Манол Пейков купи къщата на Димитър Талев в Прилеп

От днес две-трети от родната къща на Димитър Талев в Прилеп (частта, към която поех личен ангажимент преди година, два месеца и два дни) са българска собственост.

Това оповести току-що Манол Пейков в профила си във Фейсбук.

Собствеността е на регистрираната в обществена полза фондация "Манол Пейков и приятели".

1374-мата души са дарили средства. Те са превели по сметката на фондацията  215 797 лева и 58 стотинки.

Сумата за придобиване на къщата е 82,500 евро (като 2,500 са за плащане на местния данък). Към това следва да се прибавят адвокатски разходи (по разписка) за 1,050 евро, сиреч – общо 83,550 евро, или 163,410 лв.

Това означава, че от събраните средства остават още 52,388 лева. Пейков уверява, че те ще се ползват при пълна отчетност за предстоящите ремонти и (евентуални) придобивания на останалите дялове от къщата.

Тези средства са достатъчни за сега, но в дългосрочен план за ремонта и [евентуалната] покупка на оставащия дял ще са нужни доста повече. Ще ви информираме надлежно за тези ни нужди, но ако – все пак! – бихте искали междувременно да подкрепите кампанията, напомням сметките на фондацията, пише Манол Пейков:

Фондация "Манол Пейков и приятели"
Търговска банка Д АД
IBAN: BG09DEMI92405000310141
или PayPal: [email protected]
Основание: За къщата на Димитър Талев в Прилеп)

Той разказа и интересни подробности от последните дни около придобиването на къщата.

Когато миналия петък до мен стигна неприятната новина, че част от покрива на Талевата къща е рухнала, току-що (след поредното многомесечно чакане) бях получил оценка от прилепска община за дължимия данък – който задължително трябваше да бъде преведен, преди да се купи къщата.

Уви, документът беше с досадна печатна грешка, която го правеше неизползваем. И макар адвокатът на Снежана (довчерашната собственичка на къщата) да ме увери, че проблемът ще бъде решен незабавно, реших, че не мога – пък и нямам право – да чакам повече.

В неделя звъннах на Чило – на когото имам пълно доверие и с когото сме добре стиковани още от времето, когато купувахме генератори за Украйна – и го попитах готов ли е да тръгне с мен. Той се съгласи без никакви уговорки.

Условихме са тръгнем рано сутринта във вторник и да останем толкова, колкото е необходимо, за да приключим сделката.

Така и направихме.

Ето някои от нещата, които ни се случиха от тогава:

Наложи ни се да прережем катинара на къщата с огромен резач, взет назаем от местна железария – след като нито един от двата ключа, дадени ни от стопанката, не сработи. (После сложихме на негово място чисто нов, разбира се.);

Успяхме да проникнем (Чило, не аз) в подпокривното пространство през една от капандурите и да установим, че покривът е рухнал вследствие на естествено стареене, а не на злонамерен акт – а дупките в стената (и в пода на приземния етаж, която не се вижда на снимката), са плод не на някакъв саботаж, а на иманярски попълзновения (по различно време са разбити и претърсени и трите камини на къщата, в която никой не живее повече от десетилетие);

Наехме си хотел за два дни, които след това удължихме на три, а накрая – на четири (а вероятно щяхме да останем и повече, ако не беше дошъл уикендът и не бяхме форсирали нещата до дупка, за да приключим сделката);

В типичен за себе си стил, Чило адски се раздразни от увисналата пластмасова тръба в двора, от която в основите на къщата течеше вода. В още по-типичен за себе си стил той купи от водопроводния магазин специална тапа със силиконово уплътнение, след което извади от багажника на колата солиден набор от инструменти и внимателно и методично спря теча;

Посетихме прилепското данъчно управление и саморъчно заплатихме дължимите данъци (новият документ наистина беше готов!), а сетне си взехме обратно подпечатаните документи, необходими за нотариалната сделка;

Отидохме до кадастъра и поръчахме всички необходими скици, свързани с имота (оказа се, че са цели 10 – и се наложи да чакаме до следващия ден, защото беше невъзможно да се извадят всичките в рамките на деня);

Издирихме специалисти по геодезия, които да дойдат (дойдоха!) и да замерят целият имот, парцел по парцел и етаж по етаж (замериха го!) – а сетне да сравнят замерванията си със скиците от кадастъра и да потвърдят верността им (сравниха ги и потвърдиха);

Изпихме десетки кафета (надявам се няма нужда да споменавам, че всички разходи по престоя са си от нашия джоб, не на сметка на фондацията) и проведохме десетки разговори на най-различни теми с най-разнообразни хора – и в частност с адвоката на Снежана, който беше неотлъчно до нас и ни консултираше и съдействаше за всичко – данъчни документи, преводи, легализации, връзки с всевъзможни експерти, съвети от най-различен характер;

Подписахме (аз и Снежана) договор за покупко-продажба, въз основа на който да имам основание да преведа парите, след което да бъде нотариално заверен;

Занесохме договора при нотариус, за да го подготви за заверка. Там научихме, че сделката не може да бъде осъществена без 1) ново актуално състояние на фондацията с м о к ъ р печат и 2) удостоверение с м о к ъ р печат от моята банка в България, че ц я л а т а сума е надлежно преведена;

След като от България ни казаха, че най-кратката доставка от Пловдив до Прилеп (с DHL) отнема 48 часа (което щеше да отложи нещата за другата седмица, а ние не можехме и не искахме да си го позволим), намерихме човек (благодаря, Ангеле!), който да докара документите от Пловдив до границата късно вечерта, а ние с Чило отидохме да го посрещнем (три часа от Прилеп до границата и още четири обратно от границата до Битоля, където бяхме отседнали);

Вечеряхме с млад и симпатичен местен издател, който се зарадва на инициативата ни и сподели мнението, че основната причина за "търканията" и "липсата на достатъчна близост" между двата народа е, че те просто не се познават достатъчно (с което му мнение няма как да не се съглася);

Установихме (изцяло по емпиричен път!), че многообразието от традиционни тестени изделия в местните пекарни в Прилеп и Битоля е много по-голямо от това в България, а качеството – значително по-добро;

Вечеряхме с българския консул в Битоля и човек от неговия екип (това – преди изявлението на Главчев!), които изказаха подкрепата си за нашето начинание и готовността си да съдействат със съвети, административна и чисто физическа помощ – в рамките на възможностите и правомощията си, разбира се;

След внезапната пиар-акция на правителството на Главчев ("Държавата ще я купи-и-и-и-и!"), която ни хвана няколко часа преди финализирането на сделката, ми се наложи да водя дълги и напоителни разговори с поне ч е т и р и национални медии, в които да им обясня защо точно в този момент е крайно н е у м е с т н о да давам становище за думите на премиера и да разказвам от първа ръка за случващото се на терен (слава богу, в с и ч к и до един ме разбраха и влязоха в положение – затова и най-вероятно не сте чули нищо за нас и нашите усилия по която и да е медия);

Разговаряхме (неформално) с няколко строителни бригади, с цел да сондираме дали притежават необходимите умения и опит, за да ремонтират подобна сграда (и дали имат интерес да се захванат с нещо подобно);

Преди да отидем при нотариуса за финално "солемнизиране" на сделката (както го наричат тук), намерихме време да се срещнем и с проектантско бюро, с което да обсъдим надълго и нашироко какви са следващите стъпки, които трябва да се предприемат за 1) спасяване и 2) възстановяване на сградата;

Запознахме се (почти по случайност!) с Мите, брат на Снежана и приятел от детинство на нейния адвокат, който е женен за българка (от Плевен), живее от трийсет години в Щатите и си е тук само за десетина дни; който композира, свири на китара и пее; на когото пуснах няколко свои песни, а той ги изслуша с нескрито любопитство; и с когото, освен общи интереси, открихме (боже, колко малък е светът!) и общи п о з н а т и – не къде да е, а в Детройт, Мичиган – на броени километри от собствения му дом;

Наехме местен адвокат, който 1) да ни представлява пред властите при нужда, 2) да започне преговори със собствениците на останалата 1/3 от къщата, за да установи дали и при какви условия са склонни да се разделят с нея, и 3) да регистрира клон на фондацията в Прилеп с адрес "Пере Темелкоски" 4 (който е и адресът на родната къща на Димитър Талев);

"Само аз вярвах в теб от началото до края", рече ми Снежана на раздяла, след като се похвали, че кръвното й най-сетне е спаднало и докато ми подаваше торбичка с дребни армагани в знак на благодарност. Успокоих я, че далеч не е само тя – просто малцината хейтъри като правило са далеч по-гласовити от многобройните поддръжници;

Навсякъде, във в с я к а институция или заведение, както и при случайните ни срещи на улицата, хората ни посрещаха с усмивки, с и м п а т и я и готовност (не само на теория, но и на практика) да ни съдействат. Във всичките си десетки формални и неформални разговори не срещнахме н и т о едно подозрително или намръщено (па камо ли враждебно!) лице.

Какво предстои:

1) Авариен ремонт на покрива с цел подсушаване и обезопасяване. Срок: до няколко седмици. (Вече са предприети действия за издаване на разрешително за въпросния ремонт.)

2) Подготвяне на план и екип за реконструкция и възстановяване с експерти и строители от България и Македония. Срок: няколко месеца, може би година.

3) Влизане в преговори със собствениците на останалата 1/3 от къщата с цел нейното придобиване (което, освен всичко останало, ще ни развърже ръцете за мащабна, детайлна и внимателна реставрация). Срок: безсрочно.

4) Назначаване на човек с постоянен ангажимент, който да поддържа и стопанисва къщата, да посреща хора и да организира събития. Срок: дългосрочно (начало: след приключване на ремонта)

Манол Пейков завършва дългия си пост с нещо като извинения.

Бих искал да се извиня

● на всички вас, които не спряхте да ме подкрепяте – задето не успях да се справя по-бързо;

● на тези, които (със сигурност) са се дразнили от липсата на вести по казуса месеци наред – просто (предвид очевидната деликатност на темата) ситуацията беше такава, че всеки разказан сюжет и всяка изпусната дума относно многобройните перипетии и меандри, през които минах през това време, рискуваха да злепоставят някого или наранят чувствата му и/или да раздразнят и възпалят другиго;

● на онези, дето ще кажат: пак го нагласи така, че да си направиш предизборна реклама. 

● на пиарите на г-н Главчев – задето му "отмъкнах" няколкоминутната слава. (Всъщност истински се радвам, че държавата – поне на думи – най-накрая обърна подобаващо внимание на този казус. И съм готов на драго сърце да си сътруднича с "нея", за да доведем нещата до успешен и подобаващ на името на Димитър Талев финал. 

● на водачите на партията с несполучливото име "Възраждане" – задето пак не им излезе куция номер. Знам, че умират от яд, задето един "безродник" върши повече патриотична работа от цялата им парламентарна група, барабар със секретарките и разсилния. 

Коментар от редакцията:

За пореден път гражданското общество свърши повече работа от държавата. Докато чакахме държавата да се събуди, Манол Пейков вече събираше пари, а стотици (вече хиляди) даряваха.

Непознати хора свършиха повече работа и бяха по-ангажирани с казуса, отколкото роднините на Димитър Талев. Защото Димитър Талев има роднини в България, които се кичат с името му. Някои от тях на високи позиции. Но не те, а Манол Пейков и хората, които му повярваха, свършиха работата.

Един човек върши повече работа от цяла държава. Когато къщата рухна (или беше съборена), българската държава все пак лекичко се поразбуди. Поиска да свърши нещо, но не можа.

Името е по-важно от всичките пари на света. Когато Манол Пейков събира пари за кауза, хората му вярват, защото... Просто защото е Манол Пейков. Нямаше никаква формална, институционална или какват и да е гаранция, че тия пари няма да бъдат откраднати. Единствената гаранция е името на човека. Анонимници, които нищо добро в живота си не са направили, се опитаха да го очернят. Срамът би трябвало да е за тях, но те не се срамуват. Защото са никои и няма кой да ги посочи с пръст за да ги осмее.

Следете новините ни в GoogleNews