харесваме.

Обичайна гледка и в София е привечер възрастните хора да продават цветя на улицата.

Самият Киев всъщност много прилича на София. За съжаление, най-големите прилики се намират в най-бедните социалистически квартали. Извън тях украинската столица е значително по-чиста, приятна, поддържана и уредена от нашата. И то след обсада и продължаващи бомбардировки.

През деня животът в Киев е цветен, шумен, забързан, кипящ и красив. Градът е пълен с добре поддържани и оживени паркове, където се организират публични танци и надпявания. Хората спортуват и извеждат децата си.

Една от многото великолепни и добре поддържани църкви в Киев.

Тайните руски бази в града

Единствената разлика е, че някои бащи бутат количките в униформи и с автомат, а голяма част от сградите и паметниците са обградени с торби с пясък. Навсякъде е пълно с армия и контролни пунктове, но след един час спира да прави впечатление. Реклами на „Долче и Габана“ се редуват с военни призиви. Младите момчета около военните постове висят по телефоните си от скука. Важно е обаче да се спазва повишено внимание, защото руснаците все още изпращат шпиони и десантни групи в цивилни дрехи, чиято цел е елиминирането на стратегически цели и лица в града. Засега всички подобни опити са пресичани.

В началото на войната шпионите са набелязвали значими сгради за наблюдение и атаки с цветни шишета. Наблюдателни съседи докладвали на армията за непознати, които се навъртат привечер, снимат и палят лампите в доскоро непосещвани здания. Скоро украинците разгадали не особено сложната система и започнали да проверяват раниците на минувачите – в някои от тях било пълно само с цветни шишета. Така малко след началото на войната в Киев и Харкив били открити складове и жилища, пълни с амуниции, резервни части за бойна техника, запалителни вещества и украински униформи, които се оказали тайни руски снабдителни депа.

Въпреки провала на първоначалната стратегия на Москва, тя бавно и сигурно печели на изток поради липсата на тежка артилерия и ракети у украинците. Мотивацията сред населението да подкрепят военните действия все още е голяма, но се забелязва психическо и емоционално изтощение.

На Майдана в центъра на града с торби с пясък е изписано: „Помогнете ни“. Те молят изброените страни, сред които и България, за тежка военна техника.

Месец след края на обсадата за много хора война вече няма. Тя отново е нещо, което се случва на другите. А другите се намират на изток и измират с хиляди. И това е проблем, отбелязват официални лица тук, защото войната бушува и подкрепата за нея трябва да расте, вместо да намалява. Но щом в Киев настроенията започват да се менят – какво остава за София, Берлин и Вашингтон?

Публикацията на Калоян Константинов препечатваме от КлинКлин.

Следете новините ни в GoogleNews