Ана въобще не можеше да си отговори как се получава така -подозираше, че си го бе втълпила, и си повтаряше – „Я забрави. Това е поредната твоя измислица, която не води никъде. Все по-дълбоко затъваш в сивия парк,“ - казваше си тя, без да протестира, без да изпитва тъга дори. Наричаше самотата си „сивия парк“. В сивия парк беше офисът й, където превеждаше девет часа всеки ден различни сертификати, подзаконови актове, биографии и уверения.

Сивият парк беше влакът, с който се прибираше у дома, и хората, с които приказваше. Паркът се роди след разговорите й с колегата юрист. Когато не можеше да определи точния превод на някой фраза, Ана се консултираше с него. Наблизо се намираше и ресторантът, където понякога двамата обядваха заедно.Почти бе престанала да се страхува от самоуверения млад мъж, макар че гръмкият му глас мачкаше всичко наред.

Дори сините му очи й внушаваха усещане за вятър, притиснат в безпощадния грил на лятото. И когато колегата подхвърлеше: „Да скокнем до „Мазното“ – за него всичко беше мазно, блажно или малоумно - тя измънкваше: – „Може би някой друг път“, но при него нямаше някой друг път, имаше мазнина и сега.

Ана отиваше в „Мазното“, цяла вечер слушаше за поредното му бляскаво дело, потъвайки неспасяемо в сивия парк. Струваше й се, че полека се превръща в пуста улица. За Ана щастието беше секунда в погледа на някой добър човек, а любовта – хлад сред листата на голямо дърво. Дори и полъх не беше, защото вече беше започнала да се съмнява, че някога радостта ще намери път към нея.

Но щастието беше възможно - виждаше малки деца , толкова красиви в пъстрите си дрешки. Дните й минаваха горещи, бавни. Вечерите й бяха колегата юрист, който я канеше в мазния ресторант. Тя се страхуваше от очите му, които оценяваха с безпогрешна точност колко струват обувките, парфюма и козметиката й. Погледът му знаеше цената на всичко под слънцето и Ана си мислеше, че ще трябва да намери друга преводаческа фирма, в другия, най-отдалечен край на града.

Но веднъж, както си вървеше и се измъчваше с една мъчителна фраза от подзаконовия акт, който превеждаше вече трети ден, в разгара на най-свирепия, най- гладния пек, Ана изведнъж почувства хлад. Не може да бъде. Отново си внушаваше. Плашеше се от странностите си, те я извеждаха извън релси. Защото какво бе животът, освен релси, от които ти се ще да се измъкнеш? Какво бяха дните й - фурна, която я изпича, за да бъде по-вкусна за онези, които щяха да я погълнат в последствие. Но Ана наистина почувства хлад, онзи тих, лек полъх, който те издига над жълтите изгорели облаци, над фурната и живота в подзаконовите актове.

Беше тихо, в разгара на август, сред хапещата жега и гъстия зной се промъкна полъх, свеж и мек, като че бе обходил десет планински върха, докато тя стоеше на площад „Гарибалди“. Трамваи свистяха ядосано, хората не можеха да се разминат, но Ана усещаше – нещо ще се случи. Огледа трамвайната спирка – няколко жени с деца, мъже като нейния колега юрист, чиито лица сравняваха цените, пресмятаха търговските отстъпки, но хладът, живителният полъх бе тук, до нея. Не можеше да става дума за някаква грешка.

Ана постоя малко, спокойна, равнодушна, макар че с дрънченето на трамвайната линия при нея идваше съдбата. Наистина, заедно с трамвай №12 приближаваше повеят –хладен и свеж, силен. Когато най-сетне вратите се отвориха, Ана знаеше – бе невъзможно да греши. Един човек – малко брадясал, със синя тениска и сини джинси, слезе от трамвая. Съвсем обикновен човек - кестенява коса, тъмнокафяви очи, слаб и съвсем незабележим – но от него се излъчваше тихия полъх. Ана спря да диша, просто застана след този човек, после тръгна след него.

Той продължи към площад „Славейков“, обиколи щандовете с книги. Ана го следваше; той беше зима и лято по едно и също време. После човекът взе тролей девет от спирката на „Раковски“. Анна също искаше да вземе тролея, но не успя да се качи след слабия, невзрачен човек. Той беше всичко, което ...Глупости. Ана остана на тролейбусната спирка, следейки с поглед пътя. Булевардът трещеше и вибрираше, колите скърцаха наоколо. Хубавият хлад изчезна.
На другия ден, след осем хиляди думи превод на наредбата за охрана на труда, след „Да отскокнем до „Мазното“ от блестящия колегаюрист, тя остана на трамвайната спирка на площад „Гарибалди“. Не взе първия трамвай, не взе втория, не взе третия. Чакаше. Кой знае колко глупаво изглеждаше в очите на някого – на всички, които знаеха, че светът е стока и всичко си има цена - но се надяваше, че е незабележима, защото нейната цена беше нищожна.

Изведнъж – трамваят въобще не се виждаше – нищо не се виждаше на площад „Гарибалди“, сградите бяха потънали в шума на август, а хората, забързани като пролетен дъжд, напираха да се махнат оттук - тя усети, че захладнява.
Онзи полъх, тих и мек. Чак след пет минути се появи трамваят, апатично превозно средство, дрънчащо с колелетата си като кон с нови подкови, старомоден трамвай, пълен с реклами за паста за зъби, която била толкова ефективна, че направо ви поникват нови зъби, ако я използвате редовно – след най-великата паста за зъби се отвори вратата на трамвая и той слезе, най-обикновен човек, кафяви очи, тъмна коса, стари джинси, леко избеляла фланелка. Ана пристъпи след него към спирката на тролей девет. След избелялата фланелка тръгнаха едновременно пролетта, лятото, есента и зимата.

Ана отново не се качи на тролей девет, проследи с поглед пламналия с фаровете на коли и маршрутки булевард „Раковски“. Осъзна, че хладния полъх си отива, разтваря се над тротоара, напуска очите й. Какво трябваше да направя, помисли си тя отчаяна. На другия ден колегата юрист я попита дали обича да се грижи за деца, защото той настоявал за семейство с добре възпитани отрочета, чието образование щял, разбира се, да осигури бляскаво, със замах. Този ден Ана не отиде на обяд с него в „Мазното“. Прескочи, без въобще да се надява, до площад „Гарибалди“ , но трамвай номер 12, който й носеше надежда, не се мерна никъде. Без да се усети, Ана бе започнала да обича площад „Гарибалди“ - най щастливото място в София, горещият площад на очакването.

Тази вечер хубавият полъх въобще не се появи, тя изчака три трамвая, четири и си отиде. Изгубваше всичко. Как щеше да продължи напред? Да отиде в „Мазното“ на обяд с човека, който бе готов веднага да предложи добра цена за площад „Гарибалди“? Като дете й се беше случило нещо, което никога не успя да забрави. Още преди да си замине майка й, а майка й беше много красива жена, Ана искаше не хубава кукла за Коледа, не влакче, не палячо, нито печка, върху която да готви обяда на непослушното си мече Минчо. Тя поиска майка й да се върне и да отидат с баща й в сладкарница „Лого“.

Тогава Ана още не можеше да пише, защото не знаеше всичките букви от азбуката. Успя да начертае върху хартиения лист само думата „ЛОГО“. Но още преди да научи азбуката, момичето разбра, че най-хубавите неща са невъзможни. То постоянно имаше температура, беше слабо и дребно хлапе, баба й я навличаше с десет жилетки – и затова Ана още тогава подозираше, че животът е десет жилетки, които те задушават, а единственото хубаво нещо е хладният вятър. Животът беше хиляда недостижими неща. Ана начерта „ЛОГО“ върху хартиения лист, после го изгори – да не й се кара баба й, че плаче за невъзможни неща.

Неочаквано майка й се върна за малко, може би човекът, когото обичаше много повече от бащата на Ана, бе заминал за два часа някъде. Ана, баща й, и майка й отидоха в сладкарница „Лого“.

Оттогава тя се надяваше, че може би ако напишеш нещо невъзможно и го запалиш, животът някак разбира, че е по-силен от невъзможността и ти подарява сладкарница „Лого“ за половин час, колкото да изпиеш една малка боза. Затова Ана написа на лист от тефтерче - „Слез от трамвай 12 днес в шест. Площад „Гарибалди“. След това запали листчето и от него останаха две люспици пепел. Неочаквано сградите разцъфнаха и покривите им станаха дружелюбни.

Онзи вечерен човек, който й носеше хлад , сигурно нямаше да слезе от трамвай 12, но тя чакаше още в шест без десет на трамвайната спирка. Целия ден усещането за приятен хлад я докосваше, след това се изплъзваше като спомен за песен, която много ни харесва, но бяга от нас, защото и детството вече е избягало сред изсъхналите треви. Но хората просто се заблуждаваха. Детствотото никога не си отива - просто в къщи трябва да има дете и пакостите се връщат, още по-усмихнати и чипоноси. И колкото и невероятно да беше – човекът с най-обикновената коса, с най-незабележителните кафяви очи и синя тениска слезе от трамвай 12 на площад „Гарибалди“.

На другия ден Ана отново написа на листче: - „Погледни към мен на площад „Гарибалди“. Намери ме." Запали парчето хартия и събра фините люспици пепел в шепа.

- Кой е причинил пожар във фирмата? - попита блестящият колега юрист. - Ти ли, Ана? - и не дочака отговора й, започна да обяснява за най-бляскавото си дело, което спечелил така категорично, че българската съдебна система трябва да му издигне паметник. Ана написа още едно листче – „Кажи ми „Здравей“ днес.“ И наистина - в шест часа, когато беше така горещо, че покривите на съседните гради бяха омекнали като пластилин, трамвай 12 донесе хубав хладен вятър. Човекът с обикновената тъмна коса и кафявите очи слезе и се огледа. Ана стоеше до будката за вестници. Той я погледна и на площад „Гарибалди“ стана тихо и хубаво.

- Здравейте – каза й непознатият. – От известно време ви виждам все на спирка „Гарибалди“. След това забелязвам, че вървите към НАТФИЗ, към спирката на тролей № 9.

Ана нищо не можа да каже. Просто не можеше да повярва- на площад „Гарибалди“ със сигурност беше дошла пролетта.

- Имам чувството, че ми пишете писма, а аз съм толкова объркан, че не мога да ги прочета – каза мъжът с най-обикновените кафяви очи, които всъщност бяха необикновени.

Ана не можа да отвърне нито една дума. Не знаеше къде да дене ръцете си – само преди час бе изгорила онова листче.

- Бяха хубави писма – грейнаха кафявите очи на човека със синята тениска. – Най-светлите в живота ми.
Най-после Ана се усмихна.

Още по темата

18/07/2015

Нашите автори

Здравка Евтимова: Рибките

04/07/2015

Нашите автори

Здравка Евтимова: След

20/06/2015

Нашите автори

Здравка Евтимова: Имитаторът

07/06/2015

Нашите автори

Склон: разказ от Здравка Евтимова